ЗЕМЯ

Хинко Георгиев

ЗЕМЯ

Имам земя,
която виелици снежни покриват със преспи,
в пролетни ручеи дълбаят гръдта й. И тесни
корита преливат.
Земята е моя и аз съм стопанин.
Цвилят коне и с копитата ринат като мравуняци
черни синори неорани.
С длан съм те мерил, по жътва със сърпа.
Зная цената ти. Само
който вода не е лизвал от бъкел,
той бъкел не знае - безсрамно
на чужд господар те продаде, моя земя,
с Милин камък и Шипка,
с могилите пресни на синовете ти, майко, убити.
Трудно думи намирам -
пресявам като зърно за посев. И чисти
лягат в браздите на моята нива премълчавани истини.
Зная - каквото посял съм, туй и ще жъна.
Аз съм стопанин
и пари стритата тежка ръкойка във моите длани.
Ти си всичко за мене, земя. Моя люлка рождена,
моя стъпка в прахта и стрънта нажежена.
Аз трептях с всеки лъч по вършитбата прашна
и със птицата падах пред облака страшен.
От куршум и снаряд аз закривах те цяла.
Моя черна земя, ти от мен си изгряла…


НЕ СИ ОТИВАЙ ЛЯТО

Класовете тежки изпича юлско слънце,
като крила на птица потрепва маранята.
И кос на пътя прашен играе с медно зрънце.
Момчетата немирни се мятат във реката.
Не си отивай, лято, и вятър те не гони,
и дъжд не те отнася, забързан със чадъри.
Във длани едри татко клас житен ще нарони
и погледът ще броди надлъж и шир по къра.
Не си отивай, лято! Погледай как стадата
приспиват с медни звуци баира над селцето
и как нощта припалват светулки в тишината,
и как на хоризонта земята със небето
в браздите разорани невидимо се слива.
Не си отивай, лято! Не си от мен отивай.
Аз искам да ти кажа, че с тебе сме родени
в един и същи месец, в една и съща дата,
че много те обичам и като теб съм верен
и на житата едри, на птици и на хора.
Не нося думи лоши, не плаша с облак черен,
А като кос изгарям със песен във простора.


ПТИЦИ

Дълго пяха тези птици. Бяха славеи в утринта.
Бяха чучулиги горди, извисени над стрънта.

И отрудени жетвари с радост гледаха към тях.
Пяха птици волнокрили над житата ни без страх.

И небето се избистри. Трепна лятна мараня.
И от песните на птици се пробуждаше деня.

Покорили висините, със прекършени крила,
някои падаха убити над пожънати поля.

Други свиха се на завет във затоплени гнезда,
от насрещен вятър скрити и от скритата беда.

И под стряхата на дните се охраниха добре,
нежни трели чуруликат със отпуснати криле.

Над житата натежали от презрели класове,
облак черен се задава. Няма птичи гласове

с вик тревожен да набраздят уморените чела
на жетварите, заспали, в ранобудните села.

Птици мои, бързокрили, във затоплени гнезда
като в клетки сте се свили днес - дори на свобода.


***

Повярваха ми хората, спасен съм!
Завърна се усмивката при мен.
И чувам как набъбва нова песен
и как шуми дърво през моя ден.

И пак се връщат птиците в гнездата,
осиротял бе новият балкон.
И аз вървя в ръка с добър приятел -
старият поовехтял балтон.

И аз вървя и тихо си подсвирквам
с безгрижната усмивка на дете.
Ще спра случайно тук край витски вирове,
където златни нишки мряната плете.

Където се изкъпва мойто детство
и прошумяват голите пети,
край Вит до Ясен - малко по на север,
с пътеката край слънчевия рид.

Повярваха ми хората, спасен съм!
И аз ръце разтварям в този миг,
за да прегърна моя топъл север,
останем ли и двамата сами.

И съм щастлив, че има дни пред мене -
щастливи дни. През росните треви
върви момче, но малко променено,
и къра кърши със победен вик.


***

Разорана земя от куршуми до болка.
Аз изтръгвам от сърцето си корена.
И не зная ще ми стигне ли силата. Колко
още мъка от тебе, земя, ще отворя.

Разорана земя. От снаряд и копита.
И препускат в нощта полудели конете.
И мравуняци люти никнат зарити.
Капки кръв по стърнищата светят.

Полудели коне и жита неорани.
Нестрита ръкойка.
Аз не зная да има тук вдигнато знаме
сред жаравата, пламнала в боя.

Спрете, луди коне. Аз ви чакам със впряга.
Аз съм селянин и земята ме чака.
Със стърнищата остри върху синори лягам
и заспивам. Неповит след атака.

