Орлин Стефанов

Когато се приобщаваме към творческото и жизнено дело на Ботев, ние прибягваме до летописа за събитията и публикациите, до тълкуванията, които съпътстват изданията на неговите стихотворения и публицистика, на запазилата се кореспонденция на гения. Естествено е да се пишат предговори, при пособията за учениците има коментари веднага след отделните творби, а по-любознателните и амбициозни читатели посягат към обемни трудове и тематични сборници, посветени на Ботевото наследство. В представите за неговата личност неизбежно се включват и многочислените препратки към крилати фрази, знакови постъпки, към характеристиките, с които се споменава това легендарно име.
…Но когато през януари на 2009 г. се отбелязваше 161-та годишнина от рождението на революционера, за Христо Ботев се казваше единствено, че е “поет”. Фиксираното като постоянен епитет съчетание “поет и революционер” бе орязано: сигурно заради “спуснато” разпореждане. Интересно, кой е измъдрувал тази корекция, по какви канали е изискано да се “спре” с това революционерство.
Година по-рано ме порази един друг, мимоходом изречен, опит да се “хармонизират” внушенията от ненадминатата балада “Хаджи Димитър”. Ето как литературният изследовател Михаил Неделчев започва словото си в Чирпан при награждаването му през 2008 г. с Яворовата награда:
“Уважаеми съграждани на поета Пейо Яворов, дами и господа,
Нашите Яворови тържества по случай 130-годишнината от рождението на поета започват само няколко дни, след като бе празнувана 160-годишнината от рождението на Христо Ботев. Тази среща през януари винаги е била вълнуваща, но днес, благодарение на кръглите дати отново изпитваме удивлението: всъщност само тридесет години делят двамата гениални поети на България и каква огромна дистанция са тези десетилетия, колко различно е битието им. И колко близо са един до друг, колко много търсени повторения, колко възпроизведени и преобразувани жестове.
Едно от най-загадъчните стихотворения на Яворов – “Угасна слънце” – може да ни даде в наглед знаците за тези полярни различия и за тази близост. В това стихотворение топлият свят на “Хаджи Димитър”, хайдушкият уют на Балкана (подчертаванията са мои – О.С.) са трансформирани в едно безприютно, обезлюдено пространство. Тук и природният кръговрат сякаш е угаснал: “угасна слънце, няма я луната, / в небо звезди не ще изгреят пак!” Вледеняващата самота на трагическата смърт на героя не е стоплена от каквото и да било съпричастие. Това е абсолют на безнадеждността.
Може би точно такива настроения от поезията на Пейо Яворов ни карат да пренасяме върху биографията на поета и знаците на самотата. Ние често мислим житейските сюжети на Яворов като осъществяване или разпадане на замисъла за прокълнатия да страда и да отправя призиви без ответ. Но биографическата истина е доста по-различна и доста по-сложна като сблъсъци и противоречия.
А ние продължаваме да привиждаме онова време – времето на Левски и Ботев като топло лоно, като цветно и благожелателно битие, преизпълнило котловините с традиционен хармоничен бит – въпреки чуждото иго. Виждаме двамата герои постоянно обкръжени със съратници, с другари. И всъщност забравяме, че точно в съдбовните им мигове те бяха подложени на великото изпитание да бъдат пронизани от космическа самота.” (Словото е поместено в бр. 3 на в. “Култура” за 2008 г.)
