Васил Попович

Васил Николаев Попович, български книжовник и стихотворец, е роден на 18.10.1833 г. в град Браила в семейство, преселило се от Ямбол (1830). Начално образование получава в родния си град - на гръцки и румънски и после на български език (1841-1848). Учи в Киевската гимназия (1851-1857). Доброволец в Кримската война (1856). Учи в Киевския университет „Св. Владимир” (1857-1858) и в Историко-филологическия факултет на Московския университет (1858-1861). Близък приятел на Райко Жинзифов. Учителства в Болградската българска гимназия (1862-1865), Браила (1865-1872), Велес (1872-1874), Пловдив (1874-1879), където преподава български език, френски и геометрия. Доброволец в Освободителната война. След Освобождението е преподавател във Военното училище в София (1879-1884), училищен инспектор в Самоков (1889-1891). Народен представител (1880) - избран в Добруджа. Член на Учебния съвет към Министерството на народното просвещение (1883). Дописен член на БКД (1869). Редовен член на БКД (днес БАН) (1884). Умира на 09.08.1897 г. в София. Много плодовите книжовник - пише стихове, разкази, драматични творби, критически статии, трудове по езикови въпроси. Един от първите български литературни и художествени критици. Изявява се и като художник - оставя около 20 рисунки, акварели и автопортрет. Печата най-напред на руски език в „Русская беседа” (1959-1860). После сътрудничи на московското българско списание „Братски труд” (1860), първата книжка на което излиза под негова редакция, на сп. „Читалище”, Цариград, „Периодическо списание” (Браила-Средец), в. „Българска пчела”, „Общ труд”, “Македония”, „Шутош” и др. Участва в издаването на в. „Дунавски лебед”. След Освобождението сътрудничи на вестниците „Витоша”, „Селянин”, „Балкан”. Автор на „Откъс от разказите на моята майка. Разходка до лозето” (1859), „Монолог или мисли на владиката Иларион” (1859), „Наяве и насъне все то или списателски истерики” (комедия, 1870), „Нещо за новата картина на г. Н. Павлович Аспарух” (1871), първата книжка за деца в българската литература „Детска гусла” (1879, 1883), „За звуковете. Конспект из етимологията на новобългарския език” (1883), „Беше” (повест, 1883), „Примерните родители срещу примерните си деца” (драма, 1888, с псевдоним Яров), „Пролетариите или трай коньо за зелена трева” (драма, 1896). Автор и на известната песен “Цвете мило, цвете красно.”


Публикации:


Поезия:

МОНОЛОГ ИЛИ МИСЛИ НА ВЛАДИКАТА ИЛАРИОН/ брой 47 януари 2013

СТАРА ПЛАНИНА/ брой 100 ноември 2017