ПРЕДИ ЗАСПИВАНЕ – С КНИГА В РЪКА

Жанета Михова

ПРЕДИ ЗАСПИВАНЕ – С КНИГА В РЪКА

Призрачен сив оркестър
по дъждовните струни свири.
Тихо кърви, без екстри,
малкият ми животец мирен.

Бирени зли мехури
по тезгяха пълзят и цапат.
Скапан от кални бури
в транс по скалата драпаш.

Смахнати музиканти
в криви хармоники духат.
Вятър се кланя… С пантите
райските порти рухват.

Сдухани мъртви дрипели
вее съдбата… – чеиза ми…
Смига орисница, спипана,
с дарове на излизане.

В гробището запуснато
пийнали са гробарите:
“Раз-два, ковчега спускаме.
Кръчмата не затваряйте.”

Глутница сиви призраци
пият като въстаници.
Сляп си от дълго взиране.
Скъсал си тази страница.


* * *

Извива нощният кошмар
снага от злоба костелива.
Отива с гърч в кантона стар.
Препива. С призраци заспива.

Заспал е. Ставам да редя
лудешки пасианси с таро.
Изгарям. Има ли съдба
кошмарите си да повтаря?

Повтарям. Днешни грехове
в съня връхлитат да ме парят.
Затварям всички ветрове
в кантона с призраците и го паля.

Нахапани от бесове
лудешки фокстрот заиграват
подпалените ми нозе…
Кошмарът, буден, наблюдава.

И разпилян – като съдба
внезапно пасиансът млъква.
С молитва голата душа
нарежда клада, огън стъква.

Подпалва черното небе
и сводът бавно ослепява.
Отвързва всички ветрове
и на гърба им се спасява…

Запява голата земя
с отвързаните си стихии
молитвен мадригал в нощта
и грешниците в мир заспиват…

Око на скитник буди пак
душата ми – с торба на рамо.
Помамва ме обветрен бряг
и пътник да съм искам само…


* * *

Уморих се до смърт да размахвам крилете си.
Уморих се до смърт от надежда.
Не приличам на никого в тази лодка спасителна
и защо всъщност тръгнах да бягам?
Беше спуснал ръка моят Бог да ме вземе
със милувка, която сънувах…
Аз за ласка живях и я помнех с душата си,
а когато бе близо, побягнах.
Тук на острова остро е всяко докосване
и боли от любов до поискване.
С таралежова страст доближаваме другия
и го молим за дълга прегръдка.
А е просто, и кратко, и тръпно… Потапяне
в разтворимата същност на някого.
Девет грама душа – девет грама безбрежие
и си част от вселенския смисъл.

Затова се изплъзвам от лодката спукана
и населена с бяг и гълчава.
Уморих се от крясък и е зима в душата ми…
Милостива е бездната. Зиме.


СЕДЕФЕНИ КАМИ

Допий кафето си.
С горчива глътка
и днес започва доверчивият ти ден.
Допий утайката на тъмните желания,
които втурват те по фосфорните писти нощем.

Подай ми чашата си.
Няма да ти казвам,
че не разбирам фигурите с тайния им знак.
Загадката ти
като таен възел все разплитам
и почвам да гадая по очите ти:…

Едно дърво със клони в белезници
пресича пътя ти.
Дървото е на мъдрост.
В хралупата му като в пещера гнездо е свила
надеждата ти – птица без крила.
Със патерица на страха бездомната ти обич
чертае заклинания и пита
защо живеят зад ключалки хората?
Не оглушаха ли от самота? Честити ли са ?

Строшил си чашата.
След теб вратата стене.
Кафето ли ти нагорча или пристегнах възела?
Топи се доверчивият ти ден
и мрак се врязва като бръчка.
Седефени ками са пистите…

И пак – със патерицата и сто въпроса
нозе по острието разраняваш.
Превръщаш в притча приказката за русалката
и зад ключалките душите разпознаваш.


ПЕТ ЧАСЪТ СЛЕДОБЕД

Денят тежи на челото. Между очите.
Ти се връщаш…
Като на слалом със препятствия
изпречват се ощавени дървета,
разперили артрозни пръсти.
Из входовете мрак се тули –
по циферблата дебне кога да изпълзи.

Оловното предчувствие с обидата
объркано разменят молекули
и в колбата на мозъка кристализира страх.
Жетоните на дните броиш като осъден
и миналото губиш на хазарт…

Възкръсва еднодневката –
надеждата за тръгване.
Опъстря утрото като балон.
Търкаля часовете…
Балонът е въздъхнал.
Обръщаш се – последният жетон.


* * *

Кога ще си възвърна моето лице?
Поне приятелите ми да ме познаят.
Пили ме времето и дръзките черти
хвърчат на стружки във очите ми.
Познава ли ме някой в този град,
където от години боледувам
с един будилник, с челюстта на автобуса
и с пръски кал от коловозите в душата си?
С опарен поглед наблюдавам как се трупа
калта като катрана в дробовете на пушача.
По тънките ми нерви свирва страх.
Зад ъгъла ме дебне анонимност.

Подавам си ръка. И името си спомням.
Пристъпвам бавно – на надеждата по стъпките.
Това ме освестява, за да излепя
по спомени чертите на лицето си.

Посоката е същата. Пораснахме за чудеса.
Във кръг е пътят ни – като затворническата разходка.
Будилник ми звъни. Присъдата си определям
и тръгвам – с доживотната надежда.


* * *

Осите литнаха и пладнето пропука
от злобата на скритите жила.
Светът се беше изпокрил в прохладни дупки
и само най-щастливите кръстосваха града. –
Бездомни кучета, несретник, старец,
невинен луд, напъдено дете…
Встрани от времето, нехайни за минутите,
от миг във миг – сами на себе си вселена.
От детството до днес ръката ми все стиска
за тях монета. Друго нямам да им дам.
И тръгвам, срам ме е. Желязце е монетата,
но в този град общуваме, разменяйки предмети.
В съседния е същото. Но все не се разбираме.
А зноят ни пропуква и мъка ни бразди.
От малки в дроби смятаме – по колко да получим
и търсим кътче сенчесто и делник поносим.
Устата ни вселена са, а идоли – предметите
в квадратното пространство от въздух ограден.
Осите вече литнаха…На “Бърза помощ” лекарят
от снощи в неизвестност е… Щастливо ще боли.