ПРОФЕСИЯ

Валентин Златанов

Като нахлузи бялата дочена рубашка и панталона, той обу гумените ботуши, запаса престилката, преметна презрамката й през глава и впримчи на кръста широкия кожен колан, от дясната страна на който висеше кожен кобур, където в три подразделения се побират три наострени касапски ножа, различни по форма и големина, а от ляво виси закачен маса`та.
Провери броя на животните за клане и на ум пресметна до кога ще свършат. После пресметна по колко ще излезе днешната им надница и последното, на което отдаде значение бе, дали ще е по-тлъста от вчерашната.
Щом някое миловидно агънце или теленце - кротко, с шарена муцунка и лъскава козина, се изпречваше отпред, за момент забравяше своето положение, но скоро се окопитваше, а и очите му не се насълзяваха пред съвсем невинните очи на втрещеното животно, както се случваше до преди няколко години… Горкото! - казваше съчувствено тогава. Съдбааа, съдба, моето момче! Съдбица и нищо друго! Не съм крив за болката, дето ще ти причиня, макар и против волята си!… Нещо го свиваше в гърдите, ставаше му неприятно, измъчваше се замислен.Тая тежест го подтикваше към необуздани провиквания - упреци към останалите животни, към тяхното отстъпничество пред неговата гилотина. Озъртайки се подплашени, те надаваха остри, яростни и жални мучения - атмосферата наоколо се нажежаваше. Но това бе отдавна - до преди няколко години. Постепенно привикна към обстановката и трудно можеше нещо да го трогне по време на работа.
Приближи и с рязък замах заби стилета в тила на най-близкото говедо - мястото, където се кръстосват линиите, прекарани мислено от ушите към хълбоците. И до сантиметър да не е улучено това местенце, добичето навежда глава встрани, дърпа се ожесточено и буйства от силната болка, обзела го отведнъж. Но ако острото триъгълниче с дръжда попадне в целта, животното се тръшка на пода подкосено, отваря конвулсивно уста, изплезва език и в трептящи агонизиращи вибрации лежи така, сякаш никога преди не се е изправяло на крака. Човекът впримчва десния му заден крак над копитото в железен синджир и окачва куката за верижната лента, която го издига нагоре и подкарва по релсовия път. Друг поема висящото животно, прихваща го здраво за рогата или ушите, извива главата му встрани, назад към тила и забива острието на ножа в края на гушата, пред хълбоците, косо към сърцето. Кръвта - топла и огнена - изхвръква навън като от отприщен чеп, облива ръката, държаща ножа, съсирва се и потъмнява, образувайки тънка тъмнокарминена и леко еластична покривчица, наподобяваща хирургична ръкавица. Животното все още продължава да буйства.
Нататък продължават другите операции. Той и там е работил, но в повечето случаи коля, или зашеметява.
Жена му е шивачка и се разбират отлично, ала след скорошните им препирни - заради един от комшиите му, си позволи да го нарече страхливец. “Язък, кай, че си касапин, а те е страх да му се противопоставиш за оградата!” “Абе жена… Лесно е да се смразиш със съсед, ама я да се сдобриш!” “Страхливец си ти и туй-то! Язък ти за професията!” Че какво му е на професията? Не може всеки да е космонавт! Редовно е при пресните мръвки, добре е със здравето… Щура жена!”
Вечерта тя не пропусна отново да отбележи, че е страхлив, та за това не смее да се противопостави. Детето е още малко - във втори клас е, но взе да подразбира много неща, та като дочу това - разтревожено изгледа и двамата, но не продума… Вечерта приключи с някакъв телевизионен филм, но бързо го налегна умората - работата през деня бе доста - продължи да се взира към малкия екран, но с последни усилия се мъчеше да не заспи. По едно време, изглежда, филмът бе свършил, щото момчето викна:
“Ама как само се справи! И накрая успя, а мамо?!”
Майка му побърза да прибави:
“Ще успее, я! Да не е страхлив, като баща ти!”
