ПОЕЗИЯ ЗА ЧОВЕШКИЯ СВЯТ

Татяна Любенова

Стиховете на един поет са неговата биография. В такъв смисъл бих могла да кажа, че за мен Вангелис Зафиратис е човек, когото познавам, защото опознах неговата изключително красива и наситена с лиризъм поезия.

“С цвят на мед” е книга за света на човека. В него има място за всичко: за специалната родина и нейните неизлечими от душата черти, в които са се вплели неизтриваемо лицата на майката, бащата, родния дом, родната природа; за будното социално чувство на поета, който върви през този свят с отворени очи и чувствителна като струна душа; за любимата, която е полъх е ароматния вятър на морето, за Бог, който отваря вратите към този невероятен свят. В този смисъл поезията на Зафиратис е едно огромно живописно платно, изпълнено с пастелна чистота, внушаващо ни любов, а не омраза, човешка обич и тъга. Защото тъгата, както казва българския поет Павел Матев, е най-голямото човешко чувство.

Зафиратис тръгва с това чувство и ни разкрива изгубения свят на детството и младостта, светът на родния дом ( “Заключени порти”), където тежките катинари са свидетелство за болката по него. Там, където е имало живот, сега са останали само старците, които жалят не просто мъртвите свои хора, а и този вече мъртъв техен свят, а:

“От иконостаса
мълчаливо плаче
Света Богородица”.

                (”Съсухрени старици”)

Споменът за този свят го превръща в легенда. И ние се потопяваме в аромата на смъстено грозде (”Есен”); и виждаме градината с червени карамфили и майката, белите лилии като корабни платна и бащата, взрян в далечините. А децата ги няма.( “В двора”). И чува поетът тъжните гласове на чакали в мразовитата нощ, сякаш чува “гласа на крещяща безкрайна мъка”(”Зима”).

В стиховете на Вангелис Зафиратис се долавя нещо молитвено, дълбоко, велика тъга за преходността на един красив и истински свят и мъдро примирение с истината за неговата невъзвратимост (”Молитва”, “Любовта е…”) Отделни стихове, като миниатюри, ни връщат в светлината му: “цъфналата череша, плуваща в синьо се изкачва по безкрайното небе”; в градините на май “навлизаш в осемнадесет” и се “оглеждаш като в счупено огледало”; “бадемовите клонки са красиви, защото знаят да цъфтят” (”Съвет”, “Май”, Изкачване”). Щрихи, рисунки със слово и молитвено настроение:

“Самотен кипарис
цъфти след молитва.
Вечерта го облича
в царствени одежди”.

                     (”Параклис”)

Пастелният рисунък и лирическите внушения създават настроение и усещане за докосване до вечност (”Кипариси”). Поетът е потънал в този изконно свой свят, където “цяла нощ вдишва миризмата на цъфнали лимонови дървета”, където го гали “ароматният вятър” (”Цяла нощ вдишвам”), но в душата му се раждат и други настроения, свързани със злобата на деня. Вангелис е поет-журналист или журналист-поет, по силата на обстоятелствата, и не си затваря очите за нещата от реалността:

“Вали, вали…
Но калта от управниците не се измива.
Властва подземният свят.”

                                   (”Вали, вали…”)

Един контрасвят, който виждаме в “Упадък”, свят, в който са малките и големи комбинатори, жриците на любовта, крадците и доносниците; контрасвят, където “престъпността се разхожда свободно из града”(”Компромис”). Особено впечатляващо е стихотворението “Момиче с фередже”, където фереджето сякаш скрива в тъмнина красотата, самото то символ на тъмнина. А в “Патриоти” авторът ни е показал всъщност образа на лъжепатриотите - те изкореняват дърветата, които сме посадили, засипват кладенците, които сме изкопали, изгарят житото, за да няма нищо, та да “имат работа, патриотите”, пише във финала на стихотворението си Зафиратис. Поетът е дълбоко убеден, че Бог винаги прави нещо за нас, той:

“Отваря една порта…
И ако не я видим,
ако не я преминем,
Бог ще я затвори и ще си отиде.”

                                 (”Нашият Бог”)

Затова и авторът на тези стихове се покланя в “храма, където се е родил страха”, но осъмва в “храма, където се е родила любовта”. Любовта е “една симфония, която обожава да слуша безкрай” (”Песенно”). Тя е преклонение пред красотата. Поетът е приема като богиня, въплътена в чертите на момичето, което обича. (”Богиня”, “Пролет”, “Среща”, “Шедьовър”, “Хоризонти”). Любовното чувство или състояние е изразено по един типично гръцки начин, с характерното гръцко усещане за света и природата. Особена светлина се излъчва от цикъла стихове, който няма едно общо заглавие, но всички негови елементи изграждат цялото, защото тук са : бялото крайбрежие и белите летни чадъри; ситният златист пясък; душата и тялото в природна симбиоза; червените карамфили и спокойното море - като безкрайна тъга в поглед на жена; цъфналата пътека на Април - “път без връщане, който те отвежда при жена”; морското ридание - “чакаща душа на жена”; жарките порти на любовта; аромата на морето като аромат от тялото на любимата; изпарилата се любов и отново светлина и море…

Любовта е финалът и апотеозът на тази книга. Образът на любимата се слива с природата и чертите и изплуват от недрата и - от извора в гората, от листата на цветето, от малките бели портокали и “пчелите, които им пеят химна на любовта”, от жаркия летен ден и априлската нощ:

“Синя,
безкрайна нощ.
Очи на момиче,
което целунах за първи път”.

Така завършва “С цвят на мед”. С посланието да се обичаме, да пазим обичта и най-човешките си чувства чисти, да ги пренесем през времето на вечността и може би да ги съхраним в стих. Като поета Вангелис Зафиратис.


Вангелис Зафиратис, “С цвят на мед”, 2012