ПЕСЕН
О, тамбуро, мусо сладкопойно,
до кога ний така да малчими,
до кога тъй сердце безпокойно,
та кога ний ще ся веселими?
Часо тиче, тиче, та си варви
и вовеки тъй ще заминува,
а младостта бяга, та ся варти
и напразно варви, преминува.
Тойзи цветец, що го люто тъпчим,
коги друг път можиш ся надея,
ще го найдим да ся поразтъпчим
по ведринка и по ветровея.
Сички скорби далеч нек ся махнат
и трудове нек ся ведно сбират,
та в морето сички да ся ряхнат -
там надежди злати да ся ступят.
А ний вече в сладости свободни
тойзи часец нека си попейми.
В песните си да бъдим доволни
и сладичко да си поголейми.