ИЗ „ДАЛЕЧЕН ТРОПОТ НА КОПИТА” (2004)

Катя Ванчева

Исторически роман 

                   Един и същи сън сънувам -

                   далечен тропот на копита…

Глава І

Странното изчезване на Марта Станука

1191 лято е …

Шест години, откакто българите на север от Хемуса  дръзнаха да въстанат срещу господаруването на византийските василевси. Много знатни родове предвождани от необикновено ловките и юначни братя Петър и Асен, както и по-прости люде се надигнаха на страшна бран.

И се започна една плодоносна вършитба …

Три бляскави ромейски армии, целите покрити с оръжия, бяха спрени в планинските теснини и върнати обратно в позорно отстъпление. Една от тях даже обърна пиките си срещу своите …

Едва тогава самият император Исак II Ангел се убеди, че бунтовниците-българи са насъбрали твърде много упорство и гняв и, подобно на твърд елмаз, са неуязвими. Напусна удобствата на своите константинополски палати и тръгна с четвърта армия, напълно уверен, че за кратко време отново ще ги направи покорни и ще ги доведе до прежното робство. Сметна своето участие като точило за острието на стремежите си. Много сили и интриги вложи в замисъла си. По едно време даже си помисли, че е успял. Но българите, окрилени от тайни знаци и пророчества, като нивга бяха единни. Разчитайки докрай на волята си за своя земя и с помощта на добронамерените кумански дружини, успяха да открехнат дверите на своето спасение.

При крепостта Ловец (1) Исак II твърде много се измъчи и накрая призна поражението си.

И се възвърна българското царство, създадено 681 лето и прекъснало летоброенето си 169 години.

Новата престолнина стана Търновград - люлка на бунта.

Не бяха заглъхнали и последните битки, когато край земите на тази Втора България минаха германските рицари от Третият кръстоносен поход, предвождани от Фридрих I Барбароса.

В един протяжен летен ден, натежал от морна работа, Мичето, изтърсакът на господаря на Средни Стануковец (Средине) взе, че изчезна без да каже нещо на когото и да било. Първа в дома усети ужасяващата липса, още на смрачаване, нейната слугиня Милуна. Изплашена тя се защура да я търси из всяко ъгълче на Каменната къща, из дворищата и другите постройки. Но нищо …

Никой не я беше виждал от подир пладне. Всеки от слугите дигаше рамене, цъкаше с език, като се кръстеше. Всички със страх очакваха гнева на господарите.

И тъй като Мичето напоследък предпочиташе да яде сама в стаята си, бедата излезе наяве късно вечерта, когато болярката Златица по обичайния си начин влезе в стаята на щерка си да си побъбрят и да я погали за “лека нощ”. Имаше си я още за малка, при все че наесен щеше да изпълни седемнадесет. Дълго се взира в лицето на хлипащата Милуна, догдето проумее що е станало. После се втурна при мъжа си, чиято първа заповед бе да ударят десет тояги по гол гръб на слугинята и да я затворят на тъмно в малката изба. Тогава вдигна на крак всичко живо от крепостта, като нареди цяла нощ с факли да нищят педя по педя земята в имението. Тъй като излезе наяве, че я няма и бялата кобилка Гизда, изпратиха гончии и до чичовците. Родът на Стануковци беше голям. Всички братя и братовчеди на Кузман имаха свои твърдини и ливади по непристъпните склонове на Балкана. До сутринта стана ясно, че не е хлопала на нито един от техните входници…

* * *

На следващия ден, когато слънцето се бе издигнало високо в небето, по пътя към Средине се движеше малка, покрита каручка, придружавана от личен конник, в разцвета на силите си, 27-годишен мъж с жилаво, почти слабо тяло. Облечен по военному, с лека люспеста ризница върху сива избеляла камизола, той изглеждаше почти сраснал с гърба на коня си Княз. Кожените му чизми и панталони, излъскани и потъмнели от времето, бяха с неопределен цвят. Топлият насрещен повей приятно обливаше светлото му лице, обрамчено от тъмно руса коса и добре поддържана малка брада. Сиво-сините му очи под строги вежди зорко оглеждаха всичко наоколо, като запаметяваха и най-малката подробност в рядката горица, през която се движеха - навик придобит с времето. Сегиз-тогиз се обръщаше назад, за да се увери, че кучето Гераско ги следва. Държеше поводите с лявата ръка. Дясната малко свита в лакътя, беше престанала да му служи пълноценно след удар от меч. Лош късмет, който го беше извадил от царската армия, като действащ ратник. Този мъж се именуваше Спас, известен още и с прозвището Мудрака.

Пред потъмнелия дъсчен заслон, на капрата, с поводи и камшик седеше неговият спътник Петко Лалотек, повече помощник и сътрапезник, отколко слуга. Той подвикваше от време на време на впрегнатата кобила Вранка. Стараеше се да се движи с конника, за да си говорят.

Беше облечен като Мудрака, но на неговото набито тяло дрехите и ризницата стояха по различно. Тъмнокос и мургав, целият запотен, той не преставаше да дърдори : 

- Да ти се чуди човек! Къде сме тръгнали по тия диви камени? Да се откажем от гостоприемството на Великия болярин Драгсин, за да дирим загубената щерка на тоя скъперник Кузмен Станука! Да не си стоим облечени като по-първи люде в Престолнината… и да търсим кесията …

Спас Мудрака подръпна поводите, за да се изравни с мърморкото. Погледна тесните му, износени очи и иронично повдигна пречупените си вежди.

- Не можем! Там вече си свършихме работата. Случаят беше от ясен по-ясен. Още на втория ден разбрах, Великият болярин е обран от доведения си син.

- И защо веднага трябваше да кажем това на болярина? Не можа ли малко да проточиш? Ей така, за тежест, за по-голямо уважение! Поне неделя? Да се поотпуснем сред приятни хора на изобилна трапеза. Защо бе, Мудрак? Защо все бързаш да откриваш злосторниците? Така винаги получаваме по-малко, отколкото ни се полага! Хайде, кажи, де!

- От какво си недоволен? И сега отиваме в болярски дом. -  Спас пришпори коня си.

- Болярски! Как ли пък не! Ще пукна от смях! Знам го аз този болярин! - Петко едва успя да го догони. - Не помниш ли лани, когато бяхме пак в Средине …

- Беше по-лани.

- Е, добре, де! Та, по-лани, когато бяхме там не знам по каква пак работа, с какво ни гощава Станука? Със замръзнали мазнотии и вино-прокиш!

- Работата не помниш, ама яденето помниш! Тогава вървяхме по дирите на онзи грък Манас, дето вдън земя потъна… Е, сега е лято… Няма да са замръзнали… Мазнотиите, де.

- Смей се ти, смей се! После пак ще си хортуваме. Този Кузмен е от ония, дето пестят от човеците, що им вършат най-полезната работа. Не вярвам да развърже кой знае колко и кесията си.

- Значи ли това, че намираш за редно да оставим едно беззащитно девойче в беда?

- Да, бе, беззащитна! Ти вярваш ли си като приказваш това? Голяма работа, че избягала щерка му! Ако я храни със същото, с което и нас, тогава как няма да избяга? - спря се за малко да изтрие лицето и врата си с една кърпа… Продължи : - Помниш ли пролетес, когато мно-о-о-ого тайнствено се изгуби момата на Войсил Гръбаш? Къде я найдохме? В пещерата с техен слуга! Ами това си е най-обикновена случка! Луди-млади…

- Замълчи малко, Лалотек! Плямпаш Петко за петима! Искам да си спомня нещо. - Спас се измъчваше от едва мисъл. Нещо при предишното им отсядане в Средине бе чул за това момиче. Нещо обезпокоително, което го беше накарало да изпита жал към нея. Не можеше да си спомни …

- Луди-млади! Знам ги аз тия тайнствени изчезвания. Напънало ги отвътре, дошла им сляпата неделя и хайде в пещерата. И смятат, че откриват чудото на света, рога на изобилието, от който тече мед и масло! Ще мине някое и друго време, ще се появят зачервени и засрамени, за да поискат прошка. Станука ще порипа, ще погълчи, пък накрая ще клекне. Винаги има по едно непокорно чедо във всеки род.

Спас не отговори. Потъна пак в своите си мисли. Цял живот бяха заедно, биха се рамо до рамо в Асеновата дружина, един другиму неведнъж си спасяваха живота, ала Петко така и не проумяваше какво в такива мигове се върти в ума на мъдрия Мудрак. Беше толкова сдържан и мълчалив!

- Много повече би ми се искало да сме в Китно поле, отколкото да се отпускаме на богатата трапеза на Драгсин.

Лалотек обезпокоен се извърна. Вгледа се в суровото му лице. Значи това било… Казваше го само в редки мигове на копнеж и печал.

- Мислиш ли, че и на мен не ми се иска? Но не можем! Няма го нашето Китно поле, няма го нашият рай! Затова сме клети бродници!

Китно поле беше родното им място в Малка Скития (2), недалеч от Карвуна, бащиния на Спасовия род. Почти връстници (Петко беше син на заповедника на орачите и жетварките на баща му) те се връщаха към ранното си детство като към кратък, сладък сън. Пред тях изникна една незабравима картина: двамата шест-седемгодишни, оставили стомната с вода настрана, легнали на тревата под голямата круша (”присад”, както я наричаха всички, заради огромните и сладки плодове) се вслушваха в далечните ритмични подвиквания на главния жетвар. Тези подвиквания бяха полузаповеди - полупесен, така че всички със съгласувани действия на сърповете едновременно да отрязват ръкойките. Пред очите им се ширеха безкрайните житни нивя. Едрите, златисти класове бяха като продължение на слънчевите лъчи. Ярки цветове на ралица, метличина и мак обграждаха по краищата това благодатно изобилие. Около тях жужаха пчели от близките хралупи, а високо в синевата спокойно прелитаха ята птици. Толкова светлина и радост имаше тогава в техните детски души!

Но някой като с остър меч разсече тази картина! По неведома воля раят стана ад. Броени дни след това ги връхлетя злощастието. Вълна от свирепи и диви номади, дошли отвъд Голямата река, заля Малката Скития. Конници-бездомници разбиваха порти и къщи, плячкосваха хамбари, обори, ракли и ковчежета. Избиваха всички пред себе си, сееха смърт и пепелища. Огненият вързоп завъртя и Китно поле. Спас и Петко никога нямаше да забравят, как сгушени в клоните между листата на голямата черница … в двора, застинали от ужас наблюдаваха, как зверовете извличаха близките им и всички от къщата. Повечето заклаха пред очите им, а няколкото млади жени метнаха на конете си. На тръгване със сатанинска наслада хвърлиха горящи факли върху бащиния дом и докато се забавляваха от писъците, обикаляйки с конете си в кръг, той се превърна в купчина черни камъни и пепел.

Така изведнъж две момчета останаха сам-самички без родители, без дом, без закрила. Няколко дни се щураха обезумели между труповете и развалините, докато разбраха, че никой няма да се съживи, да възкръсне. После гладни и отчаяни тръгнаха надалеч от това злокобно място. Дни наред се скитаха по изпепелените нивя, докато най-накрая ги откри Звено, ковачът на севаст Радул, дядото на Спас по майчина страна. Той ги отведе в Крепчан, при себе си.

Тази твърдина, заради високите си каменни стени и кули-бойници беше едно от малкото оцелели места при смъртоносния вихър. Старият Радул ги прие като всички други, които в страшните дни бяха потърсили убежище тук. Само, когато малкият Спаско се задави в ридания, опитвайки се да му разкаже какво е станало с майка му и баща му, суровият старец го притегли към гърдите си с думите:

- Ш-ш-шт! Знам, чедо. Мир на душите им! Горките ние, заради тежкият кръст, който носим. Земята ни е на голямо течение, с ветрове отвсякъде. Трябва да я загръщаме и пазим с цената на кръвта си… Свирепи грабители отвсякъде, а от “доброжелатели” като византийците става още по-лошо! За да не бъдем всякога “жертвен агнец”, нужно е да станем калени войни, по-добри от най-добрите и по-хитри от най-хитрите. Иначе племето ни българско ще боледува и гине и занапред.

Може би затова по-късно всички момчета-сираци дошли в Крепчан след това бедствие, дядо му търпеливо през годините обучи като храбри ратници. Сред тях даже имаше и едно момиче Първолета, която наричаха Лета за по-кратко. Какво стана с нея по-късно така и не разбра…

- И в Крепчан бих отишъл. От там също имаме добри спомени. Станахме мъже.

- Но и там не сме си у дома. Дядо ти Радул, Бог да го прости, си остана докрай един свадлив старец. При все, че прибра всичката земя на баща ти, както и тази на много други сироти, не призна наследник по дъщерна линия. А вуйчо ти, сегашният господар на Крепчан, бездетникът е готов да осинови един лицемер и пройдоха, отколкото да приеме достоен мъж като тебе. Заобиколил се е с ласкатели и двуличници…

- Не можа да преглътне, че не останах при него, когато настояваше и имаше нужда от мен. Това е!

- Други по-издигнати люде имаха тогава повече нужда от помощта ти. Трябваше да отърваваме цялата земя българска! И неговата също, нали. Не се въртеше с лъжливо лице около него като онзи свой братовчед Калчо! Кален Калчо, няма що! Ей, Гераско! Гераско, бре! Къде изчезна туй псе?

Двамата дръпнаха поводите и се обърнаха назад. От един храст с приглушен лай изкочи кучето.

- Надушил е нещо. Лисича дупка може би. Много го бива за тез работи - любовно произнесе Петко.

- Добър следотърсач е, дума да няма, ама тоя път си е вършил работата. Чуй му само лая и му виж ушите.

Известно време се движеха мълчаливо. Накрая Спас все пак огласи мислите си:

- За едно нещо не си прав. И дом да имахме, пак щяхме да вършим това, което правим сега.

* * *

- Извиках те (3), защото си довереник царев и всички знаят колко си кадърен в оправянето на заплетени случки и неправди! - боляринът Станука се движеше около дългата, тежка маса, до която седеше Спас Мудрака. Разноцветните, розетъчни прозорци, хвърляха странни отблясъци върху бозавия му кафтан и едрото му скръбно лице. Освен железните свещници под сводовете на нишите в този така наречен “чертог”, само долапите с дълбока релефна дърворезба свидетелстваха, че домът е господарски. В една от нишите под икона на Божия син, в глинена делва беше поставена китка житни класове, сигурно първата ръкойка от тазгодишната жетва. Това някак си затрогна Мудрака и го накара да се заслуша съчувствено в думите на стопанина.

- И тъй, щото до мене достигна и мълвата, как си помогнал на Иваница, Калоянчо де, царевия брат, преди време да се измъкне от заложничество в Цариград. Било е като да измъкнеш ухо от зъбите на лъв! Разказват още, как при византийската обсада на Търновград хитро си скроил приказката за “беглеца” в лагера на Исак и си помогнал цялата му войска да бъде натикана в клопката на прохода. Всички вярват, че си под Божия закрила, защото два пъти си бил в плен, на косъм от смъртта и като по чудо си се спасявал.

Да… чудо! Колкото и да беше вещ в разгадаването на загадки Спас и до сега не можеше да проумее някои тайнствени неща около своето второ спасяване. Имаше си ангел-хранител, може би, като отплата за това, че още невръстен беше останал кръгъл сирак.

