СТРАННА СЪДБА
Краят на трийсетте години на двайсетия век. Едно дребно, с бузки като препечени хлебчета момченце, всяка сутрин тръгва от колибата за село Угърчин, за да опознае буквите на българското четмо. Досега то е опознавало света пкато е общувало с домашните животни, с пойните птици, с тревите и пеперудите, с изкласилите ниви и вековните гори, с вятъра и дъжда, с огненото лятно слънце и зимните дебели снегове. Разговаряло е само с родителите си и с природата. Село Угърчин за него е друг свят - те къща там нямат. И дядо му - загинал в Междусъюзническата война 1913 година, и баща му - известният угърчински народен певец Пано Цоков Мустакерски и Димитър са родени на колибата. Те са колибари. Изминал пет километра път, газил сняг до колене, с пламнали от студа бузи, първокласникът Митко ще седне на чина и ще отвори умните си големи очи, за д апогълне онова омайно и още неназовимо за него познание, което ще го съпътства до сетния му миг.
След като завършва прогимназията, Димитър се записва в местното Земеделско практическо училище. Но това не го задоволява. След две години е вече ученик в реномираната Мъжка гимназия в Ловеч. Как изглежда като гимназист ли? Може би някой си го представя , както битрябвало да изглежда гимназист от такова училище: с кокетно кривната шапка, с куртка и паталони от шевиот или английски габардин, с лъскави черни обувки. Уви! Шапка с монограм и доста поизбеляла - да, подарена му от негов по-голям братовчед; куртка и панталони - да, но от дебел домашен шаяк, преден и тъкан на стана от чайка чу на колибата. Шинел? Това е разкош и не е за такиванего. Обувки? Не! Къде ти обувки! Цървулки, че са по-леки…
Въпреки тези мизерни условия Димитър е сред първите ученици. Чете много, но и бързо запомня. Особено поезия. Голямата изненада идва на абитуриентския бал. За огорчение на мамините синчета и синовете на ловешките богаташи, когато връчват дипломите, директорът на гимназията окичва с Лавров венец умната глава на Димитър Панов от с. Угърчин…
Отбиването на военната служба в Телеграфопощенското училище в София и работата му като телеграфист в различни военни поделения е друг интересн детайл в живота на Димитър Панов. През 1945 г. заминава като доброволец в Първа българска армия на фронта и участва във втората фаза на Отечествената война в Унгария и в битката при река Драва. Там се зарежда с теми и сюжети за героичните дела на българските войни за цял живот. Подготвя няколко стихосбирки: “На стража”, ” Стъпки в нощта”, “Между две атаки”, “Войнишко сърце”, няколко сборника с разкази. Странна е съдбата на тези ръкописи. За жалост нито един не видя бял свят, защото Мустакерски беше горд човек и не позволи на завистливи литератори да се разпореждат с душата му. Не видяха бял свят и два романа, с които спечели национални литературни конкурси.
Димитър Мустакерски бе роден поет. Стиховете му от младежкия период са високоемоционални, силно приповдигнати, издържани в стила на най-добрите национални традиции. Те са мелодични, достъпни и се въприемат леко от най-широката читателска аудитория. В по-късните си стихове поетът попригулши патриотичния патос, вглъби се сякаш заедно с възрастта в себе си, по-критично наблюдаваше действителността. Чист в помислите и делата си, поетът раздаваше на деформаторите на социалистическата идея тежки, но справедливи присъди. Поемата му “Страшният съд” например, този “съд на съвестта човешка” е красноречив пример за това.
Специално изследване заслужават интимните му стихотворения. Голямата изненада за нашата литературна история, сигурен съм, ще дойде от тези стихотворения. Вглъбеност, нежност, проникване в най-потайните кътчета на човешката душа и философско осмисляне на земното ни съществуване са в основата на тези творби. Те са богати на изразни средства, някъде са намерени метафори-открития.
Един-единствен от многобройните ръкописи на автора видя бял свят - романът “Среднощни пътници”. На мен се падна честта да го подготвя за печат. Димитър вече го нямаше на този свят и нека ми прости, ако съм прекрачил границата на позволеното за един редактор. Всичко извърших с чисти помисли и с приятелски дълг към колегата и приятеля.
Роден на 17 ноември 1822 г., Димитър Мустакерски напусна земния свят на 1 април 1995г., приет от земята на Горноплевенските гробища.
