ОБЯД В АЛТЕА

Стефан Койчев

Колоритните гледки преминаваха една след друга през погледа му като във филм на Нашънъл джиографик. Бяха вълнуващи, прекрасни пейзажи. Погледна бележника си.
Може би от започнатият текст ще се получи нещо с подобен ефект, помисли си той, като продължаваше да гледа безкрайната силно релефна повърхност на крайбрежието на Леванте. Зелените долчинки и котловини неочаквано отстъпваха мястото си на стръмни склонове, скалисти сипеи и величествени засенчващи небето планини, които на свой ред правеха реверанс пред равни, култивирани полета, изпъстрени с портокалови, маслинени, бадемови или палмови масиви. Кактуси и алое вера ги ограждаха от равните геометрични очертания на зеленчуковите градини. А морето като със синя диадема увенчаваше всичко това. Каква красота. Природата бе дала на тази не твърде плодородна земя мек райски климат, съчетал в себе си топлия полъх на Средиземно море с достатъчна влажност.
Никола беше спокоен. Напрегнати седмици на суматоха, изнервящи разговори, които неизменно провокираха безкрайни спорове, неизменния стрес. Всичко това сега го нямаше. За миг изчезна, сякаш не бе съществувало. Природната красота му беше донесла облекчение и спокойствие като с магическа пръчка. Равномерното потракване на колелата по релсите усилваше постепенно обзелото го чувство на безтегловно блаженство и някаква растяща увереност. Да пътува… Една разходка с влак по крайбрежието… Какъв по-добър начин да се отърси от тежкото чувство на безперспективност, обземащо го все по-често напоследък, от цялото психическо натоварване, което носеха със себе си такива мисли? Питаше се, това разсъждения на нормален мозък ли са или е трескаво търсене на спасение, на измъкване от сивата обреченост в мултинационалната картина на ежедневието му.
Да, източното крайбрежие на Испания приличаше на умален модел на ООН .
Само в неговия квартал в Хавеа, живееха хора от над четиридесет националности.
Но вместо да се интегрират, всъщност повечето групи от заселници, имигранти и туристи се капсулираха в себе си и контактите помежду им бяха главно на икономическа и административна основа. От една страна това беше отдавнашната мечта на живота му. Да живее, работи и твори, да се развива в многоезикова среда. Самият той смяташе себе си за особено съчетание на родолюбец и космополит. Така се чувстваше добре, но това не беше всичко. Не можеше да предвиди всичко… Животът тук му даваше много придобивки, но му налагаше своите различни правила. Липсваха му духовността и подходящата творческа атмосфера, въпреки придобитите контакти с някои редакции на списания и хора от бранша тук. Този социален вакуум го натоварваше психически все повече с всяка изминала седмица.
Никола си беше заложник на бъдещето и просперитета на семейството си, на жена си и сина си. Печелеше достатъчно. Беше влязъл в търговията с недвижими имоти и въпреки, че пишеше по някой материал за софийската преса и местни испански издания, попадна в една непозната и твърде материална обстановка. Комерсиалното мислене и отношения преобладаваха… Колегите му си имаха свой живот и проблеми и свои семейни приятели. След работа почти всички си тръгваха веднага за дома. Имаше толкова неща които го вълнуваха, а нямаше с кого друг да ги сподели, освен с жена си. Нямаше с кого една бира да изпие дори.
За какво служеха къщи, коли, банкови сметки, когато нормалните човешки контакти и отношения, обикновените радости от човешкото общуване ги нямаше ?
Безуспешни опити за постоянен контакт със сходно мислещи… Заобиколен от неразбиране, еснафщина, безразличие, предразсъдъци… Един ден ще се отърси от всичко… Може би.
Все пак, можеше ли да се търпи до безкрай? Докога? Не е възможно да продължава все така!
Животът сякаш се изнизваше постепенно в мъглата по една сива и все по-изтъняваща нишка.
Да просперираш в безрадостна среда… Да, една авантюра с неясен изход.
Веднъж спонтанно сподели, че пише и веднага съжали. Стоян, бивш инженер-изобретател и настоящ шофьор в Испания го запита какъв е хонорарът. Цифрата осемдесет лева предизвика едва сдържана насмешлива гримаса по лицето на бившия представител на техническата интелигенция и мълчание… Многозначително мълчание… Безсловесен отговор. Понечи да отговори, че в случая парите не са от значение, че стойността на труда тук има други измерения, но думите му заседнаха в гърлото. Безполезно…
В семеен кръг споделяше все по-пестеливо служебните си успехи и неуспехи. Понякога сякаш попадаше във вакуумно пространство. Може би трябваше да общуват по-интензивно? Дори сега във влака жена му подхвърли леко критичен поглед към бележките, които той си водеше по замисления пътепис. Мисълта обаче боксуваше… Да, повече от осем месеца не беше написал нищо… Нещо сякаш го отдалечаваше от бележника и писалката.
