БРОЕНЕТО ДО ДЕСЕТ

Янчо Чолаков

Научно-фантастичен разказ

1. В необятното галактическо блато имаше какво ли не - мъглявини, паяжини, оплели метеори, потоци от прах, самотни комети и свръхмощни звезди.
Първият космически обект, който посетих, се наричаше Планета на октоподобните. Неговият владетел бе издал следните запрещения и разпоредби, които подчинените му трябваше да спазват стриктно:
- Да се яде винаги с осем пипала и без промяна на наклона на тялото;
- При влизане в двореца да се стъпва на четири крака, толкова внимателно, че да не се чува шумол;
- При кражба или убийство престъпникът да се наказва с отсичане съответно на четири или осем крайника;
- При полов контакт да не се предизвиква синя мътилка.
И още поданиците се задължаваха:
- Да не ядат водорасли, преди да ги потопят в олио;
- Да не умират без разрешение;
- В никакъв случай да не пълзят на четири крака под масата;
- Да са винаги ухилени в присъствието на владетеля.
Планетата на октоподобните не разполагаше с особени водни запаси. Нейните жители бродеха из високи планини. Всъщност те бяха хора с две ръце, двуноги и с мозък в черепна кутия. Сравняваха ги с октоподи заради осемте правила, които трябваше да съблюдават през целия си живот.

2. Вторият обект, който инспектирах, бе кръстен Резерват на секачите. Той имаше всичко на всичко двеста души население. Цялата му флора се състоеше от едно-едничко дърво - много дебело, чепато и разклонено. Местните люде се събуждаха веднъж на пет години и започваха да режат ствола му. На обед спираха, почиваха си, после запретваха ръкави и пак подкарваха сечта. Вечерта лягаха грохнали от умора и потъваха в дебрите на нов петгодишен сън, в който се редуваха кошмари и блажени видения. По времето, когато стъпих там, дървото вече беше изчезнало. Уви, някой го бе откраднал. Излязло от поредната си просъница, населението бе изпаднало в ужас - с изчезването на дървото трудът на хората пропадаше и те се опасяваха, че тяхното съществуване може да се обезсмисли.
(Пропуснах да кажа, че изчезналото дърво принадлежеше към вида Каменни кестени.)

3. Третото космическо тяло, на което се прехвърлих, беше съвсем дребно. То спокойно би могло да се причисли към групата на астероидите. Обитаваше се от двама души. Единият беше разпънат и очите му излъчваха най-празния поглед, който съм виждал. Другият от своя страна всяка заран носеше кана с оцет и кошница с гъби и заставаше в основанието на кръста. Набучваше някоя гъба с остър като копие шиш, топваше я в оцета и я поднасяше на пригвоздения човечец. Освен това поставяше под нозете му керамична ваза със стръкове разцъфнала момина сълза, а когато увехнеха, ги подменяше с по-свежи. Поисках да ги пипна, но той не ми позволи - не бивало, защото, доколкото той знаел, момината сълза изпускала отровни сокове.
- Ами гъбите? - попитах аз. - Как стои въпросът с тях?
- Те са безопасни, разбира се. Двойникът им е с бели ламели, а тези са без!
От което разбрах, че никаква опасност от натравяне не грозеше неговия повереник, увиснал на гредите.
- Бих опитал и с напоен сюнгер, но откъде сюнгери? - оправда се моят събеседник.
На това трудно можеше да се възрази.
- Оцетът преди беше ябълков, а сега го смених с балсамов… - продължи мъжът. - Подобрява защитните сили на организма! Но цената на оцетите тая година доста се вдигна, пък и ми ги карат чак от трансплутоновите спътници - сигурно сте чували за търговското сдружение „Сборът на Елохимите”, често го оглашават по радиата. А и той е направо ненаситен! Не че се оплаквам…
- Вода, моля! - разнесе се глас отгоре.
- Ето, видяхте ли? Отново ожадня! - и острието поднесе грижливо гъбата към напуканите устни на разпнатия.
Побързах да напусна астероида, преди да се е разпаднал от бясното си въртене в пространството. Щеше ми се да потърся по-стабилно място за следващия си престой.

4. Четвъртата планета се оказа пуста. Тя беше пясъчна планета. Преброих 10 на степен 1 000 000 000 000 000 000 000 000 песъчинки. Това си е едно голямо число. Нарича се гуголплекс.