В този донякъде обширен, но пък доказателствен, пример личи похватът “между другото”, чрез своеобразна словесна еквилибристика да се натрапват тенденциозни представи. Как така се “привиждат” топлини и хармонии там където е плющял бич и е свистял ятаган? Скандално твърдение! За какви съратници и другари става дума, щом като Ботев изкрещява: “вий сте идиоти”, след като е знайно как Каравелов – казано на днешен език – приватизира емигрантската печатница, на която Ботев особено е разчитал? Зад подобно подценяване на игото, украсяване на времето и взаимоотношенията, прозира продажност, която следва да буди гневно недоумение. Ужасяващо е омърсяването на великите имена на Хаджи Димитър Асенов, Васил Левски и Христо Ботев, пожертвали младите си “сили мъжки” за установяване на човещина и истинска хармония, вместо чорбаджийското добруване, което е толкова мило на фалшификатора. Тук е мястото да попитаме, защо заради подобна персона се нарушава статута Яворовата награда да се присъжда за поезия? Явно се дирижира насърчаването на подобни “хармонизации” дори ако трябва да се пренебрегнат задължителни регламенти…
За щастие, съществуват и други, неподправени ценители на Ботевата поезия. В своя “опит за екзистенциално литературознание”, както е нарекъл книгата си “България в сравнение с Русия” от серията “Националните образи на света” (Москва, 2007 г.), известният руски изследовател Георги Гачев подробно се спира на всичките двайсет стихотворения на Христо Ботев, като ги превръща в модел за българския космос. Изключително е преклонението на този син на погубения в ГУЛАГ Димитър Гачев към поета: “Безкрайно важен е той за българщината: той е неговата Психея, душа, божество. С него българинът засуква първото си мляко, всичко свързано с него е свято и неприкосновено” (с.25).
Уви, виждаме че Гачев донякъде се заблуждава. Или ако е прав, ще трябва да изключим от българския род хора като М. Неделчев, като главните “героини” от статията ми: “Ботев и академичните доктрини” (бр. 11-12 на 2002 г. на “Пламък”) Милена Кирова и Инна Пелева. В нея изказах критическото си недоумение от това как революционерът е превърнат в “Щастлив принц, целия в злато и скъпоценни камъни, отдаден на непростително пълноценно доволство.” (Пелева, И. Възраждания. Българистични студии. С., 1999, с. 91)
Що за феномен е тази подмяна на героичната саможертва с някакъв нарцисизъм? Да, Ботев сигурно е имал високо самочувствие като поет и като мислител – критик не само на социалните недъзи като робско и чорбаджийско подтисничество, но и на самозваното графоманство, на безпочвената претенция за значимост на пишурковците. Когато гладуват заедно с Левски във вятърната мелница край Букурещ двайсет и една годишният Ботев споделя в писмо до Тулешков: “аз пак си не губя дързостта и си не изменявам честното слово”. И можем да сме сигурни, че в тази твърдост го ръководи чувството за собствено достойнство. Че той е горд със своята непреклонност. Какво по-хубаво от това за една истинска личност, ще възкликнем ние, но такива “специалисти” предпочитат да приписват на поета едиповски комплекси, понеже в “Странник” бил се “дистанцирал от семейството” (Вж: Кирова, М. Сънят на Медуза. Психоанализа на българската литература. С., 1997, с. 28) Вместо трепет към гения, въпросните университетски преподавателки прокарват намеци за болестно състояние, за афекти и т.н.:
“Постоянно превишеното мотивационно напрежение в личността на Ботев, прогресивно задълбочаващите се изисквания на потребности и влечения, изострената до болезненост сила на афективните преживявания изправят твърде рано индивидуалността пред категоричната необходимост от нравствен избор.” (Кирова, М. Христо Ботев – личност и творчески процеси. // Христо Ботев. Нови изследвания. С., 1990, с. 67.) В същата “студия” ни попадат “бисери”за темперамента на Ботев, наречен ”агресивно-импулсивен” (с.66), за “инерцията на циклично взривяване” (67) и т.н.
Какво е взето на прицел в такива писания срещу един от най-великите българи, срещу световно признатия гений Христо Ботев? Кое мотивира подобна софистика? Най-лесно е да се досетим, че налаганите отвън тенденции за нивелиране на националните особености в името на глобализацията неизбежно се препъват в колоси като Ботев. Пък и силната му омраза към турските поробители не може лесно да се преглътне, щом част от нашите съграждани са потомци на онези, за които сме били безправна рая.
