КУЧЕТО

Валентин Златанов

Пресрещна ни смразяващ кръвта разрушителен лай, но гласът на мъжа обузда заплашителните децибели, стопили се в отбранително ръмжене.
- Бисерчо, бъди послушен, момчето ми. И се запознай с нашата гостенка.
Кучето окончателно млъкна и недоверчиво ме приближи. Като всепризнат детектив, се запозна и с двата маншета на джинсите ми, развя одобрително опашка и се отдалечи. А как ги обичам тези помияри, дето мъкнат какви ли не паразити. За малко да го сритам по маневрения задник. Беше кръстоска от малтийска болонка с кралски пудел, но и с подозрително прелестни маслинени очи, на фона на полярния тен на белите мечки кожухче, те проблясваха загадъчно. Не можех да повярвам, че ги има. Сякаш виждах очите на прозорлив човек. Единствено щръкналите ушенца и клеймосаното в ръждиво-златисто петно по гърба, иначе непременно бихте го оприличили на полярно мече. Но… куче! Мразя кучета.
С непознатият ми до този ден мъж напреднахме по асфалтираната пътечка, ескортирана от лалета и нарциси в своя апогей, придвижила ни към двуетажната постройка, където в кухнята на приземния етаж ни дебнеха запретнатите ръкави на миловидна трийсет и две-три годишна блондинка в семпла, в преобладаващо лилаво басмена рокля, препасала пъстра тъкана престилка, запленена да разточва с тържествена пъргавина тесто в дървеното коритце. Пословичното гостоприемство на нашенци е отличително. Тя се стараеше над допустимото.
Главния ми беше възложил да отскоча до въпросното селце и отразя тамошната регистрация на новосформирано сдружение към една от политически партии в навечерието на местните избори. Можех ли да откажа? Яхнахме бричката с Дончо фотографа и отпрашихме на лов за сензации.
По пътя той ме уведоми, че познавал тамошните селяци, та да не съм се кахърела, наложи ли се да пренощуваме. Открай време се имал с тях. А ние открай време се знаем с него и не ми пукаше, ако ще и в едно легло да преспим. А и с жена му сме големи приятелки.
Събрание като всяко събрания - лакърдия, изхвърляния, обещания и тем подобни. Бяха ни задминали с черно беемве трима представители на Централното партийно ръководство, мъкнещи бюрократични бумаги по регистрацията. Не ги познавах, за разлика от Дончо: единият му бил приятел, но не споделял политическите му пристрастия. А какви бяха те - така и не разбрах, пък и не ме вълнуваха безразборните ориентации, единствено и само от лична изгода.
Съзряла кучето, приветливата домакиня забърса брашнените си пръсти в престилката, извъртя се над готварската печка, отхлупи тенджерата и му връчи грамадолесто кюфте.
То подозрително го подуши, макар още от уличката да ни пресрещна апетитен аромат, захапа го с елегантна стръв и го пренесе в другия край на помещението. Там се справи с него набързо и отново се върна, скромничейки с нескромни маховици на байрячещата си опашка, досущ виртуозен метроном в алегро-фортисимо.
За да затвърди очевидната ми изненада, с прочутата ни женска суета и самоувереност, тя му връчи второ!, като през цялото време го зяпаше с невиждан възторг, т.е. прочетох в очите й любов и само любов.
За къщовните питомци е всеизвестният израз “домашни любимци”, рекох си, ала подобна преданост вбесяват. За човек - иди-дойди, но за животно, и то куче! Мразя кучетата.
Стаих яда си с надежда мъжът да й се накара. Вместо упрек, той (вероятно да не изостане от нея) нареди:
- Дай му още едно.
“Дай му още едно.” Мили Боже! В тези превратни времена, да си разрешават да връчат на един пес цели т р и кюфтета! Е, не на уличен помияр, но какво от това. Куче и половина.
Преглътнах сковано мислите си, докато обсебвахме във всекидневната с великолепни гоблени по варосаните стени по един стол с прави облегалки край гостната маса. Снежнобялата покривка бе отрупана с прибори, чаши и салфетки, край които караулеха безалкохолни небостъргачи в съпровод с еднолитров слънчогледов отблясък на скоросмъртница. А аз си падам по нея и още как! Откъм кристалната ваза дузина крилати нарциси и ранени лалета ми се оплакаха за незаслужения шанс на съдбата в противовес със заслужената проява на Майката природа.
Вечерята се оказа повече от пиршество. По масата паркираше де що имат на разположение консервирана зимнина, включително планини от прясна маруля. А както се досещате, тя е щекотливо и шантаво вдъхновение за ракиджиите. След половин час се присъедини и “виновникът” за този пир, Дончо.