- Да оставим ласкателствата. Разкажи ми за дъщеря си.

- О-о-о, дяволска работа! Да ме прости Бог, - и той се прекръсти, -  и досега не мога да повярвам, че се случи точно на нас! Мичето беше отвлечена посред бял ден.

- Отвлечена ли? Мислиш, че е отвлечена?

- Само така е станало! Посред бял ден при толкоз хора навсякъде из къщята и землището ми!… - насред думите Станука спря, потърка обраслото си лице, като се вторачи с угаснал поглед в човека срещу себе си.

- Ще ми я найдеш, нали?

- Къде търсихте досега?

- Навред из имота ми. Даже вировете и блатата с пръти преровихме. Също и в крепостите и землищата на целия Стануков род и … нищо! Ни следа, ни косъм от нея не открихме. Като че в земята потъна туй момиче, заедно с кобилката си! - в ъгълчетата на очите му се появи влага. Замисли се.

- А в пещерите търсихте ли? - Петко излезе от сянката на ъгъла, където досега чинно стоеше прав. Кузмен се сепна от унеса.

- В пещерите ли? Що иска да рече тоя? Дъщеря ми е почтено и хрисимо момиче! Не е като някои …

- Друг човек да е изчезнал оттук по същото време? - Спас погледна укорно Лалотек.

- Ама какво непочтено има в пещерите… не мога да разбера! - промърмори Петко, като пак се оттегли.

- Друг някой, пък били то слугиня, или слуга? Проверихте ли всички? - продължи Мудрака.

- Проверихме … - въздъхна господарят на Средине. - Това … беше първата ми работа… след като стопанката ми каза що е станало… - с мъка си призна той. - Само кобилката й, Гизда, я няма… Може да са конекрадци. Моят племенник Камен ми проводи човек, за да ми каже, че крадци се навъртат около имотите ни. Може пък Мичето случайно да ги е видяла, че крадат от табуна ми и затова да са я взели със себе си… Знам ли? - с надежда в гласа се обърна към Спас.

- Нали всичките ти други коне и добитък са непокътнати?

- Да… - с отпаднал тон се съгласи Станука. После хвана ръцете на Спас: - Намери я колкото се може по-скоро. Ще ти дам пет сребърника …

- Десет! - Петко застана до седящия си заповедник.

Нещастният баща се сепна и премига.

- Знаеш колко сме вещи в тези дела! Да помагаме на изпадналите в безизходица и колко е опасно това, животът ни виси на косъм? Пет сега и пет после, като я намерим жива или мъртва!

- Ама как така мъртва? Какви ги бръщолеви този?

- Всичко се случва! Дано да е живо девойчето… - на Лалотек най-после му дойде душа на място и той се постара да покаже, че не е кой да е. - А също храна и дрехи към товара ни в каруцата! - бързо като скоропоговорка изрече той.

- Ама кой си ти, та да ни се месиш в приказките, бре? - ядоса се не на шега Станука. - Аз разговарям само с господаря ти!

- Истината е, че и аз помагам не малко в тази работа: на бащи, които внезапно са сполетени от зло и безчестие. Дано Бог да бъде милостив към клетата ти щерка! - прекръсти се.

- Тази работа с нищо не може да се заплати. Негово величество искаше навремето да ни даде целия Ловец заради Калоянчо! Само че нас ни тегли към родните поля…

Стопанинът местеше поглед от говорещия към безмълвния Спас и обратно.

- Искаме още и един яздитен кон, - възползва се от объркването на болярина Лалотек.

Не му се возеше повече в талигата. Ратник в талига! Даже от Гераско го беше срам. Искаше да си измоли и един слуга за капрата, но реши да изчака. Като му дойде времето.

Кузмен Станука помълча вгледан в сериозното лице на Мудрака. После удари с пестник по масата.

- Така да бъде!

- Кажи ми нещо повече за Мичето. Нали така се нарича? - с това Спас показа, че уговорката е приета.

- Името й е Марта, Мартичка… Ама ние си й викаме Миче, щото ни е най-маленката. Имаме още една щерка - Босила, задомена много надалеч за катепана на крепостта Равън, чак до Сръбско. Зет ми се именува Милорад. А най-големият, синът ми Ясен, бъдещият стопанин на Средине си е тук. Женен е за Домца…

- Думата ми е за Мичето. На колко години е?

- Кара седемнайсет.

- Да няма някоя тайна изгора, някой болярски син и да са се сговорили с него?

- Бре що думаш? Без сватовници? Ама ти не знаеш ли? Тя е обещана на Ботул Кавган, господаря на Червен! Не знам какво ще му кажем сега. Насред подготовката за сватбата, годеницата изчезна! - гласът на Кузмен панически се извиси. - И то точно преди да стане Велика болярка!

Това е … Чак сега на Спас му просветна. Това беше чул преди. Затова беше изпитал жал към това невръстно девойче. Ботул Кавган… Наричаха го така не само защото беше от стар кавхански род, но и защото имаше чепат нрав. Кавгаджия! И това не беше всичко. Бяха му прикачили и прозвището Бика. Съпругите му все умираха скоропостижно. Беше имал две досега. Господаруваха  в Червен по няколко години, после залиняваха и свършваха. Говореше се,че е жесток мъчител, направо звяр с жените.

- А Мичето искаше ли тая женитба? Да не се е опъвала нещо?

- Кой? Мичето ли? Че как ще се опъва? Кой бяга от власт и богатство? Негова светлост Ботул по богатство е равен на търновските царе! Пък и щерка ми не е такава, да се опъва. Тя си ни е добричка  и послушна от малка. Мълчалива и хрисима. Дума на пряко никога не ни е казвала. Пък и червенският господар затова я хареса, че е нежна и хрисима.

- Добре-е-е! Виж сега, искам да поразпитам някои хора тук, с които е разговаряла последния ден. Проводи ми най-напред майка й, господарката Златица.

Кузман Станука, възвърнал постепенно господарското си държание, каза изтежко:

- Всичко, което искате ще стане, но пък вие трябва да се погрижите, щото дъщеря ми до неделя да си е у дома. И още нещо, да не се разчува. Всичко тук да си остане. Предупредил съм и хората си. Златица, жена ми, след малко ще дойде да каже и тя каквото знае.

Останали сами Спас и Петко се спогледаха. Мудрака укорително поклати глава.

- Какви ги вършиш? Защо се намесваш без покана и приказваш преди мен? Безброй пъти съм ти нареждал да се въздържаш! Чуй се само: десет сребърника, кон, дрехи и какво ли още не! Освен Лалотек си и Лакомник!

- Така му се пада на дъртия скъперник! Да си плати вересиите и от предния път. А виждаш ли той какви ги приказва: “най-послушната, най-хрисимата, от малка си е такава…”. Дрън-дрън ! Такава е, но е забягнала и то се вижда от всички защо!

- Не бързай с изводите! Може пък да е отвлечена. Още сме в началото, още до нищо не сме се добрали.

Господарката Златица влезе с шумно отваряне на вратата, придружена от слугиня с поднос. Разнесе се ухание на прясно варено месо. До него на масата жената подреди бъклица и бокали. Явно думите на Лалотек бяха хванали място и стиснатия Станук се беше поотпуснал. След като наля виното, слугинята се поклони и с неприкрито любопитство заоглежда гостите. Но получила знак от господарката си, тя бързо напусна чертога. Болярката, възпълна жена, беше облечена изцяло по български, с ленена бродирана по краищата риза и тъмносин свилен сукман. Сплетените и коси бяха свити на венче около главата. По това време подражателството на византийското облекло сред провинциалната аристокрация се възприемаше едва ли не като предателство спрямо българщината.

Тя с благосклонен жест покани и Петко на масата и с отмерени движения седна в страни. Тогава забелязаха зачервените й, подпухнали очи. Остави ги да похапнат и отпият от виното, след което каза.

- Искали сте да говорите с мен за Мичето … Господи! Само ако знаех, нямаше да я пускам да излиза от къщата.

- Разбрахме, че вечерта преди лягане, твоя светлост, първа си се натъкнала на липсата й.

- Първа от домашните е разбрала оная хубостница Милуна, личната и слугиня, но се е побояла да ни каже…

- Добре, ще говорим и с нея. Кога, твоя светлост, я видя за последен път?

- Ами преди да отида в тъкачницата, дето жените приготвят чеиза и. Тя всеки ден работи там. Такъв е обичаят: от нейните ръце да се ушият и извезат нощниците за първата брачна нощ. Разделихме се. Аз трябваше да назидавам слугите, дето белосват стените в едното крило. Целият ми ден беше зает с това…

- Сега искам да ми кажеш, дали Мичето някога е излизала от Средине за повече време? Водили ли сте я на гости при роднини или в Престолнината?

Спас открито погледна преизпълнената  с достолепие болярка: изправената и почти вдървена снага, притулените и очи. Какво стана? От нея като, че повя хлад…

- Ами то се знае, че сме я водили! Ние не държим дъщерите си затворнички, както правят някои! - почти троснато отговори тя. - Много пъти сме я водили на гости при другите Стануци, роднините, де! Още, когато беше болничка, като дете, я закарахме в манастира “Св. Троица”, до Търновград, да й четат за здраве, а в самата  Престолнина сме я водили на тържището. Но е била все с мен.

- Къде я видя боляринът Ботул?

- Тук при нас, преди две лета.

- Преди две лета? Не беше ли още дете тогава?

- Ами, петнадесетгодишна. Тя рано се замоми. Тъкмо беше зачервила бузки и понапълнила пазвата. Но той тогава не показа, че й е хвърлил око. Подир месец-два проводи сватовници.

- А той защо тогава беше дошъл тук?

- По някаква си работа с Кузмен. Пък и да огледа жребците за разплод.

- Твоя светлост, да си забелязала напоследък нещо по-различно в държанието на Мичето? Нещо, което да подсказва, че не е съгласна с тази женитба? - Спас постави въпроса без много увъртания.

- О, не! Мичето е гълъбенце! Нежно и добричко! Може и да е грешила понявга, като всички, но е послушна! И гальовна! Като малка все вървеше след мене, гушеше се в полите ми и се притискаше, притискаше… - очите на Златица се наляха със сълзи. - Другите ми деца не са като нея. Тя показваше открито обичта си. Знаеше, че с татко и й мислим само доброто. На ума ми е, че насила е похитена от някой злосторник. Трябва да го заловим! Сърцето му ще изтръгна с ей тези ръце тогава!

Я, гледай ти! Жестокост ли е това или само така си говори?

- Добре … Сега искам да похортувам с нейната слугиня.

Господарката се помая преди да излезе.

- Мъжът ми сигурно ви е казал, че не трябва да тръбим за станалото? Каквото и да излезе, където и да я намерите не трябва да стига до ушите на Великия болярин Ботул. Не искаме да се развали годежа, нали разбирате?

Мудрака сви вежди. Това ли я тревожи сега най-много.

- Първо да я открием здрава и читава? Но имате думата ми: няма да разгласяваме.

Петко, който се хранеше мълчаливо до този момент, се изправи след излизането на господарката на Каменната къща. Спас му посочи прозореца.

- Я се поразтъпчи наоколо, поразпитай людете. Може неща да изскочи от някъде…

- И аз това си рекох. “Мари моме, малкай моме, що се криеш зад майкя си, зад майкя си, зад баща си?”. Не ми се слушат повече хвалби за туй Миче! Тръгвам.

Останал сам, младият благородник се замисли. Колко трудно ще бъде това издирване! Още не се виждаше краят на нишката, която му трябваше.

Милуна се оказа хубавица. Влезе напето, нищо, че беше прекарала две нощи в тъмница с насинен гръб. Без да прояви каквото и да е смущение се поклони, преметна лъскавата си черна плитка с червена лента в нея и погледна с теменужените си очи младия мъж. Почти във всяко имение имаше една такава, по-особена слугиня, с приятна и подредена външност и лековат нрав. Младите господарки или бяха постоянно бременни, или рано се разплуваха от леност и доволство.

- Добре дошъл, твоя светлост. Викал си ме. Аз съм слугинята на Мичето.

Минаха няколко мига в мълчание. Тя продължи да гледа светлокосия, необикновен мъж пред себе си. Мъж с иронично свити очи под строги вежди, говорещи за проницателен ум. Спас рязко се изправи и тръгна към нея. За миг се мярна нещо като страх в очите и, но тутакси изчезна. Той застана на крачка от слугинята, скръсти ръце на гърдите си и безцеремонно я огледа.

- Кажи, твоя светлост, какво искаш да знаеш? - очите и не мигнаха, не помръдна.

- Чудновати работи стават тук при вас! Магическото изчезване на Мичето трябва да има някакво обяснение. Ти как мислиш? Къде е тя сега? - той я погледна в упор.

- Аз ли? - Милуна се сепна. Премига. - Нищо не знам и не мога да кажа ! - говореше тихо като натъртваше на всяка дума.

- А не си ли ти точно човекът, който трябва да знае?

- А-а-а не! Само това не! Не ме набеждавай, твоя светлост! За нищо не съм виновна!

- Тъй като дървото се познава не по шумоленето на листата, а по плодовете, така и човекът се познава не по приказките, а по делата. Нали ти си жената, която трябваше постоянно да се грижи за нея? Да я наглежда?

- И го правех. Само, че онзи ден ми каза направо, че не е бебе и няма нужда от бавачка! Да не съм и вървяла постоянно по петите. - Слугинята млъкна и с по-различен глас продължи: - Ако знаех, че това ще се случи, и за миг нямаше да я оставя сама…Ама знае ли човек какво ще му дойде до главата?

- До кога беше с нея? Кога я видя за последно? - прекъсна я Спас.

- Ами… цялата сутрин бяхме заедно. Помогнах й, както винаги, да се измие и натъкми. Сега като си помисля: стори ми се необичайно, че настоя да си сложи светлата роба със сините ивици. Обикновено обличаше, каквото аз й избера… После  отидохме в стаята за чеиза. Докато тя работеше с другите жени, аз навивах лененото кенарено платно, за да го изнеса за избелване. Малко работа остана по чеиза. Почти сме готови.

- Да-а-а ! Чеизът е готов, но булката я няма. Пак те питам: къде мислиш, че е отишла?

- Тя сама никъде не е отишла! Помогнали са й.

- Това искам да разбера! Кой може да й е помогнал? Помисли малко! Нещо да си усетила или подразбрала? Какво говореше напоследък, как се държеше?

- Не можеш я разбра! Тя е мълчалива и потайна!

- Потайна ли? А как приемаше тази своя женитба с Ботул Кавган? Съгласна ли беше? 

- Както рекох, беше много мълчалива. Нищо не говореше. Пък кой знае? Може да го е харесала така натъкмен като Велик болярин. Нали само веднъж за малко го видя? Ние, жените, понявга се влюбваме не в истинския мъж, а в образа, който си създаваме за него. Но сега, когато стана това, че щом идеше дума за него, тя някак си вътрешно се стягаше.

- Може и други да са го забелязали, че даже и самият годеник при сгледата.

