ДУХОВНИЯТ КОРЕН

Ели Видева

Баща ми знаеше много стихотворения на Яворов наизуст. И ми ги рецитираше в съвсем невръстна възраст, когато дори не подозирах в какъв невероятен свят ме е въвел.
Най-яркият ми спомен от детските ми години е „дългото” пътешествие от Хасково до бащиното ми село Гранит. Влакът беше черен, дълъг, обвит в пушеци и тракаше бавно. Слизахме на гара Оризово. В ония времена нямаше автобус и шестте километра до село ги вървяхме пеш. Още щом стъпехме на черния път баща ми започваше:

„Де момче ума ти хвърка?
Все навън ти са очите?”

Аз подскачах покрай него - дребен фарфалак - и го карах да повтаря: „Трак-чук, жан-жин, трака-чука”. Така и не забелязвах прахоляка, в който потъваха краката ни. Заглеждах се по някое цвете, дърво или прелитаща врана. Някъде към средата на пътя имаше ягодова градина със стар геран. Кобилицата му стърчеше толкова високо, че все питах дали няма да пробие небето.
„Е, най-много да завали дъжд” - подсмихваше се баща ми. И аз потъвах в ягодите. Излизах омазана до уши, но пътя нататък вървеше някак по-леко. А татко се оглеждаше да няма хора наоколо и запяваше (а как пееше!):

„Свърнах стадо, либе Радо,
снощи на полето…”

И неизменно завършваше с:

„Ден денувам - кътища потайни,
нощ нощувам - пътища незнайни…”

Като стигнехме село, задължително минавахме през стария дъб. Аз обичах да се качвам на клоните, да разтърсвам листата и да гледам как птиците излитат на ято.
Бабината къща беше на края на селото. От двора - на къра - там ми беше царството. Погвах фитките по поляната и тактувах с една пръчка:

„Кали-Кали-Калиопа…”

С времето детското ми бръщолевене се превърна почти в заклинание. А при всяко следващо пътуване баща ми добавяше по едно стихотворение.
Когато в училище открих стиховете на Яворов, имах чувството, че съм се родила с тях. Може би затова те ми помогнаха да съхраня завинаги три магии - на детството, на България и на Поезията.