По едно време вратата зад мен рязко се отвори и в рамката й поникна ухилен до небесата малчуган - в ръце с кучето, което плезеше ритмично разконцентриран в житейското си целомъдрие език, уповаващо се на доверчивата прегръдка на предоверчивото хлапе.
- Ето го и него, наследникът! - оповести възбуден бащата. - Днес изпитваха ли те, хлапе? - И недочакал отговор, нареди: - Приятел, запознай се с гостите ни от града. Чичкото снима, а какичката съчинява приказките.
- Наистина ли съчинявате приказки? - облещи очи към мен малчуганът.
- Татко ти искаше да каже, че е журналистка и отразява събитията по страничките на вестника - уточни блондинката. - Гладен ли си, миличък?
- Като вълк! - отсече момчето и отново нацелува директно кучето, а то, на свой ред, облиза на етапи лицето му и развесели и без това наелектризираната му жизненост.
- Елате с Бисерчо в кухнята - нареди Майката и стана, последвана от малчугана с кучето.
“Елате с Бисерчо в кухнята”! Мамка му, тия хора са ненормални, рекох си. Вместо да призоват родителската си бдителност.
- То ни е като втори син - взриви мислите ми бащата и вдигна чаша; не бях забелязала кога е препълнил моята.
- “Втори син”? - повторих разсеяно, откликвайки на тучната наздравица.
- Бисерчо… - уточни мъжът. - Боооже, колко го обичаме!
Това вече бе върхът! За малко да ме задави глътката. С Дончо само се спогледахме. Не ми се бъркаше в чуждата семейна идилия, макар да ме засърбя да им напомня, че предоверяването с подобна близост е опасна, на което и да е куче по света. Предположих, че може и да го знаят, но така и не се намесих, даже и след изявлението на мъжа: “Двамката спят заедно”. Дончо също не се намеси, а това още повече ме огорчи, по-скоро вбеси - та нали все пак се познават! Но, наново премълчах, без да се изживявам с уместни съвети, ами се отдадох на вълнуващите ретроспекции от смелите наздравици, които ме подкарваха допотопно.
В полунощ, подир дружеските дебати от всевъзможно естество, в съпровод с великолепния слънчогледов отблясък, продължен с букет от аромата на домашен памид от миналогодишната реколта и свински пържоли от тазгодишната, с Дончо се озовахме на горния етаж в “спалнята за гости”, сподиряни от пожелания за “лека нощ” на донякъде подозрителните домакини. Останали сами с Дончо, си разпределихме мирно, поетично и цивилизовано предоставената ни от свръх-гостоприемните селяци обстановка, или както ми се изплъзна изпод езика на въображението - “спалнята за демокрация”: за него - канапето, за мен - брачното ложе. Сигурна бях, че до нашето присъствие никой не се е докосвал до натрапливо ухаещите на нафталин чаршафи, възглавници и одеяла, та се наложи да отваряме докрай прозорците, да не се задушим от войнстващия парфюм
- Видя ли кучето? - сепна ме по едно време гласът на Дончо; допусках, че вече е заспал; бях се унесла, поведена за ръчици от щедрите съновидения на среднощните влъхви.
- Помияра ли? - изсумтях. Мразя кучетата.
- Хич не е помияр - отсече Дончо.
- Забелязах - измърках изпод ароматния нафталин вбесена, че се опитва да ми провали божествения унес.
- Не обичаш ли домашните питомци?
- Не и помиярите.
- То му спаси живота.
- Кой на кого? - запитах разсеяно, усещаща как благовонните русалки ме ухажват допотопно и приковават към миризливата възглавница.
- Кучето.
- Да бе, да. Да не повярваш.
- И досега не мога да си обясня…
- Карай през просото - изстенах с мерзко раздразнение и уж се унасях под приспивния тембър на Дончовия баритон, но подир секунди се изправих, кръстосах крака и рефлективно припалих цигара на фона на приглушената нощна тъмница.
- Цялото село е в течение. Още се мъдрят лепенки от некролозите. Аз също присъствах на погребението.
- “Погребение”?
- На момчето им - повтори Дончо.
Преди година и нещо си заминало от този свят. И лекарите били безпомощни. Трагедията се разнесла като мълния и на погребението се извървяло цяло село. Майката виела като вълчица, едва я усмирявали. “В края на крайщата, единственото им дете е, Бога ми!”
Преди да потегли керванът към гробището, тя съгледала кучето и се спуснала към него, не на себе си! А то кротко клечало насреща й, като сфинкс. Прегърнала го и бясно го зацелувала, под сподавени ридания. А то не се и съпротивило. Едва я отскубнали от него. По-точно мъжът й успял да я изправи на крака - виеща пред изумените погледи на присъстващите. А кучето не помръдвало от мястото си, продължавало да наостря муцунка с впити очи на животинска преданост към саркофага. Мъжът му хвърлил зъл поглед, извъртял се и го изритал ядовито. Жалостиво то изквичало и побягнало напосоки. Повече никой не се сетил за него.