- И аз туй си помислих, може тя тогава да е била объркана и нелюбезна и да го е ядосала с нещо. Пък може той да не е изтраял и да е решил по-рано да си я вземе със сила. Този болярин, види се, не е от тия, дето много-много се кланят на тъст и тъща! Не! Не съм видяла нищо. Приказвам си само така…

- Та кога я видя за последно?

- Ами… веднага след обяда ме… извикаха да подредя дрешника на втория кат. А пък тя отиде до Проданко, едно момче от коневръза, което специално се грижи за кобилата и Гизда. Беше направила герданче за нея и искаше да и го вплете в гривната. Точно там й се губят следите…

- А този Проданко? Къде е сега? На колко лета е?

- На дванадесет. Момченце е още. И си е там, на пасбището. По-добре питайте него за всичко, което е станало. Нали той последен я е видял!

- Ще отидем и там, но първо ме заведи при жените от чеиза.

- Добре! Те си работят. Получиха заповед от господарите да се държат така, като че нищо не е станало.

Излязоха през главната врата, като прекосиха единия край на постлания с каменни плочи двор. Милуна го поведе отзад, към гърба на каменната къща, под погледите на тихо говорещите работници с дървени вили в ръце. Те бяха спрели диканята с коня. Наблизо стояха няколко волски коли със снопи. Вършитбата явно беше в разгара си.

- Мислех, че Средине е планински имот само със стада и пасища, - обърна се Спас към умълчалата се жена.

- Не е точно така. Господарите имат и нивя долу в полето. Няколко полски села, паричка земя. Аз съм от там.

В далечния край на стопанския двор, където започваше овощната градина, Мудрака съзря съратника си на ниска пейка, заобиколен от куп дечурлига на всякаква възраст. Беше сложил едно дребосъче на коляното си. Това, че по дрехите на децата бяха полепнали сламки и плява говореше,че те също участваха във вършитбата.

- Ето по тези стъпала трябва да слезем, - Милуна му показа стръмно стълбище на задната част на къщата. Отдолу се чу припявка и ритмично потракване  на стан. Отвориха скърцаща врата. Песента секна. В запрашения сумрак се откроиха фигурите на пет-шест жени заети около стан, чекрък и дарак с вълна. При влизането им повечето станаха припряно и се поклониха. На най-светлото място, до прозорче, стоеше висок стол с меки възглавници и поставка за нозете. Мястото на Мичето…

- Добър ви ден, жени! -  Спас приветливо им се усмихна.

- Дал Бог добро, господине отвърнаха нестройно.

- Гено, - Милуна се обърна към тъкачката, - този мъж е извикан от господарите, заради Мичето. Много важен човек е! Приближен на царя. Иска да ви поразпита за нея. Какво е станало онзи ден…

- Ние нали всичко разправихме на господарите? Защо пак?

- Нищо повече не знаем, - добави стоящата до Гена по-млада жена с хурка и вретено в ръце. Предеше свила.

- А може би не знаете какво знаете. Ще си похортуваме, ще ми разкажете за Мичето. Аз трябва да я открия и доведа, а не съм я даже виждал. Имам нужда от помощта ви. Може с нещо да ми подскажете къде е сега. Нали искате да я спасим невредима?

- То се знае…

- Клетото! Къде ли плаче сега? Дано Господ и Пресветата майка я закрилят! Добро беше девойчето! - жените се прекръстиха. Повечето бяха млади, но с повехнали и посърнали лица. Виждаше се, че от малки са товарени с тежък труд.

- Ще ни оставиш ли, докато говоря с тях? - Мудрака се обърна към Милуна, която разглеждаше готовото кенарено платно върху стана. Тя вдигна огромните си очи към него. Безпокойство ли се появи в тях? Сви мълчаливо рамене и с неохота излезе.

- Какво иска, твоя светлост, да знае за горкото Миче? - Гена явно беше главната тук.

- Защо я нарече така “горкото Миче”? Има ли нещо друго, освен нейното изчезване?

- Ами все жаловито такова, не се смее. Пък нали мълвят, че е отвлечена?

- Как е могло да стане посред бял ден при толкоз хора наоколо?

- Така стана, - обади се с бавен и висок глас най-възрастната, която единствена беше останала на мястото при чекръка, - защото, нека Бог да ми прости, стана, защото оназ хубостница Милуна се занимава повече с баткото, отколкото с повереното й момиче!

- Зино,чуваш ли се какви ги плещиш? - Гена не на шега се изплаши. - Не й се връзвайте на приказките, господине. Туй са само клюки!

- Добре-е-е ! - Спас се обърна към Гена.

- Как се чувстваше младата господарка като годеница? Радостна ли беше?

- Ами как да бъде радостна като везмото никак не й спореше? Каквото до обяд ушиваше, след обяд разшиваше. Затова беше все жално такова, въздишаше и очите му все влажни.

- Но напоследък й потръгна, - намеси се друга, - понаучи се и за две-три недели уши и извеза и двете ризи, за нея и жениха.

- Ама пак сбърка! - уточни трета. - Направи ги почти еднакви. Окастри кройката на жениха и тя стана една-а… А се знае, че боляринът Ботул е доста едро мъжище.

- Какво ви отвърна като стана дума за това?

- Не стана дума. Нарочно нищо не и рекохме. Защо да я разплакваме пак?

- Къде са сега тези ризи? Може ли да ги видя?

- Няма ги. И господарката ги търси, но не ги найдохме.

- Последният ден пак ли беше мълчалива?

- Да! И унесена някак си. Опитахме се да я разведрим с различни смешки, но тя като че не ни чуваше. И вместо да до изкусури нощниците, си играеше като дете с едно герданче!

- Замаяна беше, - обади се пак Зина, - защото предния ден узна по каква причина нейната слугиня ката ден подрежда дрешника. Даваше си сметка, че научеше ли лютата Домца, ще я остави без нея. Харно е момето, чистото му сърце не търпи скверни дела!

Когато Спас излезе до тъкачницата, яркият ден сякаш го заслепи. Срещу него пред слънцето застана Милуна порозовяла и някак си по-приветлива.

- Къде, твоя светлост, да те заведа сега? На заповедите ти съм целия ден.

Я гледай! Като че ли заигра с очи или така му се стори?

- Не ми трябваш повече! Кажи на господарите си, че ми е нужен човек, който да ми покаже пътя до пасбището! - троснато отговори младият благородник.

- Знам, че жените са злословили за мен. Разбираш сега защо ми се иска да помогна, за да я открием? - гласът й беше станал по-топъл и искрен. - Иначе тежко ми и горко!

- Твоето търсене беше дотук! Сега вече то е в мои ръце. Иди си в къщата! Може да се наложи пак да подреждаш дрешника! - Спас сам се учуди от собствената си злъч.

Тя обидено сви устни и като фръцна поли, тръгна към предния двор.

- Каква е таз дяволица? - Лалотек безшумно се беше приближил до него.

Спас погледна зад гърба му. Вършитбата продължаваше с пълна сила. Конят се движеше в кръг, сподирен от мъж стъпил над вършилото. Останалите с вили прехвърляха снопи под облаци прах и слама. Дечурлигата околовръст като врабченца  събираха класове и зърна. Вдиша с пълни гърди познатия мирис.

- Бре, бре, бре! Какъв висок и кръшен стан, какви лъскави очи! А устенцата й като намазани с вишнев сок! - Петко проследи с поглед завиващата зад ъгъла слугиня. - И като гледам, готова да ти се открехне! Какъв благичък начин да отпочнем това дирене!

- Само че тя подслажда дните на младия Станука!

- Така ли? Значи знае как да подкастря израстък? Хайде, не бъди толкоз придирчив!

- Я стига с тия дивотии! Да се върнем на думата си. Разбра ли нещо, което да ни свърши работа?

Тръгнаха към лицевата страна  на Каменната къща. Говореха полугласно.

- Ами излиза, че туй Миче е наистина свястно девойче, при все че реве за щяло и нещяло. Единствена тя от господарското семейство ходи в сламените колиби на подвластните им люде. Пита ги за несгодите им, носи храна и дрешки на децата… Най е милозлива към жените с бебета. И знаеш ли какво им казвала? “Ако сърцето ти е пълно, значи си богата!” Проумяваш ли това? Щото аз не…

- Да… Интересно… Това могат да го кажат хора живели доста и препатили. Като мен и теб, например. Но не и едно разглезено момиче с жълто около устата…

- На което всичко му е поднесено на тепсия…

- Не вярвам да го е чула от близките си. За тях богатството има друго значение… Може да го изрече човек, който по свой път е достигнал до тази мъдрост.

На плочника пред къщата ги посрещна сам Кузмен Станука  стегнат в кожена ризница и чизми.

- Искали сте да ви проводя до лъката, дето Мичето онзи ден се изгуби?

- Наблизо ли е?

- Ей там, направо зад стената! - той посочи високата  каменна ограда.

- Само ни посочи пътя, твоя светлост. Ние сами ще отидем. Няма защо да биеш път до там.

- Какво говорите? И накрай света ще ида само да си намеря чедото.

- Само, че туй не е нужно. Искаме насаме да поразпитаме този Проданко, тъй че да се отпусне и разправи всичко.

Станука ги изпрати до изхода, ограден с две двуетажни стражеви кули.

- Хванете ей онзи път, тъкмо там ще ви отведе.

Тръгнаха нагоре през полегата местност, където природата изкусно и дейно беше извършила своята работа. Превалящият летен ден сякаш ги обгърна в обятията си. Дъхът на планинските треви и цветя, на лещака и къпините ги омая и накара да се почувстват изпълнени с живот. Не след много време видяха обширна поляна опасана с дървена ограда. До две от страните и се допираше гъста гора. Точно там, в нарасналата вече сянка, пасяха множество коне. Видяха няколко коняри, които почистваха корита под огромен навес. Очите на Спас ненадейно се обърнаха към дясната страна, където пасището достигаше до подножието на величествена, отвесна скала с причудлив червеникав цвят. Годините бяха изваяли по нея странни фигури. Мудрака потръпна. От средата на скалата се беше вторачило в него огромно око, което сякаш нарастваше и заемаше цялото му полезрение. “Око все виждащо, което знае много ” - мина му през ума. Той потърка своите очи. Ами, да! Това е просто един отвор на продълговата пещера с червен, кръгъл  камък в средата. Пещерата беше на такава височина, че явно,  в нея никога не беше стъпвал човешки крак.

Докато разглеждаха объркващата балканска загадъчност на тази скала, до тях се донесе познатия кучешки лай. Гераско! Беше напуснал поста си при тяхната каручка, преодолял по някакъв начин високите каменни зидове и сега тичаше стремглаво към тях.

- Дали и той не е усетил, че наоколо дебне опасност? - прошепна Петко. - О-о, я виж!

Откъм табуна крачеха двама от конярите. Единият, навярно Проданко, беше слабовато момче, с остри, щръкнали на всички посоки, кестеняви коси. Пристигнаха почти едновременно с кучето, което се метна в прегръдките на приклекналия Лалотек. Спас се обърна към по-възрастния коняр:

- Идваме по поръчка на господаря Кузмен, за да говорим с Проданко.

- Знам, знам… - закима човечецът. - Известиха ме. Затова ви го водя.

Той показа момчето, облечено в дълга почти до глезените  конопена риза, разцепена в страни. Босите му крака бяха целите изподрани и потъмнели от слънцето. Гледаше Мудрака с неприкрит страх.

- Син ми е, - продължи конярят, - нищо не знае и за нищо не е виновен.

- Каква е тази скала? Не съм виждал друга такава.

- Що-о-о? - опули се селянинът.

Отначало не можа да разбере за какво става дума.

- А-а-а, канарата ли? Викат й “Кървавото око”. Злокобна е. От стари времена се знае, че е причинила смъртта на мнозина. А окото й, казват, изсмуква жертвите така, че и следа не остава от тях. Затова е червена, щото е напоена с кръвта им.

“Кървавата планина”. Нали така гърците наричат целия Балкан - “Хемус (4)”.

- А ти виждал ли си магическото действие на канарата?

- А, не! Нали рекох: то е било в по-стари времена…

“Тук  някъде преди време изчезна безследно и онзи грък Манас, дето трябваше да ни помогне за спасяването на Калоянчо, а сега и туй Миче… Боже, какво ми става? ” - Спас тръсна глава.

- Сега за Проданко ми е думата, господарю. Не ми мъчете момчето. Не е виновно клетото!

- Как така ще го мъчим, бре, байно? Ти за какви ни вземаш? - Петко не се стърпя и се намеси. - Нищо няма да му сторим на юначето. Само ще си похортуваме с него. Вижда се, че не е лошо момчето, щом Гераско, кучето де, му заблиза краката.

Спас допълни също дружелюбно:

- Остави сина си и си иди. Ще го поразпитаме за това-онова и ще ти го върнем читав. С пръст няма да го пипнем.

Бащата с неохота тръгна обратно. С отдалечаването му смущението на конярчето видимо нарасна. Треперейки, то попипваше малка конопена торбичка, завързана на тънкото въже, с която беше опасана ризата му. Безмълвно задвижи устни. Молитва някаква, неясно за какво. Петко плесна с ръце.

- Я, каква пейка-люлка има там долу, между дърветата! - зацъка с език. - Бре-бре-бре! Кой я измайстори?

Момчето повдигна поглед към него и почти механично отговори:

- Балдьо Режан за Мичето, когато идва насам. Той е от дърводелско коляно. Ние с тати само му помагахме.

- Не думай! И де е сега тоз изкусен майстор?

- Ей там, при конете.

- С тия златни ръце и при конете! Да се чуди человек понявга на господарския акъл!

- Златните ръце, господине, нивга не ръждясват! Затова Режан ме научи да дялкам дърво.

Я гледай ! Момчето не беше толкова смотано, колкото изглеждаше на пръв поглед.

- Хайде да седнем на тази чудна пейка и там да си побъбрим! - Спас използва момента.

Настанили се вече, той продължи:

- Разкажи ми всичко, което стана с господарската щерка онзи ден. Как дойде, какво си говорихте и къде се изгуби?

- Ми … тя дойде, както прави често, да си види Гизда. Много си я обича и гали. Този път и донесе и герданче от сини мъниста. Когато я реши и пои, иска само аз да и помагам.

- Нещо да е било по-различно от друг път? Помисли си! Нещо, което да бие на очи? - Спас постави ръка на острото му рамо.

- По-различно ли?… Само това, че дойде подир пладне, а не привечер, както друг път.

- С какво беше облечена?

- Дрехите ли? Па не знам… Когато ме налагаха с тояги, господарите не ме питаха за това…

- Биха ли те много?

- Ъхъ… Ами нали последен я видох преди да се изгуби? Та затова… Чекайте! Спомних си! Беше с вишневото наметало над бяла със сини ленти роба. Тя има едно наметало като цвета на таз канара… Ей това си помислих тогава: не е ли й жежко с наметалото, с което ходеше пролетес. По едно време беше станала широчка и все с наметалото идваше. Тогава не яздеше Гизда…

- А как се изгуби? Разкажи ни.

- Ами преди да вплете герданчето в гривата на кобилката, поиска да я изкъпем във вира. Там покрай “Кървавото око” минава рекичка.

- Натам ли тръгнахте?

- Не, вирът е в гората. Качи се на Гизда и ми извика да я последвам.

- С кон ли?

