ПОМЕН

Анелия Гешева

- … и ми каза така: „Аз, Мария, никога не съм те носил на ръце. Но винаги съм те носил в сърцето си!”…
Аплодисментите заглушиха хлиповете на няколко от присъстващите. Жената, която каза това, събра листовете и преди да седне на предназначения за нея стол, даде думата на възрастен господин, когото представи като „един от най-близките му съратници”.
„Съратникът” започна с комплимент към същата Мария, продължи с няколко думи за уютния им дом, за способността на тези хора да влагат творческата си енергия в съзидателни грижи за духа, после премина към трудностите, през които заедно, рамо до рамо, са преминали, за чудесните деца, които са отгледали и възпитали… В заличката витаеше умиление и добронамереност. Някои от присъстващите разлистваха малката книжка, която бе повод на това събиране, други я стискаха в ръка, а две жени на последния ред дискретно си правеха вятър с нея.
До вратата стоеше висока слаба жена. Лицето й, с опънати черти и прибрана в стегнат кок гъста коса, беше безизразно. Тя не държеше в ръка книжката, нито я беше пъхнала в чантата си. Нямаше нужда от нея - знаеше съдържанието й наизуст. Мъжът, когото почитаха днес, й беше мъж близо двайсет години. Познаваше целия му живот. Познаваше страховете и надеждите, обидите, разочарованията, радостите и суеверията му. Познаваше децата му. Познаваше жена му Мария, а също и всичките му „съратници”. И те я познаваха. Знаеха за нея онова, което е съдено да знае мълвата. Разведена, без деца, хвърлила око на чуждия дом и чуждото щастие. Курва! С течение на времето злобата се затъпи, приеха я като неминуемото зло, не й обръщаха внимание. С Мария тя се беше срещнала очи в очи само веднъж, в болницата, когато му направиха първата операция. Мария я изгледа с презрително високомерие; изненадана от срещата, не забеляза свитъка листове, който другата държеше в ръка. Бяха есета. Бяха неговите мисли, подредени в безупречен ред, какъвто академичното му образование предполагаше. Тя ги знаеше наизуст. Знаеше наизуст статиите и стиховете му.
„Мария, никога не съм те носил на ръце…”. Мария - никога. Но нея носеше. Задграничните му командировки бяха напълнили дома й със скъпи вещи и красиви сувенири, с редки предмети на изкуството; в гардероба й висяха шалове и туники от почти безплътна коприна, везани на ръка и ухаещи на Изток. Сега, когато вече го нямаше, тези вещи добиваха призрачна сила. Чрез тях тя отново и отново изживяваше моментите им заедно. Загърната с пелерината от мароканска коприна, затваряше очи и го виждаше на стълбичката на самолета, красив и усмихнат, толкова близък и толкова любим. Десетте дена, в които го чакаше, посвети на подготовка на жилището си за срещата с него. Почисти основно навсякъде, изпра пердетата и килимите, излъска прозорците, пренареди сувенирите, смени местата на няколко картини. Ден и половина прекара в кухнята, за да сътвори най-съвършеното меню, купи свещи и разни деликатеси. Срещата им на летището беше кратка. Целуна я и пъхна обемист пакет в ръцете й.
- За теб. Ще ти се обадя тези дни да идем някъде.
Тя остана сама с пакета. Мина седмица преди да го отвори. Отвътре изпадна тежка тъмносиня копринена пелерина, щедро обшита със сребро…
През всичките години се грижеше да не й липсва нищо. Беше щедър - според критериите на външния свят. На този свят, който забелязваше скъпите й ботуши, дизайнерските бижута, астраганените манта; който не знаеше, но предполагаше за банковата й сметка. Да, носеше я на ръце. Не в сърцето си. Колко беше чакала да чуе думите, които той така и не изрече. Двайсет години заспиваше и се събуждаше с мисълта за този мъж. Двайсет години ден след ден преглъщаше истината, че за него няма да е повече от интериор на духовните му моноспектакли, пазителка на светата обител на неговия егоцентризъм. Никога нямаше да му е жена. Никога нямаше да се грижи за децата му. Никога нямаше да е в центъра на мислите му. Не беше в сърцето му.
Сега стоеше до вратата и слушаше спомени на близки и приятели, почти никой от ораторите не пропускаше да спомене „жената до него”, същата тази Мария от сърцето му. За годината, откакто беше вдовица, беше успяла да възвърне червендалестия си вид. Беше дребничка, с голям бюст и изрусена коса, траурът й отиваше. Усмихваше се лекичко и забърсваше ъгълчетата на очите си с книжна салфетка, при което златните й гривни дискретно подрънкваха. Изведнъж вдигна очи и погледна към вратата. Другата не отмести поглед. Не го отмести, защото разбра: беше свободна. Никога не беше имала този мъж, така че не го беше загубила. Беше прекарала живота си в преследване на мираж. Истинските неща бяха в дома й. Картините, музиката, изящните скулптури, гравюрите - всичко това омагьосваше въображението й и я водеше в нови светове. Зави й се свят от яснотата, с която разбра, че за него, за мъжа, в чийто живот така и не попадна, беше точно такава: недостижима. Беше разчел нейните пространства и не беше посмял да се пренесе в тях. Не посмя да я пусне в сърцето си - знаеше, че ще го взриви.
Последното нещо, което видя, преди да се махне, беше приведеният гол тил на Мария, която даваше автографи върху книжката на мъжа си.