За съчинителите на подобни писания е подходящо презрението на Хамлет:

Нека сладкото езиче ближе
подметките на тъпия разкош.
Да се подгъва рабското коляно
там, дето капе…

За жалост, твърде много са “рабските душици”, които предпочитат да се ояждат тъкмо като се превръщат в страж на статуквото. Преследва се еснафска цел и се използва чиновническа разменна монета, защото подобни “учени“ растат в академичната йерархия, обзавеждат се с лъскави регалии. Ако статията си за афектите на Ботев М. Кирова е писала като асистент по българска литература, книгата й за психоанализата е подписана с доцентска титла, а сега вече госпожата е професор. Или вземете нейния колега от катедрата на Софийския университет Валери Стефанов. Своя “Критически речник за поезията на Христо Ботев” той е назовал “Лабиринтите на смисъла” (С., 1993). Горкият, той вярва, че е похвално да вкарваш някого в лабиринт, позабравил ли е или не е знаел, че тъкмо с тази, съградена от Дедал, уловка се доставят жертви за безмозъчния Минотавър. Във встъпителния текст на книгата му “Целите” той говори за направения от него избор между “две основни интерпретационни нишки”. От онази, по която “тече радостното усещане за ясната прозрачност на Ботевите значения” професорът се отказва. Явно не му допада, че “не лабиринти очакват тук посетителя, а светлите обеми на внезапното осенение” (с.5,6). Казано е мъгляво, но достатъчно разбираемо. Шокиращо е, че кончето, на което залага “изследователят” е: “патосът на аналитичното познание, на проблематизираната прозрачност”. Заради такъв “патос” той: “поема риска да се отклони от ярко осветените места и да се насочи към значенията, скрити в “сенките”, да разконспирира тяхната “замаскираност”. Разбира се, риторично зададеният въпрос чие удовлетворение е по-голямо, само подчертава: предпочетен е не “съзерцаващия значенията”, а онзи, “който след упорити усилия ги изважда на белия свят” (пак там, с.6).
Уви, чрез подобни “учени” дълбокомислия се издигат камуфлажни декорации, с тях се спуска димната завеса, зад която смисълът на високото изкуство, на значимата литература трябва да бъдат подменени. Наистина, не се минава без възмездие, понеже изборът на подобни охранители все пак е обречен. Перспективата не е в тяхна полза, но си струва по-активно да разобличаваме вечната мимикрия при придворните “историографи” на литературата. Това са всъщност хитруващи апологети на господстващата посредственост, която разчита на лабиринти от понятия и “концепции” за да плячкосва чуждите души (и пари!). А докато сме при античните асоциации, да си спомним колко по-смислена е позицията на Тукидид, който ни е завещал не само хроника за събитията около Пелопонеската война, но е показал и как трябва да вникваме в илюзиите на невежеството. Как да откриваме логиката на неизбежните катастрофи за онези, които са предпочели да манипулират чрез ниските инстинкти, с подклаждане на користната надпревара в разпределяне на готовите блага. Защото удоволствието от “упоритите усилия” е свързано с монополизиране на знанието. Радостното съзерцаване е достъпно на всеки. Яснотата минава без “професионалния кретенизъм”, но тогава какъв периметър ще е запазен за “знаещите”? Как те да оправдават своята кариера и съпътстващите я блага?
От друг вид са опасенията, с които пристъпва към ботевските си анализи Георги Гачев:
“Не мога да пиша красиво и да надграждам фразите във френско-есеистичен стил – според естетиката на парадоксите (…) Нали това се цени в българската литература – изящно оформеното изричане, а онова, което е простодушно и искрено се смята за недодялано, невъзпитано, непросветено, примитивно, “под равнището на световните стандарти” в европейската култура”.