5. За по-лесно се нулирах и тутакси се транспортирах на първата едрогабаритна суша, която ми се изпречи. На нея живееха 658 рода динозаври и не знам колко си бозайници - тях ме домързя да пресметна. Мислех си, застанал на нащърбена скала над юрското море, че всички клони на титанични секвои, които се поклащаха около мен, един ден ще се превърнат в лигнитни въглища. От огромното море растителна маса нямаше да остане почти нищо, освен някоя и друга речица петрол. Зелените листа щяха да изгният, а заедно с тях - и листните въшки, които укриваха. Основното население - влечуги и гигантски молюски - животуваше вече милиони лета. В момента, когато динозавърството бе на път да осъзнае, че съществува, бозайниците щяха да го изместят. Туй то. Не се натъжих, може би защото челюстите на някакъв звяр се затръшнаха зад врата ми.
Не исках да бъда схрупан. Щях да изоставя скоростно тези територии и едва по-късно да се досетя, че това беше добрата стара Земя в своето минало. За миг ме вцепени инстинктивна паника, че веднъж напуснал своя изначален свят, не бих могъл да преживея в никой друг, но сетне съобразих, че трябва да съм го правил и преди.
Ех, старицата Земя. Чак се разнежих. Съществуванието е уж повторение на делници и все пак… Подир няколко съществувания животът се променя. А често се изменя драстично и в рамките на само едно битие. Странно. Или банално? Вдигнах поглед.
За облаците всичко това е без значение.
…Заблуден птеродактил се понесе над джунглата с изяществото на оръфана пеперуда.

6. Озовах се на един планетоид - заледен, в моретата плуваха късове от айсберги, а от устата на хората излиташе пара.
- Защо е толкова студено тук? - запитах първия срещнат минувач.
- Как ще е студено, топло е! - възрази ми той.
- Кой ви каза, че е топло?
- Кралят.
- Аха - кимнах аз. - Ясно…
Питах всеки срещнат и получавах все един и същи отговор: „Топло е!”
Накрая отидох при тоя крал и му рекох:
- Умирам от студ, дайте ми печка.
- Не е студено! - отвърна студено той.
- Аз твърдя, че лъжете! - настоях.
Кралят натисна някакво копче на пулта си и снегът повсеместно изчезна.
- Както виждате, вие сте жертва на оптическа измама… - обясни той. - Наблюдавате визуално изображение на лед навсякъде около себе си и ви се струва, че е хладно.
- Но от устата на хората навън излиза пара!
- Пълно е с пияници. Това не е пара, а алкохолни изпарения!
Пу, мамка му! А аз бях уверен, че казвам истината.

7. По-нататък съдбата ме отведе в нещо, именуемо Протекторат на мравките. Тук имаше две империи, които се сражаваха помежду си за изтървано от някого голямо грахово зърно. (Разбираемо е. Лично аз си падам по свинско с грах.)
Посетих едната империя. Ето историята й:
Отначало там управлявал някой си Мрав І. Той забранил на крилатите мравки да правят лупинги при полет. Възникнало спонтанно недоволство, което предизвикало дворцов преврат. Венценосец станал Термит І, а неговият предшественик бил детрониран. После управлявали както следва:
- Мрав ІІ, възкачил се в резултат на дворцов преврат;
- Термит ІІ, вследствие на контрапреврат;
- Мрав ІІ, върнал се след комплот, довел до бунт;
- Термит ІІІ, възкачил се отново посредством организиран заговор;
- Мрав ІІІ, докопал престола подир декапитация (Декапитация (мед.) - Обезглавяване. Бел. авт.) на предния…
И т.н ., и т.н.
- Сега кой управлява? - запитах съсипан, с надежда каканиженето на генеалогията им да престане.
Отговориха ми:
- Мрав ХІV. Полетите с лупинги отново са забранени, както преди години.
- А къде мога да видя този Мрав ХІV?
- В момента е зает! - осведомиха ме те. - Води война със съседите. За едно грахово зърно.
Изразът „За едно грахово зърно” бе станал нарицателен, когато трябваше да се означи повод за въоръжено нахлуване на чужда територия.
Бръкнах в джоба си и извадих шест грахови зърна.
- Исках да ви ги дам! - промърморих.
- Махай се! - завикаха всички мравки вкупом.
- Защо? - попитах притеснен, но си отидох, преди да чуя отговора. Просто се сетих, че шест нови войни биха взели прекалено много жертви.