Все така ставаше в 8.00 ч. и беше на работа в 10.00 ч. Както преди пет години… Както преди десет години… Но работата му на брокер на имоти все-пак му даваше известна свобода, възможност да наблюдава и време да пише. После се чувстваше освободен и пречистен.
Повече радост, повече смях, повече емоции, разбира се положителни и пътувания. Това ги посъветва и семейният им лекар, като особено акцентира на последното.
Съзнанието му го насочи към философски размишления. Да, трудностите сплотяват, но май че по-често разединяват… Да пътуват! Сигурно това ще му донесе облекчение и повече ведрост в семейството. Най-после се решиха и тръгнаха, без дъщеря си. Жена му беше организирала един обяд в Алтеа с единствената си приятелка, българка от Аликанте и нейни познати. Той не беше особен любител на сбирки с почти или съвсем непознати за него хора и не искаше по някакъв начин да влиза в конфликт със себе си. Но все пак трябваше да излязат от обръча на инертност и застояло съществуване, владеещо ги месеци наред.
Ресторант „Фламинго” беше на първа морска линия, а терасата му се белееше почти врязана като нос на кораб в морето. Прекрасен изглед с чудесна обстановка и мек полъх на нежен морски бриз в допълнение.
Около голямата маса се събраха общо девет човека. Само кака Данче дойде сама. Беше петдесет и седем годишна стара мома, с много опит в Испания.
Поръчваха се морски деликатеси и и типични средиземноморски ястия. Даа, скарата явно отдавна беше изчезнала от менюто на тези хора, живеещи от доста години на брега на това древно море. Нямаше шопски салати, пържоли и филета, нямаше шашлици или кюфтета. Вместо тях сервираха салати с миди и скариди, сепия по галисийски, риби, паеля и печено агнешко по кастилски. Вместо с аперитив, обядът започна с бира и продължи с бели вина и каталунско шампанско.
Заела смирена поза на благоверна съпруга, медицинската сестра Илияна упорито държеше да изтъкне пред събралите се своето внимание и грижи към съпруга си, който преди два месеца се върнал в къщи гипсиран. Човекът счупил ръка, като паднал от стълба при поставяне на поредния гипсов таван. Илияна, поддържана от любовника си, директор на болницата в която работеше, просперираше успешно под явната протекция. По взаимно съгласие със съпруга си Кирил, двамата успешно /поне за самите тях/ играеха ролята на влюбена семейна двойка, преуспяваща с труд и упоритост в имигрантския живот. Изглежда и за двамата това лицемерно поведение беше хоби и те го превъплъщаваха с успех.
Може би заради 17-годишният й имигрантски стаж, Данчето беше винаги изслушвана докрай, без да бъде прекъсвана. Беше олицетворение на успеха за повечето. Уважаваха я. Някои й подражаваха. Бивша опитна счетоводителка в родината си, която от миячка на съдове в ресторанти в Испания се беше издигнала до данъчен съветник в счетоводна фирма.
Изобщо разговорът се водеше на пресекулки, на сравнително висока скорост и тон.
Типично за хора, които не са срещат често и общуват рядко на родния си език. Сега не могат да се наприказват и не се изслушват. Дали от нетърпение или поради друго…
Радостина, собственичка на локуторио /заведение за телефонни и интернет комуникации/ и хранителен магазин упорито хвалеше сериозността и грижовността на дъщеря си, колко пари имала. По три пъти на седмица звъняла от Монтреал да се интересува за майка си и баща си, за здравето им, винаги питала нуждаят ли се от нещо. - Ето вече за четвърти път ми звъни тази седмица и ме изненада с прекрасна вест, че през септември ще се жени за Роджър. - Приятелят на дъщерята бил заможен собственик на фирма за производство и монтаж на кухненско обзавеждане. При последните думи мъжа на Радостина, който дотогава мълчеше и само кимаше утвъртително, изведнъж се сепна и изненадан извърна глава към нея, но не каза нищо.
Да, всъщност дъщеря им не се беше обаждала от миналия месец. А това, че деветгодишната внучка знаеше само една българска дума „сърмички” и не се разбираха по телефона… мъка…
Обядът беше в разгара си, на мястото на празните се сервираха нови бутилки вино.
Никола вдигаше наздравици отвреме навреме, хвалеше ястията, но не вземаше участие в разговора. Слушаше внимателно. Тази обстановка и темите очевидно допаднаха най-много на Илиеви. Особено на съпруга Драгомир. Шофьор на камион, с вечно неосъществени амбиции да стане собственик и да развива някаква търговска дейност… С една дума да застане зад собствен щанд или собствена витрина.
- Късно отвори кулинарния ти, Радост… ето наемите миналата година скочиха до небесата, а ти се сети точно тогава. Сега щеше да си на по-голяма далавера, еййй! Той разгорещено се хвана за темата и се опита да подхване спор.
Елена, жена му, знаеше отдавна за завистта му към бизнеса на Радостина и го погледна умолително и с досада. - Така съм преценила, Драго, не се кахъри за моите загуби - отвърна с леко пренебрежение Радостина.