Дори дотук иронията, която сме си заслужили според външния и независим наблюдател, е унищожителна. Но по-нататък има констатация, която е добре да ни опомни, да стигнем най-сетне до катарзис:
“И този снобизъм е белег за новото чорбаджийство, което си гледа кефа вече в литературата, уютно-образовано-интелигентно в нея наместено, и академически регалии като си урежда с изследвания на същия този Ботев, който гол, бос, по два-три дни хляб не вкусил в тежката чужбина, а в наивно-първични стихове, без да ги украсява, на своята душа лавата е изригвал…” (Гачев, Г. Пак там, с. 24).
Тревожното е, че тези “академични упражнения” не могат да не се отразяват на младите хора, които са като заложници в този заговор. Възниква усещането, че се води война с цел духовното обезличаване на нацията. А за какво се водят войните по начало? За преразпределение на благата. Затова ми се струва, че стремежите нравствеността да деградира не са крайната цел. Този похват е средство за по-нататъшно ограбване. За да може да се вербуват придворни блюдолизци, е нужна безлична маса. За да се доставя евтина плът, нравствените категории трябва да бъдат подложени на поругаване, да се обявят за отживелица и т.н. На безпаметството, което чрез лабиринти загърбва ясните неща, се разчита, за да се узурпират безспорни ценности на българската доблест и духовност. Възприех като акт на кощунство лицемерното поднасяне на цветя от Стефан Софиянски на гроба на Алеко Константинов по повод годишнина от раждането на този еталон на гражданска и писателска съвест. Потомъкът на Стамболов и на верния му съпартизанин – кмета на София Димитър Петков, които Щастливецът е разобличавал, та се е наложило – според днешния бандитски жаргон – да го “поръчат”, отива да почита паметта на своя антипод! Цензорът на Ботев, бивш негов съавтор в стихосбирката им “Песни и стихотворения от Ботева и Стамболова” е кумирът на днешния политически елит. Наричат го най-успешният български политик. Защо? Защото полицейства с твърда ръка срещу вчерашни съратници и утвърждава диктатурата си? Или понеже се сгромолясва, щом на неговия доведеник Фердинанд му омръзва да си има опекун? А може би поради това, че с хитро насърчение от довчерашната марионетка му е поставена клопка без право да напусне страната, докато го посичат с натопен в отрова ятаган насред престолния град? Все пак, вярвам да не му се зачита като заслуга пакостното подправяне на Ботевата балада “Хаджи Димитър” в “Последна въздишка”, която излиза месеци след смъртта на истинския гений. Премълчава се и фактът, че предупреждението в “Зададе се облак тъмен”: да не се спори за воденето на дружината, т.е. – за властта с нейните честолюбия и облаги, е премахнато от второто, прижизнено само за Стамболов, издание след Освобождението. Започнала е, обаче надпревара в ламтенето и се разпорежда от ученическите христоматии да отпадат думи и куплети. В “Хайдути” не се споменават чорбаджиите, няма го вуйчото и т.н.
Подобни “мерения на лицето”, намеси и фалшификации заслужават ювеналовия бич на Ботевата публицистика, но нашите мазни журналистически пера се умилкват около подобни хитреци, забравят за Яворовите остри думи към Стамболовия режим и не взимат тон от неговото преклонение пред поезията, делото и личността на Ботев. Затуй са готови да угодничат пред псевдогероите на нашето безвремие, дето уж нямали идеи, а все току се бутат в политиката, за да си намират укрития в дебрите на пакостната партокрация. Така паразитите си виреят спокойно и с гримасни усмивки облъчват оглупелия електорат. От такива “чорбаджийски” води, или по-скоро – тресавища се внушава, че Ботев не бива да е и революционер. С продажно “лобиране” се осигурява той да бъде споменаван единствено като поет…
Разбира се, тези прозрачни ходове не изчерпват атаките към гения. Те идват от различни страни понеже неговият живот и творчество са изключително многопосочни. Съвсем логично е той да дразни днешните “скотове” в най-различни сфери. Например стихоплетстващите пишурковци, които бълват римувана и “бяла” продукция, уреждат си писателско членство, награди и отличия. Дълбоко в себе си те са наясно: “лобут им се пада”. Критичността си Ботев е изразил и в пряк текст в 6 бр. на “Знаме”:
“…Никакъв камшик, критически или волски, журнален или исторически, е неспособен да вразуми нашите гениални бездарници и да ги накара да се оставят от севдата да пълнят българската литература с боклук.