8. Преминах през неравен релеф и плоска като геометрична плоскост равнина, в която момини сълзи плачеха с отровни сълзи. Общувах с разумни каменни блокове или полувкаменени хора, не зная. Накацаха ме прилепови мимози и газих растения със сложно кръвоснабдена система в Системата на Кох.
Тогава попаднах в Библиотеката. Беше огромна, витиевата и осукана около стръмен рид. Двама стражи пазеха на входа. Изглеждаше, че са хибридни твари. Левият бе широконос и с люспест врат, десният - гладкокож и с крива човка.
- И въпреки това сме братя! - изграчи онзи с човката, когато полюбопитствах. Упътиха ме към завеждащия, разногледо старче, което дори не носеше очила. Поприказвах си с него, докато не осъзнах, че тая библиотека беше същинско библейско чудо. Тук имаше не само текстове от несъстояли се времена, но и нещо повече - от несъстоими епохи; книжа, които тепърва ще бъдат написани, и такива, дето полусъществуваха, в това число и неясната изумрудна скрижала на Хермес Трисмегистус. Можеше да ги докоснеш с пръсти и да ги разлистиш - архивни писма на всевъзможни посланичества, останали от минали столетия възвишеноизящни поетичнобабешки откровения на държавни скопци и все още млади за времето си придворни поетеси, порцеланови вопли на жени, влюбени в други, още по-красиви жени, куци ямби и дитирамби, надраскани с перо мигновени хрумвания, следващи абракадабрата на мисълта рояци от буквени знаци, трудове на ортографската традиция, агиографски поредици, кинически четива с голо съдържание, клюкарски мемоари, псевдобиографии, изпълнени с шамански шашми папируси, нахвърляни бегло сказания, съногадания, преразказани страшни поверия за торбаланци, тежки като слитъци томове и по-леки, колкото калъп сапун, сатирни драми с неочаквани перипетии и контаминации, народни романи, изпъстрени с наивистични епизоди, сказки и теории, йератически писмена, художествени главоблъсканици, претрупани с маниакални идеи и лековати схващания, изложени като тълкувания посредством хранителни за молците графеми, запазили се до днес класически откъслеци, декрети на мира, потоп от несъвършени произведения, хвърчащи листи с двойни епитети и арабески, дневници на предизвестени открития, постархимедови научни графики, авантюрни истории за преднамерени издирвания на златното руно и несъстояли се любовни свидания, описание на предстоящо пътуване към градината на Хесперидите и после назад, разпечатки на скучни твърдения, признания за неосъществени заговорнически планове, изкрещяни с мастило истини за непостоянната действителност и разколебаната вечност, билкови рецепти за запек и диария, някакво недовършено натурфилософско изложение в тридесет части, чиято тема ту бе свързана пряко, ту касаеше косвено стария въпрос за менталните сфери - на една от неговите страници, където никой никога нямаше да разгърне, беше записана разбираемо велика мъдрост. Тук трябва да се упоменат още древнокитайските летописи, списъците на посветените в разсейващото се и непрекъснато изчезващо познание за битието, както и гадателското книжле с бели страници, зафиксирало криптографски житейската правда на небезизвестен жрец от Атлантида.
Нямаше как да се прочете всичкото това. Нямаше как да прехвърлите и незначителен обем от него. Достъпна беше само пренебрежимо малка част, да кажем, че бихте могли да се справите с 8128 книги - което е най-голямото от най-малките съвършени числа, познати в античността. Изникна въпросът дали си струва изобщо да се захващам. Поблагодарих радушно на завеждащия и излязох на чист въздух, да се прокашля и да прочистя дробове от хартиения прахоляк.
Двамата стражи си стояха отпред, изпънати и с алебарди в ръце. Сякаш бяха глътнали по един бастун.
Попитах ги. Оказа се, че се казват Графос и Манос.

9. Седях на трикрако столче. Къде ли? На една планетка, астероидът Б 612, забелязан с телескоп само веднъж, от един турски астроном, в 1909 г. И както се любувах на поредния й залез, един гласец каза:
- Трябва да направиш нещо. Спешно е. По-точно няколко неща.
- Какви? - запитах аз и се полуизвърнах, за да видя кой ми говори. Беше момченце с къса шпага и златни звезди на раменете.
- Тук трябва да расте един баобаб. И роза. Да има и една овца, мъничка, защото при мен всичко е микроскопично.
- Защо ти са?
- Защото още нямам нищо.
- Детенце, това просто не може да съществува! - рекох аз. - Между твоите неща няма никаква връзка. Баобаб, роза, астероид, овца. Съвсем различни са.
- В такъв случай трябва да я създадеш! - каза малчуганът. - Връзката. А и всяко от тях е тъжно.
- Какво му е тъжното на един баобаб? На една овца? На един астероид? На една роза с ей-такива бодли? Събрани накуп ще бъдат смешни. Или жалки. А може би и смешни, и жалки.
- Жалко е по-скоро, че разсъждаваш така.
- Разсъждавам как?
- Така! - тросна се той.
- Защо?
- …Защото би могъл да ми бъдеш баща!
- Но в това няма никакъв смисъл! - възкликнах аз и зарових пръсти в бакенбардите си. (Забравих да ви кажа, че имам бакенбарди - гъсти, добре подстригани и с няколко бели косъма в тях.)

Накрая пътят ми навлезе в огромен канал, водещ към тъмна дупка. Известно е, че там, където може да има дупка, винаги се намира кой да я пробие. Това явление съм склонен да определя като „синдром на нахалника”. Но нима всяка разходка из Вселената не е едно нахалство, което отваря рана в изначалното нищо? Онова безкрайно и вечно нищо, в което изведнъж се е появило краткотрайно нещо като мен.
Не зная какво ми става… Поставям ръце между коленете си.
Сигурно ми се пригади? Дали не съм всъщност наркозамаян, кьоркютук пиян, изпаднал в делириум тременс? Изгубен в циклофреничен пристъп? Обзет от психотичен транс? Или пък някой направо е прелял съзнанието си в моето? Ни едно обяснение не ми се струва задоволително.
Бавно се свивам в зародишна поза насред кошмара си.
Трябва да се отърся от солипсизма си и да започна отначало.

10.