- Ама, господине, мене не ми е позволено да яздя конете. Аз само се грижа за тях. Трябваше да припкам след нея.

- И никога не си се качвал на кон? - Петко мълчаливо му намигна. - Я, ме погледни!

Проданко смутолеви:

- Е-е понякога, когато ги къпя…

- И само тогава? Я си помисли още!

- Ами два-три пъти нощем. Има един кон, Ветрогон се казва…

Спас ги прекъсна, като укоризнено погледна Лалотек.

- Добре-е-е. Вие с Мичето тръгнахте да къпете Гизда, а другите коняри къде бяха по туй време?

- Ами то си беше време за почивка. Конете и конярите бяха под навеса.

- Да се върнем при вас с Мичето. Какво точно стана. Разкажи ми всичко.

- Тя заведе Гизда до ей онзи камък, качи се на гърба и, пришпори я и чак тогава ми извика да тичам след нея. Аз съм много бърз, но не можах да я настигна. Когато дотърчах в гората, тя вече не се виждаше никъде. Не я намерих и при вира. Виках до пресипване, но тя повече, не се чу, не се видя…

Петко стана:

- Ще разгледам наоколо, може и до вира да ида. Той е нататък нали?

- Да, това е пътеката, която води към реката.

- Добре, тръгвам. Оставям Гераско при вас.

Спас се умълча след оттеглянето на помощника си. Нещо все му убягваше в разговора с това момче. Скришом го огледа отново. После без да каже дума разтвори кожената торбичка на кръста си. Порови известно време и извади оттам нещо.

- Виж какво имам. Сребърен къс от сбруя на кон. Намерих го в земята, когато бях дете там, където съм роден.

Проданко с интерес се вгледа. Мудрака потърка малкото съкровище в камизолката си, за да го излъска и му го подаде:

- Вземи да го видиш по-добре.

- Наистина ли? Чудно нещо е!

Релефно се очертаваха контурите на конник в движение с разперено от вятъра наметало. Момчето дълго му се любува, после го върна. Спас си го прибра.

- А ти какво държиш в твоята торбичка?

- А-а моите неща са прости, камъчета, връх на стрела и разни други работи.

- Може ли да ги разгледам ?

Конярчето разтвори торбичката и изсипа съдържанието и върху ризата в скута си. Освен разноцветните, блестящи камъчета и зеленясал връх на стрела, младият благородник видя издялани от дърво фигурки: зайче, пиленце, къщичка … Една привлече вниманието му: - Я, гледай ! И ти си имаш конник! Само дето сам си го измайсторил.

Конникът беше с доспехи, причудлив шлем и слънце на гърдите.

- Хвала на теб! Как си се сетил да го направиш точно такъв? Аз не бих могъл…

- Ами това е “воинът на Слънцето”. Видях го няколко пъти отдалеч на Червената канара. Целият блестеше в злато! - каза със смущение момчето.

- Така ли? Някой друг виждал ли го е?

- Там е работата, че само аз го виждам. Като разказвам на другите, те ми се смеят. Даже и тате не вярва!

- Кажи ми за него повече.

И Проданко започна. Явно фантазираше. Приказен кон, приказен юнак, приказна свирня. Докато момчето говореше, Спас почти осезателно почувства нечий втренчен поглед. Имаше усет за тези неща. Огледа се. Нищо. Само храсталаци наоколо. Конярите си бяха под навеса и успокоени ги поглеждаха само от време-навреме. “Дали не беше това проклето кърваво око”! Боже! До къде стигна ? Да се поддава на измишльотини.

- Даже и Мичето не го видя, когато й го показах.

- Какво-о-о? Той да не се е явил и пред нея?

- Да, така е. Няколко пъти, когато тя беше тук. Най-напред се чуваше изсвирване, но не с уста, а с някаква непозната тръба и той се появяваше само за миг там горе на най-високото. Слънцето го огряваше отвсякъде. Най-много блестеше последния път, когато тя се изгуби.

- А той и тогава ли се показа?

- Нали това рекох. Само за миг като приказно видение, изпратено от Слънцето…

В това време Гераско, който се беше отдалечил с наострени уши малко преди това, тихомълком се метна в един от близките храсталаци и започна люто да хапе някого. Четири-пет мига, може би, но те бяха достатъчни! Чуха се неистови крясъци, придружени от ритници и псувни. Значи, имаше си причина той да дотича при тях. Спас с два скока се намери до мястото на схватката и укроти кучето. Сред драките, заклещен, се беше проснал момък, останал без дъх. От бялата му риза и конопените гащи висяха парцали .

Изневиделица дотича и Петко Лалотек.

- Махнете туй побесняло псе от мен! - изрева пострадалият.

- По-кротко, насран борецо! Хайде, дай лапа! - Петко го изправи на крака. - Леле-леле… все пак извади късмет. Гераско може да бъде още по-свиреп ! Тц-тц-тц, бре, язък за ленената риза! - не преставаше Лалотек. - Сега му е времето да ни кажеш кой си и що дебнеш зад този трънак?

- Той е Мирко, пратеникът на Камен Станука, - обади се изотзаде им Проданко. - Дошъл е да ни каже за конекрадците. Ама ти още ли си тук, бре? Не знаехме…

Сдъвканият  изхъка нещо, докато чистеше репеите и трънките от себе си.

- Проданко, ти вече не ни трябваш. Иди си при своите! - Спас се обърна към момчето.

Разочарованието на лицето му беше повече от очевидно.

- Ама, защо…?

Младият благородник бръкна отново в кесията си и подаде на конярчето византийска медна пара.

- Я виж, такова нещо нямаш сред твоите съкровища, нали? Дар от мен е. Лицето на момчето грейна.

- Истина ли? За мен ли е? - благодари с поклон и хукна да се похвали на баща си.

- Хайде сега, размирен Мирко, с тебе да си поговорим! - лицето на Мудрака стана сурово. - Нещо не мога да се сетя, защо подслушваше разговора ни с момчето?

- С дни седя и дебна за съмнителни люде тук…

- И точно ние ти се сторихме конекрадците, които дириш? Господарят Кузмен е предупредил всички за нас, сигурно и теб?

- Каза ми, но аз трябваше сам да се уверя.

- Е, добре те увери Гераско, няма що! - ухили се доволен Петко. - Здравата се увери!

- Не се кикоти толкоз, без малко да ми отхапе парче от ръката!

- И се питам, защо? Той на безобидни и добри люде не посяга! А ти, щом се толкоз бдителен ден и нощ, не видя ли как стана туй изчезване на господарската щерка?

 - Точно за туй ме е яд най-много! Аз тогава бях в къщата. Извикаха ме в готварницата да похапна. На кого да му дойде на ум, че точно по пладне нещо ще се случи? Но… - той някак си угоднически ги погледна, - нещо намерих после до вира. Само че господарят, Кузмен Станука, не му придаде значение… Вижте… - той измъкна от стегнатия си пояс увита на руло кърпа. Разви я. Оттам се показа малък красиво изработен камшик.

- На дръжката има букви.

Спас разгледа дръжката, украсена с резбована плетеница. Между нея ясно личаха буквите Б. К.

- И казваш, че Станука не обърна внимание на това?

- Ами да! Да се чуди човек! Намерих го точно до вира, след като онзи ахмак, Проданко, ме извика да я търсим. Трепереше целият и не даде да съобщим на другите…

Мирко се поспря и ухилен им намигна многозначително:

- Имам още нещо за вас. Мисля, че е свързано пак с младата болярка. Тайна е!

- Абе ти нещо много услужлив стана! - Петко го изгледа с интерес: - Защо ли?

- Ами и аз като вас обичам да се добирам до чуждите тайни.

- И как го правиш? Като подслушваш?

- Че какво му има на подслушването? Нали е за добро дело! Та случайно се натъкнах на тайна среща между оная гиздосия Милуна и магьосницата от Побития камък! - продължи шепнешком. - Тази нощ ще се видят пак при външния чучур. И ако искате да чуете какво ще си хортуват за туй Миче, идете там. Постоя и после произнесе на високо:

- Е-е-е?

- Какво е-е-е?

- На мене ще ми дадете ли някоя и друга пара? За награда!

- Наградата ти, хитрецо, е че ще си кърпиш гащите насаме с някоя млада слугиня! - Петко се разсърди не на шега.

- Чакай, вземи! - Спас му подаде номизма.

- А бре, Мудрак, ние ще печелим ли от тая работа, дето сме я захванали или ще губим? А ти, - обърна се към Мирко, - да не съм те усетил повече около нас, че не ще спирам повече Гераско!

* * *

На връщане към Каменната къща Петко предпазливо подхвана разговор за резултатите от срещата с Проданко. От опит знаеше, че питаше ли направо, нищо нямаше да чуе от “неузрелите мисли ” на заповедника си.

- Това конярче ми се видя доста объркано и лековерно! - Лалотек подкрепи твърдението си с въртеливо движение на показалец до сляпото си око.

- Цялата случка с изчезването на момичето е объркана и непонятна. След толкоз много разговори, в такваз мъгла никога не съм бил. Едно е само сигурно, че туй Миче е една потайна умница, която отдалеч е планирала бягството. Имала е уговорка с някого. Но с кого? Със “Златния воин на Слънцето” или със Ботул Кавган? Защото намереният камшик несъмнено е негов. Той направо си е изписал името на дръжката! Ако не го е изписал някой друг грамотник.

- Забегнали са само двамата. Конярите не са чули шум от копита или движение на конница! - допълни Петко.

- Но с кого от двамата е тръгнала? И какъв е този приказен воин.

- А може ли тия двамата да са един и същи човек?

- Ботул Бика да се прави на приказен конник, изпратен от Слънцето? Ти чуваш ли се? Неговият тромав мозък на груб властелин никога не може да роди такъв невероятен начин за омайване на девица. Ами това е, както каза Проданко, като сказание. Колко трябва да е влюбен този мъж, за да играе така? И къде… да я търсим сега тази омагьосана мома: на вълшебна колесница ли? Теглена от крилати коне?

- Всичко дотук се крепи на измишльотините на едно гузно момче! - Петко се върна пак към първата си мисъл. - Нали ти казах, че ми се вижда доста объркан този Проданко!

- Може би си прав. Какво имаме налице като начало? Един камшик на Ботул Кавган! Да тръгнем от тук. Макар, че си мисля и друго, можем ли да вярваме напълно на този никаквец Мирко? - размишляваше на глас Мудрака.

- Забравяш, че той е тук не по своя воля, че изпълнява господарска поръка.

- Ама си вре носа навсякъде и то точно там, дето не му е работата!

След известно мълчание Мудрака продължи:

- И това проклето Кърваво око… Вторачило се е в нас като бездната на Преизподнята!

Гераско пролая утвърдително.

След този миг на пълна откровеност, младият благородник пак захлопна прозорчето и се затвори в себе си. Умълча се. Но не за дълго. От входниците на крепостта към тях тичаше млад мъж, размахвайки ръце.

- Чакайте! Спрете се!

Носеше странен, като фуста, кафтан, чийто поли се мятаха около коленете му.

- Това кафтан ли е или сукман? - прошепна Лалотек .

Беше разгърден, виждаше се, че отдолу липсва риза. Дългите му кафяви къдри се вееха като тези на свети Георги, кога поразява змея.

- Чакайте! Искам да приказвам насаме с вас! - задъхано изрече той, като изведнъж се закова пред тях, принуден от кучето.

- Аз съм Ясен, синът на Кузмен Станука.

Това беше младият болярин, когото най-малко очакваха да видят тук и чийто ред за разговор все още не беше дошъл. Носеше името на царя. На някои места в Българско името Асен се изговаряше по този начин - Ясен.

- Не искам да ни чуе някой. Да приседнем ей там, под онези дървета. Трябва да сме благоразумни.

Спас усети значимостта на това, което щеше да научи, но каза с нехаен тон:

- Добре! Само, че няма ли наблизо кладенец или извор. Примираме от жажда.

- Зад ъгъла на каменната ограда има чучур с изворна вода, на двадесетина разтега. Елате с мен. По пътя ще се си поговорим… Разбрах, че сте били на пасбището при оня заплес Проданко. От думите му сте си помислили, че сестра ми “доброволно” е забягнала. Искам да ви кажа, че това не е така! Притиснали са я с думи и заплахи!

- Така ли? И откъде, твоя светлост, знае това? Кой ти каза? Защото е ясно, че доброволно или не, тя отдавна е подготвяла това бягство и то с помощ на някой от къщата - роднина или слугиня. Има някой, който я е свързвал с този мъж и знае всичко!

Ясен пребледня, но успя бързо да си придаде твърдо изражение, придружено с известна разпаленост в гласа:

- Не вярвам да има такъв човек! Да не обвинявате нейната слугиня? Ще сбъркате много! Уверявам ви, не е в никой случай тя!

- Не те разбирам, млади момко, - обади се Петко, - защо се горещиш толкова?

- Защото Милуна има вина за това, толкова, колкото всеки друг в Средине!

Мудрака произнесе бавно, с безразличие:

- Колкото и жена ти Домца ли?

Болярският син сви устни и впи поглед в земята пред себе си .

- Жена ми Домца е трудна в шестия месец и лежи почти през цялото време.

- От какъв род е тя?

- Също от Стануковците. Трети братовчеди сме. Стануковият род трябва да се укрепва и продължава!

 Достигнаха до извора. Пиеше се с бакърено черпаче, прикачено към чучура.

- М-м-м, студена и дъхава на биле! - Лалотек примлясна: - Такава благина, Мудрак, в нашата Малка Скития нямаме. Виж, бистра е като росица!

- И с кого мислиш, че е забягнала сестра ти? - направо попита болярчето Спас, когато приседнаха.

- Не мисля, знам! С Ботул Кавган! Бързал е, мръсникът му неден, да си я получи!

- Но има нещо непоследователно и несмислено в държанието на Мичето през годеничеството. Ту плачела и била жаловита, ту хитро заблуждава всички, че тръгва с Ботул като с най-желан мъж. Обясни ми това! Не го разбирам!

- Нали ти рекох! Притиснал я е, както притискаше баща ми. Изглежда, че знае някаква позорна тайна за нас. Намекна за това, когато беше тук.

- Затова, значи, баща ти се е съгласил на тази женитба?

- А ти как мислиш? Как се дава такова чисто и нежно чедо на такъв вещер като него? Но не е само това… - Ясен се огледа на всички страни. После се наведе над ухото на Спас: - Подслушах един разговор между баща ми и Кавган, когато беше тук за разплодни жребци, (подслушването, явно беше любимо занимание на Стануците - господари и слуги), та дочух един важен разговор между тях. И знаеш ли какво искаше от баща ми този Велик болярин? Да участва в заговор! Сега като е примамил Мичето, още повече ще го притиска. За жалост татко не вярва, че тя е при него, не знам защо. Реших на вас да го кажа, за да ми помогнете да си я доведем, макар и опозорена, иначе…той ще я умори. Ще дойда с вас…

- Много си личен за такваз тънка работа, но си прав за помощта. Ще ни е нужен някой слуга, - бързо-бързо отвърна Лалотек като избегна погледа на заповедника си. 

* * *

Беше настъпило времето на нощните потайности в Средине. След като завързаха здраво Гераско за каручката, Спас и Петко, възползвайки се от смяната на постовете и спусналата се тъма, незабелязано се измъкнаха от двора на Каменната къща.

