БЕГЛЕЦ
БЕГЛЕЦ
Не бягам от Времето.
От себе си бягам.
Бягам… от тъмната своя страна.
Преследват ме хищни вълни.
Преследват ме сенки на тъмните сили.
На пир самодиви по гибелни нощи ме канят.
Вътрешна струна звъни! Не трябва!
Без билет съм…, но посоката зная.
По моста – от тъмно към светло.
През моста – над тъмната тайна река,
преди да ме стрелне със капки черният дъжд.
Дърветата с клони-ръце
разтварят ми пътя.
Насочва ме птица със бели криле.
Мечтите, в шпалир, с цветя ме приветстват:
- Тичай!
Към светлото тичай!
В своето светло море, чист извор, се вливай!
Зад звездна врата в синевата
Светлината те чака.
* * *
Не ме докосвай с длан.
Не отнемай мъжкото ми право.
С поглед докосни ме.
Ще те усетя, както единака
самката усеща.
Ще те позная по лудото трептене
на сърдечните ми струни.
Ще те открадне мъжкият копнеж.
Ще те посее сред жаждата от самота
и онзи скреж в душата
ще извика облаците бели.
Ще дойдат топли дъждове
и луди пиршества
на кипналата кръв.
Ако с поглед ме запалиш,
ръката ми сама ще те намери.
Мъжът посяга пръв.
* * *
Защо дойде? Защо се върна?
В деня, във който враговете ме признаха,
наливах в чашата кристална самота
и вдигах тост със тишината.
Добре. Ела и да отворим
най-слънчевата страница на времето.
Ела, да си припомним
как някога луната беше сребърна.
Ела, да си припомним онзи вкус
на мед по устните.
Ти беше толкоз хубава. Очите ти. Зелените.
Тревите се оглеждаха във тях.
Сред зеленооките им вихри
пръхтяха жадни, цвилещи жребци.
Ела, да ти покажа лика на самотата,
отгледала в море от безнадеждност
смарагдови акули, смразили песента
на морските корали, на сребърните риби
и рапаните.
След тебе бях море от жажда.
Реки във мен се вливаха.
Солената ми жажда никоя не угаси.
И бе любов.
Не помниш ли – луната беше сребърна
…и онзи огнен дъх в леглото.
Сега, защо дойде?
Навярно чула си вика на болката в кръвта ми.
Защо дойде единствено в съня ми…
* * *
На жена ми
Животът ни към залез плува.
И виждам как ни промени.
Не съм момчето къдрокосо
и стройното момиче ти.
И лед съм бил и бил съм огън.
И слънце в облак беше ти.
Такава те приех – несъвършена.
Несъвършен във теб ме приюти.
Животът ни не бе пътека с рози.
Не бе и кръг от Дантевия ад.
Не тънехме в разкош като велможи,
но, слава Богу, не умирахме от глад.
И като две преплетени дървета,
подпрели на дома си небесата,
шептят със сухи устни листи –
молитви за доброто на децата.
И свършва пътят.
Пред нас е в лед реката.
По тънък лед е страшно да вървим.
Тогава, мила, разпери крилата.
До тук вървяхме. Нека полетим.
* * *
Аз търся светлината на звездите.
Към тях летя. Разперил съм крилете.
Мечта прегърнал в светлата си мисъл,
се рея в синьото над върховете.
Вертепите греховни подминавам.
От тъмен ъгъл гледа сатаната.
И бързам във това тревожно време
да търся извора на Светлината.
Зад мене бавно залезът пълзи.
Напомня ми, че с него ще си тръгна.
Не ме застигай с кървави вълни
и шанс ми дай преди да ме погълнеш.
Земята иска моята мечта,
не грохот от ботуши на войници.
Със плащ ще я обгръща детски смях
и светлина от чистите зеници.
Тогава! Нека легна във пръстта.
След мен животът да подпре вратата.
Заспал щастлив под сини небеса,
да слушам песента на Светлината.
* * *
Студено е. Планетите изстиват.
Земята е под креп от тъмнина.
И хлад тече от пропасти бездънни.
Земята зъзне – дай и топлина!
Със леден плащ намятаме снагата й.
Тъмнее синият и свод.
И Слънцето се гърчи, осквернено,
в прегръдката на черен октопод.
Земята зъзне. Дай й топла дреха.
Тежат й стъпки от световен грях.
Разплаква се Луната за човека,
разкъсал струните на своя смях.
Звезди умират… Но се раждат нови.
По-дъхави и ярки светят те.
И верен гном – прислужник сатанински,
в безлунна вечер хищно ги краде.
Доброто свърши ли? Къде е добротата?
Почуква ли на твоята врата?
Ключът е в тебе… Подслони я!
Със дъх да стопли тя света.