И сънувам последната жътва през юли,
вятър лек разлюлява житата.
Генерале мой, чуваш ли? Чу ли?
Незасята ме вика земята…


БАЛАДА ЗА НИСШИТЕ ЧИНОВЕ

Земята спи под есенната шума
в прегръдката на листопада.
Изгниха вече първите куршуми
с въздишки от тревите млади.

Сега е лято. Аленеят макове -
обагрени от капки кръв пролята.
Сред щурма луд на първата атака,
разплакана пробужда се земята.

Безименните синове поръсва
с роса, по-бистра от сълза девича.
Сега е утро. Слънцето се пръска.
И клонката люлее ранно птиче.

И песен за убитите изпява.
Сега е лято. Живите живеят.
А мъртвите - земята ги завява
в златисти листи. Те под тях немеят.

Убитите са на една позиция…
И няма вече врагове.
И пеят песни полудели птици
с прегракнали от болка гласове.


ХЪЛМЪТ НАД ЯСЕН

                     На Атанас Кънев

Като лека мъгла неотплувала,
с векове той лежи над реката.
Колко нощи го вече сънувам
и колко ще го сънувам нататък.

Хълм над Ясен! Загърлям стеблата
и забивам корен дълбоко.
Тази пръст за мене е свята
и във шепите ми говори.

Тази пръст за мен е светиня.
Пали дланите спомен вечен.
За момците, дошли от Русия,
чак Волга и Дон по-далече…

Тази земя е безсмъртна.
Тя изгаря съня ми, покоя.
Тук кръвта си проляха най-скъпите
на бащи и майки - героите…

Хълм над Ясен - паметта на дедите.
Аз целувам пръстта ти корава.
Няма забрава, за всички убити.
Няма забрава!


БЯЛА ТОПОЛЧИЦА

Есен е. Жълто-зелени, листата
капят по мокър килим.
Свири в комините нощният вятър,
дърпа високо сивия дим.

Есен е… Греят жълтите дюли
в голите клони като луни.
Топли обувчици вече обули,
прага пристъпят студените дни.

Есен е…Свири ни вечер огнището.
Мама чорапи на кука плете.
В двора отрано, само на бунището,
пее високо червено петле.

Есен е…Само мама я няма.
Пазя чорапите - скъп армаган.
Вече петлето порасна голямо,
важно пристъпя към късен харман.

Есен е…Тъжно е вече на село.
Няма пътека и към дома.
И изтънява като къделя
бяла тополчица в двора сама.


***

Уморих се вече от стих и от песен…
И посреща умората утринта.
Свири вятър под покриви бесен.
Свирят сякаш сто луди с уста.

Боже господи, колко ли нощи
като щурав ще сричам на глас?
Една песен несвършила още,
друга песен подхващам аз.

По-добър ще стана ли с песен,
или само ранявам сърце.
Нечовешкото е жестокост,
за жестокост до днес няма цяр.

Нечовешкото - болка, страдание.
И се мятам, разпънат на кръст.
Ако мога само миг да застана,
както някога в цял ръст,

ще разпръсна с юмрук тези листи
и тази безсмислена суета.
Само Ботев - единствен - писа
с кръвта си преди смъртта.


СЪДБА

Жестоко е да бъдеш чист и честен…
Страдание докрай да избереш.
И пътища не ще откриеш лесни,
преди човек случайно да те спре.

С годините ще ставаш и по-мъдър,
сърцето ще потърси и покой.
Какъвто бе, дали такъв ще бъдеш,
или ще спреш във делничен застой?

Сега е рано даже да помислиш,
лежи пред тебе неизписан лист,
разпънат си от премълчани истини,
за истини, които те боли.

Страдание докрай ще те сродява
с жестоката съдба да бъдеш сам.
Човекът може и да преуспява,
но как се преуспява, аз не знам.

Човекът може и да побеждава,
но как се побеждава - не узнах.
Страдание докрай ще ме сродява
със грешниците, без да имам грях.


БАЩА МИ…

Баща ми ляга вечер сам
върху постелята на спомените.
Нощта е лека
и сънят трепти
над будните клепачи.
Денят му, пак осиротял ,
не връща отговора на въпросите.
Невъзвратимото остава непонятно,
небитието е невъзвратимо…
С едно небе от чернозем
от мама
разделя ни животът от смъртта.
Баща ми ляга вечер сам
върху постелята на спомените.
И по браздите на един предобед
препъвали се деветте ни ара.
А в люлката на двамата им сина
люлеело се цялото небе.
И те криле разтваряли във него.
Баща ми ляга вечер сам
върху постелята на спомените.
Край Скъта,
в тухларната изпича се денят
и звуците на будните щурци
разпалват купчината слама.
Мама
тича през росната трева
уравновесена
от двамата си сина.