Той я изгледа накриво, но й отправи само мълчалив укор, последван от дълбока въздишка. Момчето отново ги изгледа с безпокойство, примигвайки любопитно… От това детско любопитство - въпреки непосилната умора - до късно не мигна. Така децата възприемат събитията, неподготвени, по своему, и май им се обърква отвътре представата…
Добичетата започнаха да се тръшкат като зрели круши от премерените му попадения на неговия стилет…
Вчера повика момчето и му заръча да иде и му купи цигари. То взе, че му отказа! Приближи го стъписан, замахна с ръка, но то не се и помръдна, ами му се изплези заядливо. Нито го удари, нито ухото му издърпа, ами се запъти към недалечната кръчма.Там завари свои приятели. Коментираха някакво нападение в Азия и други новини. Рядко наобикаляше кръчмата. Послуша ги няколко часа, гаврътна три гроздовки и се прибра…
- Петрее - прекъсна мислите му колячът Ставри. - Отскоро те наблюдавам, само си траеш. Да нямаш някакъв дерт, а?
Петър го изгледа подозрително, но не отговори.
Онзи добави:
- Това, жената де, трябва по-изкъсо да я държим, иначе ни е спукана работата… - рече и се изкикоти вулгарно.
“Дали нещо не бе дочул - един плет ги дели?” Петър го измери под вежди, облакъти се на железните перила, обграждащи бокса за зашеметяване, и отвърна:
- Не съм съгласен с тебе, наборе… Жената си е жена - може по-простовата да е от нас, но не и по-малко работлива. Ние с моята сме семейство повече от десетина години, но ни веднъж не съм й посегнал. Та от к`ъв зор!
- Страх те е, значи! Поокастрила те е отрано твоичката! - додаде наборът му, като триеше ножа в козината на току-що закланото от него добиче.
Думите го порязаха. Престана да се облакътява на железните перила и захвана да впримчва синджир връз крака на зашеметеното добиче - лежащо неспокойно на циментовия под.
- Да-вай, чи-чо, да-вай, бе чи-чо… давай - па се не бой! - затананика Ставри развеселен.
Петър го изгледа и се засмя, а другият смигна гримаснически и се закълчоти в ритъма на мелодията.
“Страх! К`ъв ти страх, бе братче! Човек не е като тия вироглави, безропотни души…”
На обяд в стола нищо не хапна. Душата му не приемаше залците.
Бяха останали няколко животни и се появи бикът.
Бик като бик - грамаден, смръщен и леко тромав. Пристъпяше бавно, напето, с истинско достойнство, като отправяше надменни погледи към хората. Двама го дърпаха отпред, други двама го насърчаваха отзад с дълги прътове и му подвикваха високо: да върви, а не да се преструва, но негова милост и пет пари не даваше за хората. Позастарял изглеждаше, навярно вече негоден. Огромното туловище с дебел врат, разчленен от няколко гердана, му придаваше войнствен вид; телосложението му наподобяваше по-скоро на слон без хобот, отколкото на бик.
В месодобивната зала прекъснаха работа и отправиха любопитни погледи към арената за зашеметяване.
- Наборе, да го зашеметим с електрическите - предложи Петър и Ставри се съгласи.
Бикът завързаха в бокса за стоманената халка, зациментирана по средата на пода.
Допирането на електрическите стилети по кожата на животното и тока, течащ по тях, го накараха да помръдне задница и хвърли люти погледи, надавайки жаловито, гръмко, подобно на лъвски рев, мучене. Токът не успяваше да преодолее дебелата кожа, за да нанесе смъртоносен шок. Взеха да подбират по-слабите места по тялото му, от което негова милост се напъна - помирисал острата болка - разклати яростно глава и при поредното отчаяно люшкане скъса синджира!
В залата настъпи суматоха. Някои хукнаха към вратите, други се покатериха по по-горните работни площадки.
Усетил свободата си, бикът се устреми към Ставри. Секунди само и щеше да е прободен или смачкан от масивната глава. Тя се вряза в железните перила, където човекът успя все пак да се промуши, макар за беда единият му крак да се запречи в последния момент, остана в опасната зона и бе застигнат от коравото чело. Ставри изохка от болка, но успя да измъкне някак си крака и се строполи оттатък до перилата. Двама се бяха спуснали и му помогнаха да се изправи и отдалечи, накуцвайки и псувайки невъздържано.