- Не вярвам много-много на този лалугер Мирко, но пък нищо не ни пречи да проверим. При това не отхвърлям напълно мисълта изчезналата да се укрива някъде наблизо. При тази магьосница може би! - така Мудрака обясни решението си.

И ето, вече доста време двамата лежаха по корем, в засада, зад нещо като жив плет, така, че да наблюдават извора. Наоколо постепенно стана “тъмна доба”. Слабите светлинки от прозорците на Каменната къща угаснаха една след друга, а факлите в кулите не вършеха кой знае каква работа. В нощния покой, освен едва доловимия ромон на водата, се разнасяше песента на превъзходен хор от амбициозни, неуморни, решени на всяка цена да докажат звуковите си възможности, щурци. А това, като всяка съвършена и сложна музика, действаше приспивно. В дрямката си двамата започнаха да си задават въпроса, какво по дяволите правят тук. Но… нещо ги пробуди. Тихи стъпки и шепот! Видяха два силуета на загърнати жени.

- Ще изчакаме! - гласът на Милуна.

- Ама тя още ли не е дошла? - това като че ли беше шепотът на господарката на Средине, Златица.

- Пс-с-ст, елате насам! - от тъмата изплува фигурата на висока слаба жена. Вещицата!

- Носите ли каквото поръчах?

- Да… под наметалото ми са! - отговори Милуна.

- Хайде, тръгваме. Остава малко до полунощ.

Трите жени поеха чевръсто нагоре по пътеката. Двамата мъже ги последваха отдалеч. По посоката на вървежа им Спас разбра, че се доближават до Кървавата скала. Но не съвсем. Спряха до едно закътано място, заобиколени от зъбери. Стъпиха на гола, плоска скала. В дъното и се очертаваше смайващата декорация на Побития камък, каменен стълб, забоден сякаш от великан. Прастаро светилище! Мудрака и Петко се снишиха зад един от зъберите.

Тук предсказателката напълно се  преобрази. Смъкна и постави настрана наметката си. С плавни, ритуални движения запали клада с огниво пред стълба. След това изпълни някакъв танц. Това даде възможност на скритите мъже да я разгледат по-добре: на неопределена възраст, с грубовато лице, озарено, като че ли от вътрешно сияние. Беше облечена живописно, с някакъв дрипав разкош: стара византийска парадна одежда, излиняла и зацапана.

- Подайте ми бялата! - спря се изведнъж тя. - Милуно, ти ще ми помагаш.

Слугинята извади изпод наметалото си… две кокошки със завързани крака и крила: черна и бяла. Даде бялата на магьосницата. Развързаха крилата.

- Застани редом до мен! Ще ти дам знак заедно да им отрежем главите.

Отново започна патетично да реди неясни думи - заклинания. Постепено  изпадна в транс. Златица стоеше настрана вцепенена.

- Даряваме ги на земните и небесни духове, които ще помогнат на Мичето.

Двете със заучени движения издигнаха кокошките високо пред себе си и със замах им отрязаха главите, след което ги положиха на скалата в краката си. Нещастните твари започнаха да се мятат неистово. Зашуртя кръв! Б-р-р-р!

 - Вижте, вижте! Бялата продължава да се мята. Живо и здраво е момичето. Гледачката запали факла от огъня и се надвеси над улеите.

- Сега ще гледам по кръвта и пръските! - пак се унесе. Очите и се разшириха. Занарежда: - Натам е-е-е, е заминала. Нито много близо, нито далеч е сега… Трудно ще бъде намерена… от двама мъже… и жена ще им помогне… Ох, ох какво само страдание е изживяла горката! Добронамерено зло, причинено от близки хора…

След това ясновидката се наведе над някаква торба и хвърли в жарището шепа прах. Пламъкът запращя и стана бял. Замириса особено. Каза със смразяващ кръвта глас:

- Обикаляйте след мен и повтаряйте!

Тръгнаха бавно една след друга около стълба.

- Кое да се махне?

- Кое да се ма-ахне-е-е?

- Злото!

- Злото-о-о-о…

- Вятърът да го отнесе!

- Вятърът да го отнесе-е-е.

- Кое да дойде?

- Кое да дой-де-е-е?

- Доброто!

- Доброто-о-о-о…

- Дъщеря ни сватбен впряг да я донесе!

- Сватбен впряг да я доне-се-е-е.

Ехото заглъхна и трите постепенно спряха. Магьосницата застана срещу болярката Златица и започна да движи ръцете си около нея с думите:

- Отхвърлете всичко лошо: гняв, ярост, злоба, хулене и сквернословене от устата си. Приемете с Кузмен нещата, които не можете да промените. Тогава дъщеря ви ще се върне. Тя вече е пребродила “долината на сълзите” и е на Седмото небе!

Петко прошепна на мъжа до себе си:

- Какво би казал попът от тяхната черква, ако видеше това?

Спас го прекъсна:

- Хайде сега да идем до кървавата скала.

Утрото на следващия ден разбуди обитателите на Средине обнадеждени. Лекият разхладителен ветрец, дошъл от равнината пропъди старите, застояли ухания и довея нови с неясни обещания. Всички изглеждаха променени. Здравомислещият и пестелив Кузмен Станука най-неочаквано даде коня си Ветрогон от табуна на “спасителите”, като не преставаше да нарежда, да се изнасят приготвените торби с храна и дрехи, успокоен, че друг е поел бремето на голямата му грижа. Синът му Ясен доволно потриваше ръце, тъй като съмненията му намериха разбиране в лицето на този царски довереник и замисляше нови скрити действия, за да го подтикне към Ботул Кавган. А болярката Златица, все още усещаща магическия привкус на нощното бдение, беше убедена, че е принесла своята лепта за спасяването на дъщеря си. Всички останали в крепостта пък чувстваха облекчение, надявайки се, че през следващите дни ще понасят по-леко теглото на орисията си.

- Ще ви дам един слуга от моите, - великодушно заяви боляринът в суматохата около подготовката за тръгване, - по-право слугинята на Мичето, Милуна.

- Какво-о-о? - малко неща можеха да слисат Мудрака, но това изявление го накара направо да подскочи. - Не ти ща слугинята! И сами ще се оправим! Само това ми липсва, докато следим и дебнем, жена да ни се влачи подире!

- Ама вие двамата не познавате Мичето! - той погледна жена си, която закима утвърдително. - И да я срещнете, надали ще разберете, че е тя! - твърдо отговори Станука. - Няма човек, който да я познава по-добре от нейната слугиня.

- А аз знам за нея  още много неща, които не сте научили! - Милуна се приближи с някакъв вързоп, готова за път. - Така де, не всичко сте разбрали за един ден! - смотолеви тя, след предупредителния поглед на господаря си. Това не убягна от зорките очи на Спас.

- Ще ви готвя, пера и кърпя и ще ви карам каруцата. От далеч се вижда, че се нуждаете от грижовна женска ръка.

- И дума да не става! Де се е чуло и видяло във воински работи жени да участват? Нашата работа е като бран: дълъг път, разследване с опасности и рискове. Може и до бой да се стигне! Само си представете, в решителния момент, женски превземки и писъци! Не! Не ме залъгвайте с празни приказки! Няма да стане!

Ясен влезе в яхъра, където Лалотек подготвяше за път двата коня. Прошушна му:

- Тя трябва да се махне оттук за някое време. Кажи му да я вземе.

Петко хвърли поглед към заповедника си, стоящ до каруцата в компанията на Кузмен и Милуна. Изглеждаше повече объркан, отколкото ядосан. С жив усет към сгодния момент той отиде и го дръпна настрани.

- Послушай ги! Вземи я тая Милуна, пък било само заради мен.

- Заради теб ли? Я го виж само, какво му се приискало! Заради теб, значи?

- Ами да! Тя ще стои на капрата, а аз ще яздя Ветрогон, редом с теб, като едно време. Както се полага на царски ратници. Е-е-е добре, де, отколешни.

- А тя да не е от отколешния обоз? Научена ли е да чисти конете, да изпълнява заповеди и да не чувства умора през дългия път?

- Погледни я само! Тая жена може да прави всякакви неща. И то най-добре! Да пере, да кърпи, да се грижи за яденето ни и всичко останало! - и той му намигна.

Това вместо да убеди Спас го разядоса още повече.

- Не ни трябва такава въртиопашка! Ще ни донесе само бъркотии!

- Никога! Никога не ще допусна тая да ни навреди с нещо! - Петко беше повече от убедителен. - Само ще ни слугува. Пък си спомни какво каза магьосницата нощес, че с помощта на жена ще открием момичето. Бог трябва да е много мъдър, щом ни я праща ей така.

- Бог ли? Я стига си плямпал! Не се увличай чак толкоз! - недоволно произнесе Спас. - Злоупотребяваш с благоразположението ми, хитрецо! - махна с ръка. - До гуша ми дойде от увещанията ви. Хайде, твоята да е. Щом толкова искаш, нека тази Милуна да ни стане каруцар!

Когато тръгнаха слънцето нетърпеливо напираше иззад настръхналите върхари и бързаше да обгърне с блясъка си безкрая. А безкрая за нашите пътници беше Мизия, тъй като през нея, до голямата река Истър (5) , се намираше тяхната първа цел, масивната твърдина Червен, над която господарстваше Ботул Ковган.

Настроението на тримата беше различно. Снажният светлоок благородник с горда стойка и навъсено лице се беше скътал в любимата си броня, яздеше най-отпред, като отказваше да погледне към наглата узурпаторка на талигата.

Милуна, разцъфнала победоносно на капрата, не можеше да скрие оживлението си от предстоящото приключение. По навик или с цел се беше издокарала така, че да задържа погледите, веднъж попаднали на нея. Сочните й закръглености се очертаваха ясно под бялата бродирана роба с цепка на пазвата. Черната й, лъскава плитка, дебела колкото китката на ръка, се плъзгаше като змия по гърба й при всяко движение. Теменужените й очи хвърчаха навред. Имаше вид на човек, който току-що е напуснал тъмницата, след дълги години запор.

А Лалотек се намираше в доста деликатно положение. От една страна не можеше да не изпитва наслада така, седнал на коня като пълководец на парад, а от друга, с отчаяно усърдие и несръчна дипломация се трудеше да умилостиви своя заповедник. След като се сблъска със стена от ледено мълчание, поостана и тръгна редом с хубавата каруцарка.

Не можеше да се сдържа, дявол да го вземе! Не и в такъв момент! След месеци обидно тътрузене на капрата да усети отново хълбоците на ездитен кон под себе си.

- Отдавна ли не си напускала Средине? - поне един от тях трябваше да е любезен с тази жена, жертва на господарските приумици.

- Отдавна ли? - засмя се гърлено тя. - Ти шегуваш ли се? Само два пъти съм напускала Средине през тези пет години и то до другия Станука, Камен. Това ми е за трети път!

- Няма да ти е лесно. Може силен вятър да задуха, дъжд да рукне, пътищата да разкаля. Така сме ние, както се пее в песента: “Тъмни нощи будувахме, кални друми претъпкахме… “. Ако нещо почувстваш, знам ли, отпадналост или ти стане недобре, ще кажеш само на мене! - Лалотек погледна гърба на конника пред тях. - На драго сърце ще ти помогна,  ще вържа Ветрогон за каруцата и ще застана на твоето място. Няма защо за дреболии да безпокоим негова светлост! - не го наричаше така, но реши, че пред тая трябва. За да внуши уважение и почит.

- Не вярвам да се наложи. Аз съм здрава и издръжлива. От малка съм товарена с работа! - Помълча. Погледна също по посока на мълчаливия им спътник: - Винаги ли е такъв чумерат? Даже и просторът наоколо не може да го разведри. А, виж, всичко живо се весели: и дръвче, и птица, и цвят!

- Такъв мъж не си срещала нали? Той е различен! Мълчалив, разумен и силен духом. Има си строги правила в живота. Сега сигурно прехвърля в ума си всеки разговор, всяко впечатление, свързано с изчезването на господарката ти. Щом е дал дума… Добра среща, друмнико! - разминаха се със селянин на магаре. Прииска му се и тя да усети разликата. Поигра си със коня около каручката, след това каза дълбокомислено: - Виждаш ли ? Всеки с орисията си. Едни в каляска се возят, други в талига. Едни на кон, други на магаре, а има и не малко клети бродници, които по цървули или боси кръстосват пътищата. Всякакви ще срещаме. Има и злосторници. Затова искам да те посъветвам. Не се ортачвай с непознати насред път!

- О, не ме знаеш ти мен… - засмя се пак хубавицата. - Не съм такваз  глупачка. Имам верен усет за човеците…

Дълъг беше пътят, но спорен, полегат и по надолнище, обгърнат от шарената сянка на дърветата.

Ароматът на планинската волност постепенно отпусна скулите на Мудрака, като беляза челото и очите му със светлина. Усети как проникновените му размисли на тълкувач го оставят и умът му се зарея в друга посока. И имаше защо! Разпозна дерето, към което се спускаха. В другия си край то  водеше до прохода, в който преди година цар Асен разгроми византийците (6) след злополучната за тях обсада на българската престолнина. Обърна се с прояснено лице назад към помощника си. Петко Лалотек веднага откликна. Сръга коня, като заряза компанията на веселата каруцарка и догони заповедника си .

- Позна ли това усое? - гласът на велемощният мълчаливец беше преизпълнен с гордост.

- Я, чакай малко! Ха, ами да! То се знае! - възкликна зарадван Лалотек, гледайки лицето му, върху което нямаше и следа от предишното недоволство. - Не опира ли до теснината, в която лани натикахме Исак Ангел с цялата му знатна и лъскава войска? Каква сърцатост, опитност и хитрост показа ти тогава! Показа им що са туй византийски номера и подлости. С техните камъни по тяхната глава! Сигурно безчет години напред ще те споменават и нашите и вразите!

Какво беше станало тогава?

Ромейският император Исак ІІ Ангел, не можейки да преглътне голямата си несполука, отхвърлянето на ромейския ярем в Мизия, завихри нови коварства и кървава казън срещу  бунтовниците - българи. Събра безброй войни от двете страни на Хелеспонта (7)  и по заобиколени пътища достигна до Търновград. Стовари тарани,  огнехвъргачки и каменометателни  уреди пред гъсти редици от пешаци и конници в стегнат обръч. Яйце да падне на копие и меч ще се наниже! Византийският василевс не криеше намерението си, за два-три  месеца да изтрие от лицето на земята и крепостта и тази Втора България. Но Провидението се отдръпна от високомерния властник и му изпрати унизителни изпитания, за които неговият летописец после щеше да разказва със срам и печал (8). Царевград  Търнов се оказа костелив орех, напълно недостъпен със своите нови каменни укрепления и кули-бойници, извисяващи се над пропасти към заобикалящата го от вси страни Ятрус река (9). Затворилите се вътре защитници бяха самата непредсказуемост и тайнственост. При наложилата се тактика на изчакване, игра на нерви, опитните ромейски войни, елегантни в своите доспехи, бяха атакувани от невероятни места. Българите, обзети от гняв и родолюбие, се движеха леко като елени по височините и като диви кози изкачваха недостъпните скали. При тези внезапни нощни нападения много от ромейците бяха покосени тихомълком от мечове и секири. Настъпи безпокойство и объркване в стана на Исак Ангел. И точно тогава при тях пристигна Спас Мудрака като “беглец изплашен и запъхтян” им “издаде тайната”, че от голямата река галопира огромна куманска конница, за да ги удари в гръб. Византийският император след размисъл му повярва, но го задържа като пленник. Изоставяйки амбициозните си намерения, той побърза да снеме обсадата, като поиска от заложника-пленник да го изведе по друг по-къс път през планината към Тракия. Мудрака даде вид, че се пазари. Постави условия не само за златото, но и за доходно място в Тракия. “Призна” на василевса, че знае един таен проход, тясна горска пътека над пропасти и блата, неизвестна никому. Изплашеният Исак бързо се съгласи, като допусна непростима стратегическа грешка. Сам натика армията и себе си в теснина, която не даваше възможност на конницата да маневрира.