Кажете ни, молиме ви се, какво трябва да прави критиката с подобни самолюбиви бездарности? Ние мислиме, че ако да би бил жив Белински, на когото и идиотите захванаха да тревожат костите, то той би казал: ”Господа, нямате ли лудница?”
Освен на подобни самозванци Ботев сигурно е черен на лъжепатриотите, търгуващи с чуждите души. Все по тази логика Ботевото наследство няма как да импонира на днешните развратители на младото поколение чрез долнопробните субпродукти на масовата НЕ-култура?
Най-опасни са рафинираните посегателства чрез тълкувателското “начумерване”. Без никакво съмнение, тук палмата на “първенството” се полага на водещата фигура в кръга “Мисъл” Пенчо Славейков, който още като лайпцигски студент изпраща своя анонимна рецензия срещу монографията на Димитър Страшимиров за Христо Ботев. В нея възторжената оценка, за поета е отхвърлена с твърдението: “Ботйов не само не е велик, но едва ли може да се нарече и добър поет” (Славейков, П.П. Една книга върху Ботева. // Стефанов, О. Когато изкуството е откровение. С., 2007, с. 147). Интересно е, че за да илюстрира “интерпретативната нишка”, от която се отказва, Валери Стефанов посочва като пример на “радостно усещане за ясната прозрачност на Ботевите значения” тъкмо монографията на Д. Страшимиров. Сега сме в началото на 21 век, а стартът е даден още в края на 19 век: изисквало се е книгата да бъде разгромена по същите подбуди, диктували преправянето на “Хайдути”. Задачата изпълнява застоялият се в Лайпциг тъй и не дипломирал се студент, “злочестият стихоплет” (както го определя Димитър Благоев), но бъдещ естетически арбитър, скрит зад инициала “Ц”.
После, като един от лидерите в “Мисъл”, заедно с другия лайпцигски възпитаник д-р К. Кръстев, Пенчо Славейков се запретва от уж европейски позиции да насажда чувство за малоценност у нашите писатели. Дори заради реверанса на Яворов с тромавите му “Царици на нощта” към всъщност откраднатата от Пенчо Славейков “Фрина”, ролята на тези диктатори трябва да се вземе под дълбоко съмнение. В свое писмо до Дора Габе Яворов е много скептичен за взетите иззад вратата стари калъпи, по които се разпъва вкуса на читателите. Той говори за липсата на критика, която би следвало да довърши гробарската работа над ходещите по инерция мъртъвци. Изповядва на младото си протеже, че такива са ВСИЧКИ БЕЗ ИЗКЛЮЧЕНИЕ… Но тарторите в “Мисъл” го смачкват. Пенчо му нарежда да пиел бром, моля ви се, и едва тогава да се залавя за перото. Но дали само за усмиряване на поетическите пориви, които неизбежно е ревнувал, е била тази препоръка? Или Яворов е дразнел “наставника” си и със своето преклонение към Ботев. През 1906 г. са се навършили 30 години от гибелта на гения и в “Мисъл” излиза статия на Пенчо Славейков, в която той с малко по-смекчен тон преповтаря лайпцигските си претенции към Ботев, предлага отпадане и разместване на куплети в “Хаджи Димитър”. В опит да потуши гневното недоумение за подобно вмешателство, Никола Георгиев нарича това кощунство “корективна критика”. Тогава защо на другия автентичен гений в нашата поезия Пейо Яворов и за миг не му идва на ум да се начумерва на Ботев. Пак в “Мисъл” и по същия повод той встъпва в косвена полемика с “естетическия” си наставник и помества за пореден път своята кратка и вдъхновена от преклонение пред Ботев статия “18 май” с мотото Жив е той!.. Да прочетем финалния абзац според четвърти том от Събр. съч. на Яворов в пет тома, издадени от “Български писател” през 1979 г.:
“Нека звъни църковният звон, нека тръби военната тръба, нека блести с чиновнишкия свой блясък чиновнишка България – нека тържествува! Нека тържествува, забравила оногова, комуто принадлежи днешният час…” (с.14)
Та тук личи остро противопоставяне, възкликва читателят. Хем има ирония към някакви твърде официални тържества и ликуване, хем е забравен истинският герой, загинал на тази дата по тогавашния календар. Сверяваме в бележките на Милка Марковска, наречени “Коментар към отделните произведения”. Ала по тях се установяват единствено нюансите в текста при първата публикация от 1902 г. в “Дело” и при поместването в “Мисъл”, откъдето е взета и окончателната редакция. Разбираме, че и през 1903-та Яворов е публикувал възхвалата си към:
“Образа на един страдалец-поет, паметта на един пламенен борец, името на един идеален човек!” (с.13)
Ще речете, че коментарът носи всички белези на академична добросъвестност. Тогава защо по никой начин не личи какво стои зад явното полемизиране с чиновнишка България? И то след като Яворов го заявява толкова упорито през различни години?!…
Истината е, че денят на погиването на идеалния поет, борец и човек съвпада с именния ден на владетеля-чужденец Фердинанд. Едно толкова многозначително съвпадение, с ужасяващо горчива ирония, която Яворов настойчиво подчертава, но която няма как да проличи при подобен кух “академизъм”. Естествено е да допуснем, че премълчаването е преднамерено и съображенията са пропагандни. Сиреч, нека не сме особено скептични към официалните чествания на властниците, към безчислените награждавания на велможите с ордени и звания, нали така. Пък може и нам да се паднат трохи от тази погача, амин!
А как да опишем и трябва ли да смекчаваме преценката си за това, че в изданието на Александър Бурмов “Христо Ботьов. Съчинения. Пълно събрание, С., 1940 г., са съкратени четири стихотворения. Въпреки заблуждаващото определение “пълно”, в тома ги няма: “До моето първо либе”, “Патриот”,”Послание”, “Защо не съм?”. Тези съкращения просто не се нуждаят от коментар, тъй като говорят сами за себе си. Но си струва да погледнем преценките, които е дал в предговора си професор Михаил Арнаудов. Оказва се, че той има резерви както към едно от отпадналите, така и към “оцелели” стихотворения:
“Но сатирата против някои български писатели “Защо не съм?”, (…) или сатирата против практичните гурбетчии “Странник”, или елегията “Обесването на Васил Левски” – сведочат за необистрени чувства и понизено жизнено настроение и дават да се разбере, че са писани не по обичая на автора – след дълго вътрешно зреене. (…) Но “Странник”, специално говори за твърде прозаическа раздразнителност и съдържа стихове, които строгата литературна съвест на автора би отрекла сигурно при едно ново издание. Това стихотворение спада към малкия брой произведения, рожби на твърде незначителни поводи, които допринасят повече за характеристиката на човека, отколкото за изясняването на поета” (с.34)
Тук виждаме двойно коварство: от всичко двадесетте стихотворни творби на гения към общо шест са проявени резерви. Било чрез пряко съкращаване или “поне” чрез критически коментар. А в крайна сметка се препоръчва особена оптика за възприемането на всички стихотворения. Уж че истински съзидателно може да е само повишеното жизнено настроение.
Тогава какво да кажем за “Елегия” или “В механата”? Особено невярно е интерпретирането на “Странник”, че уж е посветено на гурбетчийството. В него Ботев бичува конформизма и социалния паразитизъм. Чрез тях се стига до оскотяване!

