ТИХО
превод: Пенчо Симов
ТИХО
Колко тихо е във тая стая
мама спи отвъд
сякаш че от болка спря сърцето
в сепнатата гръд
Колко тихо е във тая къща
не отеква тук
и часовникът - стрелките спрели
са без звук, без звук
Не отеква ничий глас на двора
тихо е и вън
птици спят сред ябълкови клони
в непробуден сън
Днес навсякъде е тихо тихо
да не дишаш чак
само сенки плъзват и полека
в двора пада мрак
Тихо на земята на небето
надалеч съзрях
че звезди ми се усмихват мамо
аз вървя към тях
Хибие, 10 юни 1942
ФЕНИКС
Роза те наричах най-напред,
бе на звездното небе покоя,
най-подир за мене стана ти
всекидневен хляб - съдбата моя
Връщал съм се винаги при теб -
тъй орач от нивата се връща
и под стряхата ти съм се крил
от гнева на бурята могъща.
Ти си като роден дом за мен
с нежност на трева и на градина,
сигурност при тебе търся аз
нощем, лягайки да си почина.
Колко пъти падна черен гръм,
ласките на любовта ни пръсна,
за да я изпепели, но ти
като феникс всеки път възкръсна.
Този феникс мощен е, лети,
без да спре пред гибелта безследна,
но замайва се по някой път -
щом съвсем отблизо го погледна.
ЦВЯТ И ПЕСЕН
Видял съм мостове, реки и градове,
ала изтеклите години ми припомнят,
че малко съм успял да видя от света.
Пропуснатото няма да се върне, зная.
И няма да съзра гренландски снегове,
ни тихоокеански песни да послушам,
ни грохота на водопадите в Памир.
Покрай браздите в аржентинските полета
аз няма да застана. Тайнствени за мен
ще си останат много градове, държави.
За красотите невидени не скърбя,
но с шепота на разцъфтелите дръвчета
дочух да казва някакъв незнаен глас,
че в моята страна, на неизвестно място,
в потайно землище, на неизвестен връх,
сред долина дълбока и усамотена,
ливада ме очаква, а сред нея - цвят,
около цветето пък се разнася песен.
Веднага аз забравям за света широк
и чувам само този звук от небосвода.
За този цвят, за тази песен съм готов
и сто земи да прекося и да пребродя.
КАК ЖИВЕЕ ЧОВЕКЪТ
Човек изпада неведнъж в беди,
унива пред враждебните простори,
ала - живота за да утвърди -
за бъдните си дни все пак се бори.
Веднъж ли вил се е пушечният дим
и черно зърно стискали ръцете,
но сее пак орач неуморим
и пак напролет никнат класовете.
От градове остават съсипни,
но двойка влюбени все пак засажда
платани и целувки, погледни -
алеите напуснати възражда.
А колко кораби са скрити чак
на дъното. Морето ги погълна,
но двойка качва се на кораб пак
и почва пътя си, с надежди пълна.
И колко дни животът ти е дал,
различни все. Днес може би в устата
горчивини таиш, в сърцето - жал,
но тръгваш пак, не спираш пред вратата.
В УЧЕНИЧЕСКАТА БИБЛИОТЕКА СЛЕД ВОЙНАТА
Когато влязох тука, пламнах цял:
на пода куп от книги се подмята
тъй, както пръснати са по земята
след силна буря клас до клас узрял.
Това, което гений е създал,
покрито с прахоляка на войната,
отново надживява времената.
Ботуш да го потъпче не успял.
Повдигам тънка книжка. Дупка зее
куршумена. Това е рана зла
и сякаш вижда се кръвта през нея.
Разтварям и чета. Като в мъгла
през сълзи виждам буквите разлети:
от Хвездослав е - „Кървави сонети”.