И така бляскавата му армия започна своето оттегляне на юг… Челните отряди водеше Спас Мудрака, придружен от византийските пълководци Мануил Камица и Исак Комнин, зет на бъдещия нов император Алексий. В средата на фалангата, пред която беше обозът, се намираше самият император със своята свита. Цар Асен предварително беше разположил ратниците си скрити от двете страни на най-голямата теснина. Умишлено пропусна авангарда. Когато фалангата на императора навлезе там, първом си помисли, че става земетръс. Безчет търкалящи се камъни и вековни дървета се сринаха връз тях. После облаци от копия и стрели се посипаха върху нещастните им глави. Притиснати от българите, ромейците започнаха да се изнизват. Отначало направиха костенурка с щитовете си и затова бавно и внимателно, но после настъпи паника. Хукнаха в безредие, унищожавайки се сами едни други. Не малко от тях политнаха в пропастта, когато асеновите ратници връхлетяха в открит ръкопашен бой. Исак II Ангел, заловен като в мрежа, започна отчаяна съпротива. Един удар с меч даже изби шлема му. Но около него се скупчиха най-верните му хора, цяла кохорта и с последни усилия пробиха път напред. В тая бъркотия някой извлече Спас, ранен, от своите на безопасно място… Византийският император, спасил се невредим, малко време се радва на късмета си, тъй като беше съсипан от лошата слава. Навред из земята и поданиците му се разчу, че той малодушно е оставил армията си в беда и с това я е обрекъл на сигурна погибел. Тогава бе замислен заговор против него…

След тази срамна за ромеите битка, те най-после се отказаха от претенциите си над Мизия. Нещо повече! Под напора на настъпващата Асенова армия започнаха да губят крепост след крепост и в Тракия.

- Ти извърши чудеса тогава, като прежали себе си. С това укрепи още повече царевия трон и грядущето българско!

- Нещо става с това куче. От сутринта върви като замаяно с подвита опашка! - Мудрака промени разговора.

- И на мен това ми мина през главата преди малко. Доста се умърлуши. Дали за това, че има чужд човек в каруцата?

- Не вярвам. Гераско не се улисва по жени като батко си Петко. Има и нещо друго, което ме безпокои. Я, да поспрем!

Дръпнаха юздите и заковаха конете.

- Чуваш ли това?

- За какво говориш? М-м, да! Това са колелата на талигата! - отгатна мисълта му Лалотек.

- Не, бе човек! Ослушай се по-добре! През песента на синигерите и авлигите не чуваш ли нещо като чат-чат-чат?

- Това е от копачите на ей онзи баир!

 - Не, думата ми е за нещо, което идва след нас. Откакто тръгнахме ни съпровожда. Тропот на копитата на самотен кон. Може да е случаен пътник, но може и да не е. При първата извивка на пътя ще спрем, а ти още сега свий зад онзи гъсталак и се скатай с Ветрогон. Провери какво е! - Спас както винаги, доверявайки се на изострените си сетива, бързо взе решение. Помощникът му кимна и безшумно се отклони. 

Мудрака изчака каручката. С крайчеца на очите си погледна жената. Лицето й беше прелестно и ведро. Това го изненада. Очакваше смущение или печал, а тя показваше овладяно спокойствие, независимо от това, че Стануците открито я бяха напъдили, а самият той недвусмислено й показа, че е нежелана при тях. Навярно е от онези самоуверени жени, който вярват, че могат винаги, при всички обстоятелства, да се справят. Заговори й с неоправдана враждебност в гласа:

- Ще спрем след първия завой, за да изчакаме Лалотек. Тъкмо и ние да се поразтъпчем.

Помълча после попита направо:

- Кажи ми, само че без преструвки, защо с лицемерна охота се подчини на господарите си и тръгна с нас на такъв пълен с опасности път? Нали самата ти ми каза, че не носиш вина за случилото се с твоята повереница? На тръгване спомена, че не всичко знаем за нея. Какво е то? Какво е това, което не знаем?

- О, о, бяха само празни приказки. Човек може да се чувства невинен и пак да иска да помогне…

- Не ми ги приказвай тия! Та ти си натирена! Обидена и унизена. Знам какво беше твоето място в Средине! - цялото му лице, с мъжественото си излъчване, беше едни очи. Очи честни и изискващи честност. Безпощадни и човечни. Тя отрони, като преглътна:

 - Господарите са си господари. Винаги могат да ти се наложат… за всичко.

Той не зададе напиращия на устните му въпрос: “Само те ли са виновни? А не си ли навирала в очите им хубостите си, както правиш сега? “

- Не е нужно да говорим за това повече, твоя светлост. Аз съм само една слугиня. Знам си мястото… Пък и защо трябва да се тровим със смешна и нищожна настървеност сред чистотата  и очарованието на това място? Успокой се. Ще си мълча и ще те следвам, като сянка. Няма да ти досаждам.

- Е, това исках да чуя! Докато си с нас никакви фръцкания и игрички! И за Петко се отнася.

Преминаха през каменен мост над суха река и завиха. Изведнъж излязоха от шумака. Надолу пътят минаваше през тревясали ливади със стада добитък. Спряха като отпуснаха юздите и оставиха двата коня свободно да пасат от крайпътната трева…

* * *

Петко Лалотек се шмугна с коня си зад най-големия гъсталак в близост до издълбания път и зачака върху гърба му. Ослуша се. Звуци наоколо колкото щеш, но все успокоителни и приятни. Знаеше, че това е привидно. Щом Мудрака каза, че е чул, значи има що да се чуе! Винаги го е смайвал с непогрешимия си усет за нещата. Само с жените май не беше така. Хубаво се получи, че остана насаме с младата каруцарка. Петко видя, че той я заговори. Да я поогледа насаме, нали се слави като добър наблюдател. Милуна от заранта зяпаше умоляващо заповедника му, без да крие радостта си, че е тръгнала с тях. Кикотеше се за щяло и нещяло. Може Спас Мудрака да има строги правила в живота си и суров нрав, но нравът е в тялото, нали? А и то си има своите потребности! Понявга е нужно нравът да поотстъпи пред тялото, което обитава и на което толкоз много дължи. Виж при самия Петко такова раздвоение няма. Знаеше как да си докара вода във воденицата. Ясно усещаше на кои слугини можеше да намигне и кои направо да поощипе отзад. Не че умееше напълно да доведе жените, с които имаше вземане-даване до робско покорство. Но от друга страна при техния начин на живот “вярност до гроб” хич не му и трябваше.

Така си мислеше Лалотек и тъкмо, когато почувства, че му пресъхват устата и то не за вода, дочу меко чаткане на копита по каменния път. Опипа въжето на аркана в страни от покривалото на коня, после меча в ножницата на кръста си. Всичко си беше на мястото. Погали гривата на Ветрогон, за да го направи кротък и тих и зачака в изходна позиция. Конникът не се виждаше, но все по-отчетливо се чуваше неговото приближаване. И Ветрогон го усети. Стана неспокоен, задвижи се. Хайде, стига, бе! Като че муха му влезе отзад! Поиска точно сега да изпита ездаческите му способности. Петко се опита да го укроти с юзда и пети. Даде му да разбере, че не му е сега времето да показва лудориите си. Но настъпи такава олелия! Ветрогон се изправи няколко пъти на задните си крака, гръмко цвилейки, като накрая с буйна сила го тръшна върху трънака. Падайки Лалотек само за миг зърна нещо, което още повече го накара да занемее. Съзря невероятен воин без лице със златни доспехи! О, господи! На също такъв златен кон! “Нероден юнак от приказка”, мина му през ума.      

* * *

- Ха-ха-ха, каквото си търси, намери! Как си там с храст в задника, насран ратнико? Значи разбра и ти накрая какво е маскировка? Ха-ха-ха! - чу Петко познат глас над себе си. Отвори очи и зяпна. Преследвачът на конекрадците - Мирко! До него още две муцуни го гледаха удивени, Ветрогон и друг кон.

- Ха-ха-ха! - продължаваше да се смее с пълно гърло новодошлият. - Как само си раззинал тая паст, цял комат можеш да глътнеш!

- Ъ-ъ-ъ, къде е онзи златен конник на пътя? Ти видя ли го?

- Какво-о-о? - облещи се Мирко. - Ама и ти ли почна да сънуваш посред бял ден като смахнатия Проданко? Срамота! Такъв корав мъж, вещ в разгадаването на тайни и издирването на злосторници, само от едно падане да ти мръдне акълът? Да дрънкаш врели-некипели за разни “войни на Слънцето”! Сега разбирам, що ти викат Лалотек.

- Не рекох “Воин на Слънцето”, а “Златен конник”!

- Да, де ! Все тая. Вземи се в ръце, ратнико царев, че ако заповедникът ти чуе какви ги плещиш… Хайде, ставай! Дай, лапа! Да видиш, кой е по-добрият от нас! - издърпа го доста грубо от храстите.     Петко не се стърпя и попита:

- А ти как се озова точно тук? От небето ли падна?

- Ами това са земите на моя господар Камен Станука. Сутринта още след вас тръгнах да се прибирам.

- Не виждам никъде твърдина наоколо!

- Тя е нагоре към скалите. Аз препусках след вас по поръка на младия  болярин Ясен. Искаше да се увери, че сте се насочили към Червен при Ботул. Наумил си е, че там е сестра му.

- Това вече го чухме от неговата уста. И защо е толкова  настървен срещу Кавган?

- Ами до колкото разбрах, когато този Велик болярин и бъдещ зет е бил преди време в Средине, с нещо го е обидил. Не го е допуснал до поверителен разговор със стария Станука и май го е нарекъл “фустоносец”. Така се говори сред слугите в крепостта.

- А ти какво си направил с Гераско, тайни съгледвачо? Щото си му направил нещо, нали? За да се избавиш от неудобството да ти се нахвърля и хапе месата!

- Ха, нали туй рекох, че не падам по-долу от теб! Издебнах го, докато спеше и му нахлузих върху главата торба с една наша трева. Натъркаш ли муцуната на което и да е животно с нея, то престава да усеща всякаква миризма. Да опитаме ли с теб? Ето имам още от нея.

- Натъркай носа на изгората си, проклетнико, за да не усеща с какъв пор си има работа! Ти докога ще се тътрузиш след нас? Нали вече се увери? Натам сме тръгнали, към Червен.

- Дотук съм. След моста и завоя навлизате в Търновските царски владения.

По-късно, при отчета си пред Мудрака, Петко спести доста от подробностите около тази среща. 

* * *

И тъй като трябва стъпка по стъпка да проследим цялата тази странна история, нужно е да кажем, че по същото време, зад завоя се проведе по-любезен разговор. Спас Мудрака с нещо като усмивка на устните зададе банален въпрос, ей така, колкото да убие времето:

- От къде си родом? Каза, че си някъде от полето.

- От Комаревци съм, едно село недалеч от Средине.

- И от кога си при Стануците?

- Ами има-няма пет лета. При една жетва дойдохме с татко да докараме снопите - дан за господарите. Нейна светлост Златица случайно ме видя и след като ме поразпита, както правиш ти сега, нареди да остана в Каменната къща. Малката им дъщеря подрастваше вече и имаше нужда от лична слугиня. Това си беше чист късмет за мен. Не на всяко бедно селско момиче му се случва това, да стане домашна слугиня в болярска къща! И аз направих всичко да се науча, да се нагодя, по техен начин да се прекроя.

- Постигнала си наистина не малко, - каза го без да прозвучи двусмислено. - Както се вижда голям род са и всички много се поддържат.

 - Да! - тя метна плитката на гърба си и се осмели да го погледне открито в очите. - И се стараят, колкото се може повече да се множат и укрепват рода си. Както те казват “Стануковото  Станукому”. Пък са и плодовити! Някои от тях имат толкова челяд, че броят само момчетата. Братът на Кузмен, Мито, лека му пръст, е имал седем синове.

- Но при твоите господари не е така. Обичат си щерката и са готови да я дадат извън рода.

- Както стана и с другата им дъщеря Босила. Тя е омъжена надалеч, чак до Сръбско. Може да са господари тук, но и над тях има боляри с по-голяма власт и сила.

- А този Камен Станука? Какво знаеш за него?

- Той ли? Той е един от седемте сина на споминалия се Мито Станука. Най-големият! Считан е за несретник от другите, защото само той си няма челяд.

- Момче ли?

- О, не! Става дума за каквото и да е дете.

- Може да си добие! Нали е още млад?

- О, не чак толкоз! От чичо си Кузмен е само с десетина лазарника по-млад. Нали преди ме попита дали всички се поддържат? Точно за този Камен разправят, че преди време се скарал люто с чичо си Кузмен, щото му завиждал.

- И защо ще му завижда чак толкоз? Та Кузмен има само един син! Сигурно другите Стануци са с повече?

- Знам ли? Съвсем мъгляво се мълви и за някаква жена помежду им. Но това е било отдавна. Сега всичко е забравено и както виждаш, твоя светлост, те постоянно си помагат като съседи по имот.

Жената говореше сериозно и смислено, което не можеше да не впечатли Мудрака. Значи не беше само една “плиткоумна  гъска”, която знаеше  само да пъчи онези щръкнали издатини под тънкото си одеяние. Можеше да бъде и разсъдлива, когато поискаше.

- Какво ти е на дясната ръка, твоя светлост?

- Що-о-о? - сепна се младият мъж. - Това ли? Стара рана от удар на меч. Не ми пречи много.

- Боли ли те?

- Малко, при влажно време. Но не и обръщам внимание.

- Трябвало е още, когато е била прясна, жена ти да се погрижи повече за нея.

- Нямам жена.

- Е-е тогава майка ти или някоя веща в тези неща слугиня. Можело е да зарасне съвсем.

Не му хареса обрата на разговора, твърде свойски стана.

- Не е болка за умиране! Научих се да си служа добре и с лявата. Аха, ето го и нашият Лалотек!

* * *

По залез слънце бяха вече в равнината. Движеха се покрай леглото на река Янтра, през царските села. Не бяха спирали за продължителна почивка през целия ден. Хрускаха яздейки сухоежбина, кравайчета, наквасени със суроватка от меховете на Кузмен. Уморени и прашни двамата разследвачи решиха да спрат за нощувка по две причини: придружаваше ги жена, пък и предишната нощ почти не бяха склопили очи.

Мудрака се доближи до талигата, за да съобщи това на умълчалата се Милуна.