- Не бе, просто… Важна тема е, нали сме в световна криза! - Петьо започнал много добре в университета - захвали се Елена на свой ред като същевременно прекъсна неприятната тема започната от мъжа й. Искаше всички непременно да научат за успехите на големия й син, който изучаваше корпоративен мениджмънт в университета в Маями. Темата за висшето образование около двайсет минути не слезе от устата й. Около масата започна скрита размяна на отегчени погледи, които скоро можеха да се превърнат в явно недоволство. Лекция след лекция! Като че ли тя е измислила университетите! Ами да, това е USA! Ние сме навсякъде. Пред децата им са открити най-широките хоризонти. Чакат ги нечувани успехи. Мъжът й пък имаше най-скъпата кола. Не престана с хвалбите за новите екстри ва апартамента им.
И нито дума за другия й син, който бе на двайсет и шест години и досега се шляеше безработен и по цял ден крънкаше пари за дискотеки от майка си, продавачка на джиесеми в Аликанте. Да, останалите се дразнеха, но правеха същото. Хвалби, препирни, празни думи или глупави монолози. Преструвките и завистта, скрита или прикрита, бяха господари на обстановката. Виното привършваше бързо, но донасяха ново. И, разбира се, започнаха споровете… За изборите в България. За икономическата криза в Испания. А после обичайното, „…аз си купих това, ами ти какво…?”
Отвори се и темата за неизбежното пенсиониране. Кой какво се договорил с банката. Какъв пенсионен план има… Неволно си припомни мисълта на един френски писател: „Когато се преправяме пред другите, неусетно започваме да се преправяме и пред себе си”. Дано не му се наложи да участва в подобен тип водевил …
Почувства се безкрайно отегчен, но се стараеше да изглежда все пак заинтересован. Познаваше психиката на подобен тип хора. Беше му тъпо. Надигаше чашата вяло и отпиваше по малко. Чинията му беше полупразна. Не знаеше какво му се прави. Може би да се поразходи из този изпълнен със свеж морски въздух бял и красив град?
Поне жена му се забавляваше като отправяше насмешливо реплики към спорещите.
Почувства някакво потреперване, после чу звън от джоба си и инстинктивно посегна към него. Дъщеря им му напомняше да пусне писмото до приятеля й. Спасение!
Пощата затваряше в 14.30 ч. Той обясни на жена си и се извини на компанията. Щеше да се върне до половин час.
Вървеше и мислеше за масата, от която беше станал и хората около нея. „Нищо не може да ми помогне да стигна до себе си така, както онова, което ме е дразнело или онези, които са ми пречили” - каза си Никола .
Инстинктивните постъпки на хората са най истинските, най-присъщите на характера, защото техния подтик е в подсъзнанието. А там не можеш да разиграваш театри.
Изпълни поръчката на дъщеря си и седна в едно приятно кафене отсреща до морето. Беше остъклено от всички страни и придаваше усещане за въздух и простор.
Замисли се. Човек понякога имаше нужда да удължи времето, да премахне сроковете или да скъси дистанцията до събитията. Да си представи, че изкачва върхове, за които дори се е съмнявал, че ще бъде в подножието им. Да свали звездите на земята… и продължи мечтите, очаквайки един ден да станат реалност. Фантазиите да добият материално измерение и да донесат един истинско усещане за успех.
Без да съзнава, беше извадил бележника от ръчната си чанта. Започна да пише. С изненада забеляза, че го вълнуват нови и конкретни образи, живи характери. Постепенно пътеписът се превръщаше в разказ… или повест… ?! С интересен сюжет, в който събеседниците бяха колоритни герои и антигерои. Инстинктивно се беше натъкнал на интересна пътека. Обхвана го радостна възбуда и особен оптимизъм. Продължаваше с интерес и ентусиазъм да реди мозайката от образи. Идеята го зареди с устрем. Действието тръгна гладко. Мисълта като че ли сама се изписваше. Виждаше всичко ясно като на филмова лента.
Усети свежия полъх и ароматът на йод. Срещу него морето се беше раздвижило. Тук-там се появиха бели вълнички. Леката и прохладна прегръдка на бриза галеше лицето и тялото му.
Сякаш пречистваше мислите му, избистряше идеите му. Морето беше пренесло своята яснота в съзнанието на Никола и той усещаше особена, приятна динамика. Чувстваше се като алпинист, най-сетне стигнал до бленуван връх.
Получаваше се… Виждаше го. Като на конвейр образите и действието нахлуваха в главата му, сякаш ритмично тласкани от морските вълни.
Чу телефонен звън. Изключи. Беше жена му. Сигурно за сметката… След малко ще говорят и ще я уреди.
Проблясъците се превръщаха в зора. Тъмната гора на мисълта се беше разтворила.
В нея неудържимо нахлуваха светлите и все по-ярки слънчеви пътеки.
Почувства лекота. Някакъв товар беше рухнал под динамичния напор на сюжета.
Остави монети на масата и стана. Тръгна като се усмихваше на себе си.