В бокса останаха Петър и бикът.
Петър захвърли електрическия стилет, изхлузи трескаво кобура с ножовете и престилката, и грабна ръчния.
- Извикайте охраната от портала да го застреля! - провикна се някой.
Бикът, спрял се в ъгъла разярен, продължи да муши с късите си, но яки и опасни рога мястото, откъдето избяга човекът. Петър, не забелязан все още от него, го заобиколи, приближи го внимателно и със силен замах заби острието в тила му, и отскочи чевръсто. Бикът помръдна, сякаш се двоумеше, и прорева грозно. От врата му рукна кръв, но това не означаваше края.
Петър отстъпи няколко крачки, засили се устремно, метна се с подскок на гърба му и със светкавични замахвания зананася нови попадения. Животното, явно не очаквало подобно нещо, а и навярно някое от попаденията бе доближило мъртвата точка, се наклони тежко, но успя да се удържи, не падна. Вместо него - ненадейно от гърба му се изтърси Петър и тупна на циментовия под.
С наведена глава, олюлявайки се войнствено и крайно разярен, бикът се отправи към своя убиец… Често пъти човек - свидетел на подобна сцена - се сепва отведнъж и главозамайва, остава ням зрител, а накрая се упреква за бездействието си: така да бе направил, иначе да бе постъпил, но след всичко приключило без негова намеса!… В залата ахнаха! Петър се отдръпна и въпреки че се подхлъзна и отново падна, успя навреме да се изправи. Заобиколи ловко животното и подскачайки на един крак, му нанесе поредната серия със стилета. Единият се оказа точен и безпогрешен! Бикът - едва успял да се извърти към човека - подскочи нервно и се сгромоляса на пода. Устата му се напълни с пяна, а краката му, изпънати до крайност, затрепераха.
В притихналата зала се изтръгнаха възгласи и ръкопляскания.
- Ох, майчице!!!… Браво! Браво!
Петър провря ръка между перилата, измъкна нож от кобура и с отсечен замах го наниза в герданестата шия на масивното туловище - посока към сърцето. Кръвта тутакси запълзя по пода…
Той си отдъхна, прибра ножа и прекара опакото на дланта си по мокрото чело… И в този момент - забеляза жената и момчето: те надничаха страхливо от външната врата на залата и го наблюдаваха. Досега не бе довеждал момчето в месокомбината, а жена му отдавна не се е вестявала тъдява. Махна им да го почакат…
Дочу името си и се обърна. Беше пазачът от портала.
- Извикаха ме и веднага долетях!
- Свършихме я - отвърна му Петър и се запъти към съблекалнята.
Момчето и жена му го чакаха отвън.
- Хей, добре дошли! - провикна им се отдалече той.
Момчето, като го зърна, се затича и хвърли в прегръдката му, притисна го с ръчички и допря личице до небръснатата му буза.
- Тате, ама много стлашно беше, а?! Ние с мама умляхме от стлах до влатата! - изрече на един дъх то с ококорени очички. “Л”-то му звучеше за сметка на “р-то”.
- За страх си беше, я! - обади се и тя.
Тримата напуснаха месокомбината. Вървяха бавно.
По едно време момчето изтърси:
- Тате, ама ти не си бил стлахлив?! Ти си толеадол!…
Петър се разсмя и разроши косицата му; а по лицето и в очите му заигра лека, недоловима, но пълна с вътрешни емоции усмивка.
- А тебе изпитваха ли те днес? - запита на свой ред.
- Тя, длугалката, нямаше да ме изпита, но аз вдигнах лъка по желание…
Даже и недочака да се изкаже, ами го сграбчи за ръцете и го подхвърли нагоре.
- Браво на момчето ми, браво! Та ти си ми цял юнак! - погали го пламенно и продължи с една ръка да го носи, а с другата прегърна през рамото нея; до този момент тя пристъпяше мълчалива, но в очите й отдавна блещукаха особени пламъчета; на свой ред тя обви ръка през кръста му, притисна се към него и отпусна глава на рамото му.
Така тримата напуснаха месокомбината.