- Наблизо има паланка със страноприемница. Мислим да отседнем там за през нощта.

Това негово изявление кой знае защо предизвика неспокойство у жената.

- А не може ли да стануваме някъде тук?

- Къде тук? Наоколо са само нивя, градини и лозя. Не е редно да навлизаме в тези имоти.

- Някъде край реката, сред върби и паша за конете. Трябва ми много вода, за да почистя и подредя товара в каручката, а също и да изпера дрехите ви. Нали затова ме изпратиха с вас ? Взех си хума. Можем също да се поизмием.

Какво се прокрадна в очите й? Безпокойство май, отново.

- А друга причина има ли, за да настояваш толкова? - Спас повдигна по своя си ироничен начин вежди и произнесе с насмешка: - Ще ти осигурим отделна одая, за да се отпуснеш насаме.

- О, не! Не е това! - тя като че ли порозовя. Ръцете и се засуетиха около поводите. - Знам… Знам много добре, че твоя светлост е горд и достоен човек и никога не би обезумял дотам, че да извърши нещо толкова “непристойно”,  да посегне на жена като мен. За това съм напълно спокойна.

Горчивината в гласа й беше неподправена.

- Обида ли долавям? И защо така? Да не би да си свикнала на по-особено внимание от страна на господарите си? - предизвика я той.

- Само на един господар!

- И така ще си остане!

- А ти защо така, твоя светлост? - одързости се тя. - Защо си такъв женомразец?

- Не съм женомразец! Само че не ми се нравят самонадеяните жени, които се кипрят пред всеки мъж!

- А-а-а, така ли? - тя пребледня и цялата се разтрепера. - Само че твоя светлост не е всеки! Това искаш да кажеш, нали? Твоя светлост е различен! Пази  пламъка на тялото и сърцето си за недостижима и целомъдрена жена! Я, чакай да видим! Може би е някоя омъжена, търновска болярка, която ти маха с кърпичка иззад зидовете от време-навреме!

Е-е-е, отиде твърде далеч! Тя изведнъж спря и без причина сръга безмилостно клетата Вранка, за да се отърве от очите му. Сигурно е бесен, за това, което се осмели да му изрече…

- Почакай ! - гласът му не беше сърдит. Стори й се, че е даже развеселен. - Коя е другата причина, за да искаш да стануваме на открито? Нали има такава? - настойчиво я погледна той.

- Е, добре! Ще кажа направо. Не ми се иска този необикновен, за мене ден, да завърши така. Да се затворя пак зад стени. Искам да усещам волния простор!

- И ние го обичаме! - намеси се приближилият се Петко. - Какво по-хубаво от това да отседнем край някой вир на Янтра?

- А готвеното ядене? - опита се да се противопостави Мудрака. - Цял ден ми мърмориш, че ти се яде истинска гозба.

- Ще накладем огън, ще нагреем камък и ще опечем риба. Аз ще я наловя с копието си. Чувал съм, че привечер излизат най-големите парчета! - премлясна Лалотек. Почти усети вкуса им.

- Не знам да си го правил някога! - младият болярин учуден го погледна. - В Малка Скития нямахме река.

 - Много е лесно. Това е като да устреляш крушево листо от двадесет крачки. А това колко пъти съм го правил? Ще си хапнем прясна риба върху жерава. Какво по-хубаво от това, Мудрак?

Откриха мястото след един завой на Янтра. Тук тя преставаше да бъде тесен колан препасал издълбоко земята, ставаше широка, разлята с островче в средата, цялото от обли речни камъни. Такива камъни имаше по цялата протежение на брега. Няколко върби високо в страни хвърляха дълги сенки върху, избуялата от изобилна влага, трева. Спокойните и чисти води светеха с отблясъци от лъчите на спускащото се слънце. Оставихме талигата на сянка. Освободиха трите коня. Петко ги поведе надолу по течението, придружен от Гераско, за да ги изкъпе преди вечерната паша. Спас Мудрака пък се зае да огледа мястото и пътищата, водещи към него. Останала сама, Милуна се разшета около каруцата тананикайки си. Мъжете са си мъже! Когато чистят и подреждат, изтънко не пипат. Много работа й се отвори. Но тя с желание, доволна, че има вода в изобилие, започна да разкрасява возилото отвътре.

Изнесе всички дрехи, направи си перало от речни камъни и ги закисна с хумата. По едно време Спас и Петко се завърнаха измити и свежи заедно с конете, като ги пуснаха на воля да пасат. И докато тя переше и простираше, Лалотек почти ритуално започна риболова с копие под наблюдение на заповедника си. Времето минаваше… Камбаната на недалечна черква удари за вечеря, а уловена риба все още нямаше…

- Май ще си останем пак на сухоежбина! - отрони най-после Мудрака. - Нали беше много лесно? Като да устреляш крушево листо?

- Но не седят мирно гадинките. Много са чевръсти. Изхлузват се преди да съм ги пронизал! Ш-ш-шт! Сега ще стане. Пак се измъкна! Тюх да му се не види! Такова едро парче беше!

- Много им дърдориш, затова! - Милуна се доближи с мокри краища по долна риза. Носеше нещо в ръцете си. - Изволте само да накладете огъня. Аз ще се заема с рибата. Може пък да наловя. Е-е-е няма да са най-едрите парчета, но ще стане за ядене.

Лалотек кисело се изсмя:

- И как ще стане това? С моето копие ли? Аз, дето съм се упражнявал толкоз, не можах, та ти ли?

- Мога, само, че по мой си начин. С късче сух хляб и кърпа - отвърна хубавицата с хитра усмивка. - Така ловя риба в нашата река, в Средине.

Мъжете тръгнаха към брега, като скришом с любопитство наблюдаваха действията на жената. Тя потърси нужната дълбочина с вода до бедрата. Ризата й заплува около нея.

Постави късчето хляб под пръстите на единия си крак, прихвана бяла, продълговата, рядка тъкана кърпа с двете си ръце така, че да се образува нещо като торба и зачака.

Когато усети, че риби хапят пръстите се наведе. Загреба бавно с кърпата отвън навътре към краката си. Още при първото изваждане на това смешно ловило, припляскаха рибки в него. Цялата намокрена, тя внимателно ги постави в затегната торбичка на кръста си и продължи…

Не се наситиха кой знае колко, но си хапнаха сладко от печената в намазана тава риба, приготвена от Милуна с голяма вещина. Хубаво е със сухия хляб понякога да има и прясно печено месце!

- Ех, ако в стомната вместо вода имаше винце или медовина… ще стане истински пир! - Петко се изтегна до огъня готов за раздумка. - Милуно, хвала на ръцете ти, за пръв път ям толкоз вкусна риба!

- Моята млада господарка най-много обичаше прясна рибка да яде. Напълнена с рязан лук и изпечена по този начин. Искаше точно аз да и я приготвям.

Спас се възползва от мига.

- Все се питам защо Кузмен и Златица не са я потърсили още на вечеря.

- Ами тя не вечеряше с тях. Мисля, че ти го казах.

- И защо? Твоите господари не се ли събират семейно вечер на масата? Както му е редът?

Милуна не отговори веднага.

- Преди, да! Но от зимата тя ядеше сама вечер в стаята си.

- И пак питам защо? Това е против обичаите! Нали е много хрисима и послушна и нежно ги обича? Никога дума напряко не им е казвала! А за действия да не говорим! Така поне ни убеждаваха и двамата. Кажи де, защо?

- И… Домца не вечеря с тях…

- Но Домца е трудна в шестия месец! Може да я разберем.

- Добре, де, ще ти кажа. Приказките на родителите за децата им понявга са като мечта, сън… Едно говорят, а друго е наяве. Мичето… от година и нещо много се промени. Затвори се в себе си. Малко приказваше с другите и с баща си също.

- А за Ботул Кавган що ще кажеш? Правилно ли тръгнахме към него? - намеси се Петко.

- Не знам много за него, но мисля, че там важни неща ще узнаете. Неща, които ще ви помогнат не само в издирването на Мичето.

Тази жена все повече подклаждаше любопитството на Спас. Той беше тръгнал към Червен, не толкова за туй Миче, колкото за едно нещо, казано от младия господар на Средине, Ясен …

Бавното дихание на лятната вечер постепенно ги преобрази. Миговете прелитаха с вълшебния мирис на узряло слънце, на заспиваща река, на натежала от изстрадани дарове, земя. Седяха укротени от пелената на здрача, отпуснати и смълчани до меката светлина на гаснещия огън. Всичко около тях беше толкова просто, първично и спокойно, че изглеждаше почти нереално. Бяха в мига на самите себе си. Спас Мудрака изведнъж осъзна, гледайки очертанията на полегналите коне недалеч от тях, че диша с пълни гърди, излекуван като че ли от терзанията си. Освободен от разкъсващите мисли и трескавото желание да повдигне булото на загадката и неизвестното. Той си беше само един божи човек, именуващ се Спас, неделима част от всемира. Всичко друго тук сякаш губеше своя смисъл.

Милуна се надигна и протегна.

- Ще събера простряното пране…

- Ти ще си легнеш в каруцата, а ние с Петко тук до огъня, - гласът на младия благородник прозвуча равно, безизразно.

- Добре. А, твоя светлост, ще ми позволи ли преди това, да се погрижа за старата рана на ръката? Имам един мехлем…

- С много мазила и мехлеми съм налагал тая вехта рана. Колкото е могло да оздравее, оздравяла е!

- Винаги си бил небрежен към здравето си! - намеси се Петко. - Знае ли човек? Това може да е нужния балсам. Защо не опиташ пак? Ако не ще ти помогне, поне няма да ти навреди, нали? - после се обърна към жената: - Ти направо се заеми с това. Аз ще събера прането.

Милуна побърза да донесе кошничката със полезните, знахарски неща от каруцата преди Спас да е размислил.

- Да се търпят болки от вехти рани, без да се прави нищо, е ненужна храброст! Този мехлем, ако се втрива всяка вечер и се затваря с ярешка кожа, носи голямо облекчение! - тя приседна на колене пред този ехиден, но безспорно дяволски привлекателен мъж.

- И как се оказа с теб този мехлем? Точно пък този, който на мен ми е нужен? Да не ти го е дала вещицата от Побития камък? Май доста пресилваш качествата му!

Спас се опита да я вземе на подбив. Милуна помълча за да осмисли думите му. Разбра, че са били наблюдавани миналата нощ.

- Да! От нея го взех нарочно, когато тръгнах! Реших, че може да потрябва. Нали не мислиш, че само ти имаш набито око? А сега можеш да откриеш белега! - каза с настоятелен глас хубавицата, без да издава трепетното си вълнение. Погледна го втренчено в очите. Каква жена! Боже, каква жена! Всичко може да изгуби, само самообладанието си не. Младият мъж повдигна десния ръкав на меката риза, с която се беше облякъл след къпането в реката.

- Та-ка ли-и-и? - провлече той с плътния си глас, като изви към нея лакътя си.

Тя протегна ръка с мехлема. Още преди да го докосне, той целият потръпна. Пое въздух, за да нормализира дишането си. Ядоса се на себе си.

- Ще започнеш ли?… О-о, добре. Така е добре. Малко ми припарва, но може би така трябва, за да се загрее мястото. М-м-м, Милуно! - за пръв път я нарече по име .

- Да… -  тя бавно втриваше мазилото по цялото протежение на лакътя.

- Много добре! - гласът му беше приглушен. - Продължавай! Още, още…

- Старая се! - облиза тя пресъхналите си устни. - Ето сега ще обвия ръката ти с тези кожени парчета. Чак утре, когато се миеш, ще ги махнеш.

- Ама ти свърши ли вече? - разочарование ли имаше в тона му: - Истинска  магьосница си! Личи си, че си опитна в тези неща.

Погледна го. В очите му проблеснаха весели пламъчета. Пак ли и се подиграваше?

- Да… Опитна съм… Ще ви изнеса вълнени постелки, за да си направите легла. Можете с наметките да се завиете. Хайде, лека нощ! - някак си припряно тя прибра нещата си и ги занесе в каручката.

* * *

Полунощен късен час. Тишина и покой. Лунните струйки очертаваха призрачно върбите, гъстата растителност, конете, каручката и спящите, недалеч от нея мъже. Само светулки лудуваха тихомълком в тъмата. Даже гласовитите жаби бяха замлъкнали. Откъде се чу шум на подплашена птица в тази спокойна нощ?

Мудрака рязко се сепна. Ослуша се. Трябваше да има причина за това внезапно пробуждане. Стори ли му се или чу тих шепот? Настойчивото упорство на Милуна да останат тук му се стори още по-подозрително. Напрегнато изостри слух. Не долови нищо. Надигна се и погледна Гераско. Срещна погледа му. Малко гузен, заради неволите му с тревата през деня, може  би. Но бдеше и заради тях.

Решиха след обсъждане, че няма защо да будуват в това открито място. Никой не знаеше, че са тук. Пък и предишната им нощ също беше безсънна.

Върна се към мислите си за Милуна. Не й се доверяваше напълно. Осъзна с горчивина, че те, разследвачите, са като недоверчиви старци, но с пъргавината и упорството на хрътки. Не вярват на хората и приказките, докато не отсеят зърното от плявата, за да блесне истината. И друго си помисли той, в един миг от вечерта свободата и разумния му начин на живот сякаш бяха застрашени. А той определено не желаеше това. Ще се овладее! Не е някакъв зелен момчурляк, който за пръв път да влиза в допир с жена, а уравновесен и препатил мъж. При постоянните рискове в живота си беше свикнал да се овладява.

Неистов писък раздра тишината.

- Какво беше това? - подрипна в просъница Лалотек.

- Милуна в каруцата - извика в движение Спас.

На мига се намериха там.

- Не съм аз! Не съм виновна! - отчаяно хлипаше младата жена с широко отворени очи. Спас се преметна при нея като приклекна и я повдигна за раменете.

- Милуно, какво стана? Сънуваш ли нещо?

Очите и постепенно се проясниха, огрени от лунните лъчи и се съсредоточиха върху него.

- Една жена… във воински доспехи… се беше надвесила над мен.

Значи можеше все пак да изгуби самообладание и да стане уязвима.

Петко шумно се изсмя:

- Да, бе! Как не! Жена във воински дрехи и то точно тук! Аз пък съм буля Левуница! Прав беше, че не я искаше. Да ни развали така сладкия сън…с нейните съновидения! Косъмът на тая  жена наистина не е много чист, щом й се привиждат такива…

Заповедникът му го сръга в ребрата:

- Замълчи и иди се огледай наоколо.

- Чак яд ме хваща, че й се връзваш на щуротиите.

- Ако няма никой си легни.

- Така и ще направя! - Петко се отдалечи.

Спас приседна до Милуна и тя потърси закрилата на рамото му. Все още трепереше от уплахата.

- И коя беше тази жена? - с тих глас попита той: - Мичето ли?

- Не! Непозната. Също млада, но по-едра и яка от Мичето.

Нейните думи, колкото и нелепи да изглеждаха, предизвикаха жив спомен в него. В прохода - клопка при разгрома на Исак ІІ Ангел му се стори, че точно такава жена го извлече ранен от онази месомелачка. Но ако е истинска, защо ще се появява тук, където не ги грози никаква опасност? Дали пък няма някаква тайна дружина от жени-войни и Мичето да е тръгнала с тях? Боже! Какво само му ражда главата!

