ЗНОЕН СЛЕДОБЕД
ЗНОЕН СЛЕДОБЕД
Ти ми целуна най-тихото кътче от тялото
и после дълго мълча
в пещерата на своите мисли.
Впила дълбоко крачка,
в този миг на съгласие,
целувката
подслони своето тяло
под извивките жарки на косите ми -
лиани пълзящи.
В този климат тропически,
в този зноен разлистен следобед,
без вятър,
и с умора, полегнала в пръстите,
тишината разстла своите пясъци
и лятото почна.
СПОМЕН ОТ СТАРА ЗАГОРА
Когато се опомних,
слънчогледите се ронеха,
събираха се лястовиците за юг
и електрическите жици се огъваха,
готови да заплачат.
А ти - пиян, отседнал в кръчмата,
целуваш дъното на чашите,
когато слънчогледите остават жадни.
И хиляди очи те гледат от небето,
и хиляди луни те заслепяват.
Отлитат птиците от чашата ти празна,
отлитат птиците
и някой е прерязал гърлото на слънчогледа.
Не се завръщам вече никога,
защото не обичам кръговратите,
макар и нищо да не бъде същото -
последната сълза е пропиляната.
ОТПЛАВАНЕ
На Петър Пейчев
В този кален град сред улици задънени
ти пак насочваш мачтите на своя кораб
към океана на душата си измамена,
убита тук в невръстния си полет.
Прескачаш локвите на дни тревожни,
в мечти унасяш своите спомени
и дълго чакаш, и самотна е
посоката на твойто плаване.
Ще дойде ден, когато ще те стресне
на котвата ръждивия застой,
опит с ненавистта
на всичките пристанища,
ще се превърнеш във вода и сол.