Някъде подиробяд, часове подир погребението, в единия край на гробището, мъж и жена от селото почиствали нападнатия от черничеви издънки гроб на техен родител и станали свидетели на следното:
От другия край на гробището се разнасял яростен кучешки лай, сподирян от ожесточено боричкане. Първоначално не му обърнали внимание, допуснали да се давят овчарски песове. Но щом се усилила лакърдията, мъжът се заслушал (между другото бил и ловец), най-вече впечатлен от жалостивия вопъл, по-точно протестен зов, който рядко можел да се чуе. Подтикван и от настойчивите на интервали задавени джавкания, не се стърпял и отишъл да провери. И забелязал кучето да разравя с настървена отчаяност гърбицата пръст под несекващ бесен лай, прекъсван от неотразим вой на единак.
Като го приближил, то се спуснало към него. Той обаче не помръднал, само стискал в десницата си секирчето. И каква била изненадата му, щом то спряло пред него и с още по-напорист лай, се върнало при гърбицата, която била почти изравнена, и подновило разравянето с нова отчаяна упоритост и на четирите си лапи.
Побесняло е - рекъл си мъжът, но не посмял да го приближи, макар да стискал секирчето до посиняване, ами накарал жена си да иде и предупреди бащата, да дойде и си прибере кучето, а и да пооправи осквернения гроб.
- Мамицата му мародерска! - разкрещял се бащата. - Ще го гръмна, помияра му с помиярите! - Грабнал ловджийската пушка и без да обръща внимание на молбите на жена си, с пръст да не го пипа, се спуснал към гробището.
- Чакай, чакай, наборе! - Пресрещнал го другият, стърчащ край разровената пръст: вече се бил очертал горният ръб на капака от саркофага.
- Да мародерства с паметта на чедото ми! - разкрещял се бащата и заредил пушката.
Другият побързал да се метне отгоре му, опитващ се да го озапти и, накрая успял да издърпа оръжието от ръцете му.
- Нали и ти си кучкар, дяволите да те вземат! - борел се сърдит бащата и яростно дърпал пушката към себе си.
- Чакай, наборе, чакай! Дочух, дочух пъшкане! Сякаш изпод земята! Чакай, чакай! Ако трябва - аз ще го гръмна. Дай пушката… - Все пак успял накрая да я изтръгне от ръцете на сякаш побеснелия баща.
А кучето не само се не отмествало от разринатата пръст, ами отчаяното му виене се превърнало в ликуващо пролайване с наострена муцунка по очерталия се ръб на дървения капак. Това стъписало, а донякъде смразило и двамата.
Безмълвни, те пристъпили и: наистина изпод земята прииждали влъхвени мъцания и пъшкания, и стенещ глас молел помощ!
Разбили капака със секирчето и момчето изплакало отвътре!
- Приели го в психиатричната клиника, но след три дни си го прибрали, клетото…
Мълчах в тъмницата неподвижна, смаяна и очарована.
- А смешното знаеш ли кое е? - сепна ме гласът на Дончо, без да може да предотврати хаотичните набези на милиард тръпки, облизващи не само плътта, но и съзнанието ми; бях изчерпана от сили да проговоря.
- Кметът предложил да дадат звание на кучето: “Почетен стопанин на селото им”, представяш ли си?
Да съм мигнала най-много час-два.
На закуска сдъвках една хрупкава мекица от уважение към гостоприемната домакиня, която въпреки всичко, ми хвърляше подозрителен, но и съпричастен поглед, (нали Дончо си е от красавците!) а кафето изсърбах в компанията на две цигари и, тъкмо прекрачвах прага на портата, се появи момчето, отново с кучето в ръце.
- Какичко, може ли и ние с Бисерчо да ви изпратим?
Не се сдържах, направих обратно три крачки, приближих ги и рекох:
- Мога ли и аз да го погаля?
- Можеш и приказка да напишеш за него.
- Непременно.
Посегнах, прострях длан по коприненото кожухче и, за изненада и на самата мен, се приведох и мляснах кучешката главица. Не разбрах как и защо някой млясна моята буза.
- Ти целуна братчето ми, а аз тебе - смотолеви объркано момчето.
От очите на стърчащите край нас мъж и жена се ронеха непринудени сълзи и аз вече не бях сигурна, мога ли изобщо да мразя.
Финалът на ангажимента ни приключи до обяд.
Въпросната регистрация Дончо бе заснел с вещ професионализъм.