СТИХОВЕ

Димитър Мустакерски

***
Ти, моя тъжна,
бисерна мида,
донесена от пяна и от вятър.
Какъв ли морски хищник те обиди
да родиш сълзи
тежки като злато?
Те капят -
капят от самото слънце,
отърсени от утринния бриз.
И свети,
свети пясъчното зрънце,
попаднало при извора им чист…
Сега разбираш твоето страдание -
от камъните
бисерче ще стане
и ще оставиш утре на света
една неръкотворна красота.
Ти пясъчното зрънце погали
и приласкай в ранените обятия.
Какво че страдаш
и че те боли?
Без болка
не се ражда красотата!


***
Когато в нощ беззвездна
или звездна,
от този свят завинаги изчезна -
не ме търсете на леглото меко.
Търсете ме,
търсете ме на поход
по хребети и урви без пътеки,
реки без брод
и планини без проход,
в тресавища,
в места непроходими,
места, които още нямат име
и чакат векове човешки крак
да мине там
и да остави знак!


***
Отиват си децата ни от нас.
Отиват си от нас невъзвратимо.
Остава ехото от детски глас
и минал свят, за който няма име.

Кога прохождат и кога растат,
нали бе рано, бяха уж невръстни!
А ето ги - вървят по своя път
и да ги спрем е вече късно, късно.

И търсим мълчаливо своя грях -
кога, с какво ги отчуждихме ние?
И гледаме, и гледаме след тях,
докато хоризонтът ням ги скрие.

Отиват си децата ни от нас.
А ний ги благославяме полека
и чакаме до сетния си час
с очи изтекли в техните пътеки.


***
Дошъл с родилни викове,
ти тръгваш през лета и зими.
И всеки миг ще те зове
една мечта непостижима.

Ще падаш. И ще ставаш пак
по пътища и барикади.
И може да остане знак,
че си горял на толкоз клади.

И може с песен или вик
да си пробудил гняв и нежност.
Но пак ще дойде онзи миг
на равносметка неизбежна.

Тогава виждаш - закъснял,
през грак на жерави тревожни,
че взел си малко, малко дал,
а връщане е невъзможно.

И ще си тръгнеш от света
без делници и без недели,
набрал прецъфнали цветя
и плодове недоузрели.