Ботевото наследство бива принизявано и по най-неочаквани поводи и тук се изкушавам да разкажа за едно такова грубо посегателство. Попадна ми вестникарска бележка, в която се съобщаваше как във връзка с кръглата 160-годишнина от рождението на Христо Ботев, в превод на английски пред европарламента в Брюксел е представена книгата на Йорданка Минева “Чувствата. Срок на годност”. (“Сонм”, 2005) Името не било истинско, а скрива ръководител на значима културна институция. Амбицирах се да прочета анонимното произведение със странно “потребителско” заглавие, удостоено с високата чест да го представят по Ботевски повод! Оказа се, че върху изтърпялата всевъзможни словесни упражнения хартия са възпроизведени единствено интимни подробности. Пред европейски елит са представени описания на дългата, но, все пак, безуспешна борба колега на разказвачката, който е виден специалист в общата им научна област, но си има свое семейство, да бъде превърнат в законен брачен партньор. Междувременно, тази всеотдайно любеща и научно незаменима сътрудничка за творческото израстване на професора имала свои странични забежки, признава (или се изфуква?) разказвачката. Но ако (без)отговорното лице “Минева” минела под венчило с въпросното светило, сме подканени да ликуваме с думите от Ботевото “На прощаване”: “А тогава, о, тогава щяхме да кичим глави и пушки”(с. 46). Това вече не е най-банална безвкусица, а посегателство срещу светини за българите. Естествено е да изчислим: за да спечели подобно заглавие конкурс на Националния център за книгата, а после “опусът” да се превежда и изпраща в Брюксел, решаващ е бил високият пост на съчинителката. Иначе казано, налице е нова проява на днешно чорбаджийство!
…Срещу Ботев се възправят конформистите, живуркащите, лавиращите нищожества. Титанът не ги оставя на мира. Написаните пламенни, жигосващи думи, потвърдени и от личната самоотверженост, смущават всеки, който е с нечиста съвест.
Спомняме си как влъхвите от нашата Алма матер начело с тогавашния шеф на катедрата проф. Милена Кирова опитаха да изключат от кандидат-студентския конспект по литература Ботевата публицистика. Не били разбираеми битът и взаимоотношенията отпреди повече от век, та да не се натоварвали юношите и девойките. Ха, и кой го казва?
Мафията с кандидат-студентския алъшвериш, която засипва младите мозъци с напълно неразбираеми формули и концепции. И те зубрят завалиите, защото знаят: тези ключови думи ще са ориентировъчният маркер. Според тях ще бъдат възмездени с добро класиране на отрочетата им родителите, които са налели парите си в ненаситно зейналата паст на частните преподаватели, дето после са и официални оценители… Публицистиката искат да изключат, защото няма как за тези кристално ясни мисли да се градят всевъзможни парадигми и дискурси. Тя и поезията на гения е недвусмислена, ама не върви да го зачеркнат докрай. Затуй се почват едни психоаналитични измислици, сглобяват се претенции за “нарушен реалистичен порядък” в баладата за Хаджи Димитър… Чак ти идва да подпалиш едно аутодафе, както бива изгорена рицарската книжнина, докарала наивния Алонсо Кихана до умопобъркване.
Ще речете, че е твърде средновековна подобна разправа, че е нацистка или комунистическа? Добре, нека не горим каквото и да било. Нито книгите, нито съчиняващите ги сектанти, но защо трябва да ги предпазваме от критиката, която им се полага? Може би разчитаме онези, които уреждат специализации и публикации из чужбината на такива пъргави интелектуалци, да ни подхвърлят някой залък от богатата си трапеза? Пó ли е удобно дадакането, премълчаването на злостните посегателства срещу Ботев, погазването на завещаната ни от него непримиримост към невежеството?
Нека не забравяме: съмнително и – уви! – трагично е да се залага на такова удобство. С него не се стига далеко, а се погубва онова, с което единствено можем да надживеем тленните си обвивки – нашите души!..

Още по темата – БОТЕВ И АКАДЕМИЧНИТЕ ДОКТРИНИ