ПЕСЕН

Анастас Кипиловски

О, тамбуро, мусо сладкопойно,
    до кога ний така да малчими,
до кога тъй сердце безпокойно,
    та кога ний ще ся веселими?
Часо тиче, тиче, та си варви
    и вовеки тъй ще заминува,
а младостта бяга, та ся варти
    и напразно варви, преминува.
Тойзи цветец, що го люто тъпчим,
    коги друг път можиш ся надея,
ще го найдим да ся поразтъпчим
    по ведринка и по ветровея.
Сички скорби далеч нек ся махнат
    и трудове нек ся ведно сбират,
та в морето сички да ся ряхнат -
    там надежди злати да ся ступят.
А ний вече в сладости свободни
    тойзи часец нека си попейми.
В песните си да бъдим доволни
    и сладичко да си поголейми.