- И защо се изплаши толкова? Ти си бойка жена! Нали за такава се имаш?

- Ами тя… допря острието на ножа си… до гърдите ми… и ме заплаши, че ще ме прободе, ако…

- Какво ако?

- О-о-о, срам ме е да го кажа! - тя притисна глава до гърдите му: - Много странна заплаха: ако не престана да се задявам с твоя светлост. Тази жена много, ама много те иска и то само за себе си!

“Мътните го взели! Какво е сега пък това?”

- Аз нали не се задявам? Даже ме е страх от теб. Само като те погледна и цялата изтръпвам! - шушнеше тя до гърдите му.

- А не трябва! И остави това “твоя светлост”! Наричай ме Спас.

- Спас…, - опита тя името му: - Много ти приляга.

- Ти крещеше, че не си виновна. Затова ли беше или има и нещо друго?

- Обвини ме, че съм виновна за Мичето…

- Така ли? Ама тя знае ли за нея?

- О-о-о, тя знае и други неща! Неща за мен, които никой в Средине не знае. Освен Мичето, но тя не е устатница. Не вярвам да е казала на някой.

- И кои са тези неща?

Хубавицата отново запреглъща мъчително.

- Каза ми… на ухото, че съм причинила смъртта на майка… си…

- На майка ти ли? И какво е станало с нея?

- Това е отколешна случка, която стана в родното ми село Комаревци. Дълга е за разправяне… За всичко е виновна тая моя хубост, дето ми викат, че е от Бога дадена. Само беди и страдания ми носи…

- Хайде, разкажи ми! Не бързам.

- Ами аз съм от бедно семейство. Родена съм в сламена колиба. Имахме само три нивички и два стари вола. Работихме за двама господари: селския старейшина Лако и болярина Кузмен Станука. Та този дърт пръч, Лако се вторачи в мен, когато бях на има-няма петнайсет години. Работихме с мама, като всички бедняци, в неговите имоти, а тате гледаше нашите ниви. Един ден ни извика с мама да берем ранно грозде на едно от неговите лозя. Там ме издебна и ми се нахвърли… А честта на момата за бедните е свилената и прикя (10). Мама се опита да отвлече вниманието на сластолюбеца, като се развика. Но той не й обърна внимание. Беше избрал, проклетникът, безлюдно и глухо място. Тогава тя го нападна отзад с ножчето за бране, забоде го в плешката му и ми извика да бягам! - Милуна се разхлипа. - И аз избягах, като я оставих в ръцете му. Освирепял, той я завързал като добиче и я завлякъл до селото ни. Обявил я за убийца, привързал я за позорния стълб на стъгдата и заставил всички да хвърлят камъни по нея. Хората сигурно са се досещали какво е станало, но е нямало накъде да идат и са се подчинили. Цялата пребита и окървавена после тя била затворена в изоставена плевня. През нощта децата на този мръсник подпалили плевнята и тя изгоряла. Татко беше за дърва в Балкана, а аз … аз през цялото време се укривах у роднини в друго село. Оставих я да изгори…

Този покъртителен разказ докосна най-страшните спомени на Спас от детството му. Той притисна хлипащата жена още по-силно до себе си.

- За нищо не си виновна. Просто има хора със зла орис!

- След смъртта на майка престанахме да работим на Лако и стигнахме до пълна бедност. Затова баща ми подир три години с радост ме остави в Средине.

- А… не ти ли се случи същото в Средине с младия господар?

Жената престана да хлипа, погледна го съсредоточено, после бавно поклати глава.

- Не… не… Ясен! - преглътна: - Господарят Ясен тогава беше младо ергенче и аз… ами аз му бях първата, както и той на мене. Привързан е към мен… по свой начин. Даже повече, отколкото аз към него. Както виждаш за всичко е виновна тая моя пуста хубост! Защо ми е като съм с ограбена участ? Колко пъти съм си мислила, защо не съм като другите моми. Щях да си остана в село, мама щеше да е жива, щях да се оженя, дом да завъртя, челяд да отгледам! Сигурно щеше да се намери добър мъж и за мен.

- Не се измъчвай сега пък и за това.

И Спас Мудрака се зае да я убеждава, че и с “пустата хубост” може да си намери мъж. Докато я галеше една мисъл започна да го гложди: ако наистина до каручката се е промъкнала непозната жена, защо Гераско си лежеше до тях? Нали бяха измили от него онази проклета трева? Дали пък не е трайно увреден? Имаше усещането, че участва в някаква игра, смешна и безсмислена игра

* * *    

Нощта за това е дадена от Бога, да се отпуснат человеците, да бъдат изтръгнати от дневното им русло, да ги замайва с топлото си вълшебство, да им напомня за тяхното първично предназначение и да ги доближава най-много до божественото и… сатанинското…

Но сивото утро променя всичко…

Томителната сладост става грях и человекът божий усърдно се захваща с работа, за да изтрие нощната си слабост. Особено, ако тя не е в реда на нещата.

Светлият ден властно наложи трезви размисли и практични решения и у нашите герой. За влизане в паричките земи, а след това и в господарлъците на Ботул Кавган трябваше старателно да се подготвят. Знаеха, че почти веднага ще се натъкнат на бдителен стражеви пост или конна дружина. Не искаха да се разбере кой са и за какво са тръгнали. При все, че Спас Мудрака не беше кой да е, а дворцов човек, снабден с важен свитък с царски печат (разрешително свободно да пътува из Царството), се налагаше да бъдат крайно предпазливи по няколко причини.  Първо на първо царските хора нямаха право да навлизат ей така в именията на господари като владелеца на Червен. Даже на проктора, царския събирач на данъци не се полагаше да пристъпва в тези земи, за да търси от болярските селяни стаси (11) каквито и да е потреби, било набор на добитък и зърно, или ангария, парангария, или псозимия, или каквото и да е искане, даване или тегоба (12).

Царят можеше да изисква това единствено и само от самия болярин. Могъщи феодали като Кавган имаха ненакърними права и разполагаха с ратници почти равни на царевите. Това положение съществуваше още от византийско време, когато те сами, оставени на произвола от централната власт се защитаваха от прииждащите на вълни свирепи печенеги, узи и кумани. Затова стъпването в такива земи беше нужно добре да се планира от нашите бродници. Освен всичко това те пътуваха с поверителна поръка. Решиха да се разделят. Петко и Милуна в каручката, предрешени като скитнишко семейство да се престорят, че търсят работа. Червен е известен рударски център и постоянно предлагаше работа на изпаднали в немотия люде. Конникът Спас Мудрака пък, без основното си снаряжение, прие ролята на пратеник до митрополит Арсений.

Тази яка твърдина, освен занаятчийско средище се явяваше още  и митрополитско седалище. Сърцатият митрополит Арсений, всеверен и христолюбив отец беше близък познайник на Спас от бунтовните времена. В Червен двамата съгледвачи имаха и друг събрат, стар доблестен воин, бивш мечоносец от Асеновата дружина, ветерана Никола. Осакатен, с отсечена лява ръка и надупчени нозе, той беше все още твърде деен. С получената царска плата за сакатлъка по време на освобождението, той си беше издигнал страноприемница в родното селище. Когато споделиха с Милуна плана, като й даваха нужните напътствия, Спас се стараеше да не я гледа в очите. И двамата чувстваха някаква неловкост.

- В такъв случай, - тихо отвърна жената, - трябва да влезем в Ботулевите земи по различни пътища. Твоя светлост, - наблегна на обръщението, - по главния, а ние като по-прости люде по страничен.

- То се знае! - заяви Петко - Само, че ти трябва да се забрадиш и наметнеш с някоя стара дреха. Нужно е да станеш мърлява и незабележима, ако разбираш какво искам да ти река! Без много пъчене и премигване с тия твои очища! Не искам шовраклива невяста!

- Боже мили! Чуй го само какви ги плещи? Негодник мръсен! Че аз кога съм правила това?

- И още питаш? Знае се кога! Сега се ежиш, ама нощес се беше сгърчила от страх! - Петко безцеремонно изгледа хубавицата. Незнайно защо от нощта той беше променил отношението си към нея. Може би, защото по някое време, тя като че ли накара заповедника му да забрави, че той, Петко, съществува. 

- Хайде, стига сте се разправяли! - категорично се намеси Мудрака. - Само това остава да се изпокараме. Ще направим, както каза… Милуна, по различни пътища и предрешени.

- А твоето снаряжение при нас ли ще го оставиш? - Лалотек се върна към практичната страна на нещата. - Най-добре ще бъде така! Може да си оставиш ножницата с меча за всеки случай.

- Мечът и ризницата. Иначе всичко друго: колчана и лъка, шлема и щита - в каручката, затрупани с дрехи. И… право казва Петко, - обърна се този път открито към Милуна, - малките неща са важни. А това да се преправяме на други е част от нашия занаят. Сега ще се разделим. Ще се срещнем привечер при биенето на черковните камбани в гостоприемницата на Никола.

Преоблякоха се кой където намери, впрегнаха в каручката Ветрогон, а Вранка завързаха отзад, нахвърлиха конопени чували въз всичко в нея и тогава си казаха “сбогом” със Спас. Гераско тръгна с новоизлюпеното семейство. 

* * *                                         

И друг път с Петко бяха идвали в Червен навръх бунта, но тогава беше различно. Червенските мъже начело с гарнизона и Ботул се присъединиха към Асеновата дружина и заедно прогониха византийския кефалия от крепостта. Затова, когато навлезе в хълмистата придунавска част на Мизия, самотният ездач подхвана познатия главен път през Кавгановите земи. Видимостта напред се влоши, поради възвишенията. При това всичко наоколо някак си промени, макар все още да беше горещо. Високи облаци, идващи откъм голямата река, замрежиха небето. Между ридовете и полетата с ожънати ниви се виждаха на отделни места скупчени редки дървета. Точно в тези овощни градинки и горици Спас забеляза замаскирани дървени кули-наблюдателници. Дочу слабо изсвирване с рог. Той се движеше в лек галоп, нито много бързо, нито страхливо бавно, с нехайството на човек, който няма какво да крие, а само изпълнява старателно чужда заповед. Но държеше под око всички тези места. Усещането му, че нещо ще се случи  се засилваше все повече и повече. Приглади косата и брадичката си, за да придобие смирения вид на църковен вестоносец.

- Юнако, …поспри, юнако… - достигна до него треперлив глас на слаба жена.

 Той инстинктивно дръпна юздата и погледна назад. Изпод глогинков храст се надигна бавно прегърбена, но едра старица с избеляла покъсана наметка на главата и лицето.

- Смили се над клетница, като мен! От три деня не съм туряла хлебец в устата си…

Видът и беше наистина на окаяна скитница и предизвикваше жал.

Той чевръсто скочи от коня, откачи от седлото торбичката с краваите и тръгна към нея. Погрешно беше да спира на пътя. Но нали е  “пратеник на Божи служител”? Пък и единственото нещо, което можеше да промени хладнокръвните му действия и да го накара да излезе от ролята си, беше страданието на безпомощен човек.

- Ето ти хлебни кравайчета. Вземи ги с торбичката. Друго за ядене не нося! - протегна ръка над храста. Тя я пое бързо.

- Бог да те благослови! Теб и всичките ти близки! Хвала на тебе, юначе! Единствено твоите очи не се отвърнаха от мене бедната, гаснеща в немотия!

- Е, хайде сега! Какво толкова съм сторил? Скоро ще пристигна в Червен и ще седна на трапезата на близък познайник.

Тя продължаваше да го гледа под провисналата наметка. Нещо в тези очи го обърка. Той бръкна и в кесията си.

- Ето ти и сребърник, за да намериш място за почивка в града.

Този път ръцете им се срещнаха. Мярна му се изпод парцалите недотам стара ръка.

- Аз… ще ти се отплатя за добрината! - изненадващо заговори просякинята с друг настойчив глас. - Вземи този вързоп! В него има сива наметка. Постави я на себе си и запомни, довечера можеш да влезеш в крепостта с думите: “Бог и Иван са с нас”.

- Какво-о-о? - зина удивен той. Е, това вече беше премного! Тази нещастница, дошла незнайно откъде, като да знаеше всичко за тайното му дело! Но той сега ще разгадае тази гатанка! Като поемаше вързопа с рязко движение на лявата си ръка се опита да отхвърли наметката на “старицата”. Тя ловко отскочи в страни, обърна се и кретайки и мърморейки нещо се отдалечи. Тъй като се чу тропот на копита, той не можа да я догони. Усещайки се кръгъл глупак, Спас с вързопа се качи на седлото. И го стори навреме, защото тръгвайки видя, че срещу него препуска конна стража, четирима настръхнали исполина с извадени мечове от ножници и високо вдигнати щитове. Изглеждаха наистина страховито с еднаквите си ризници, изплетени от метални халкички и островърхи  медни шлемове, от които бяха провиснали потъмнели мрежи околовръст  по раменете, като отпред достигаха  чак до края на носовете им. Даже накичени по този начин главите им изглеждаха смешно малки в сравнение с грамадните им кръгли, туловища. Отдалеч се разкрещяха.

- Хей, ти, спри! Стой на място, кучи сине!

- Бре, мама му стара, не чуваш ли, глупако!

Хубав обичай да се посрещат людете, няма що!

- Така ли приемате гостите на велемощния болярин Ботул Кавган? - провикна се също Спас Мудрака, като дръпна юздите и изчака да допрашат враждебните кресльовци. Обкръжиха го с насочени мечове.

- Кой си ти? Що дириш тъдява? - заплашително попита единият.

- С това трябваше да започнете, друже, а не с обиди и заплахи.

- Не съм ти никакво друже! Кажи кой си, бре! Що чиниш в Ботулевите земи?

- Пратеник съм на архиепископ Василий от Търново! - стражевите се спогледаха в недоумение. - Нося свитък до митрополит Арсений. Ще ви го покажа. Извади руло пергамент с висящ кръст на шнура, с който беше завързан.

Това вместо да укроти буйните мрежоносци ги разядоса още повече.

- Слез мигом от коня, натрапнико! Хайде, по чевръсто, докато все още можеш да мърдаш! - изкрещя първият, явно заповедникът им.

За да го подкани, той го сръга в плешката с меча си. Усети под наметката броня и се ококори.

- Я виж ти! Попският слуга носи ризница. Май не си тоз, за който ни се докарваш?

Спас скочи от Кнез и подаде, приготвения сутринта от него свитък.

- Ето виж има восъчен печат и кръст. От негово преосвещенство е…

- Така ли? - закикотеха се грамадите. Търбусите им се затресоха. По даден знак двама тромаво се смъкнаха на земята и се заровиха във вързопите му.

- Тук, във владенията на Кавган, попове и архиереи не командват!

“Само грубата сила и дебелашките шеги са на почит”- помисли си нашият герой.

- Кво е речено в светото писание? - продължи да хихика заповедникът. - Да се подчиняваш на Божия избор! Е-е-е, тук Ботул Кавган е избраникът Божи. Никакви ти там митрополити не са важни!

- Даже и богохулстват! Но е казано още, че человекът Божий сам си избира какъв да бъде! Грънчарят има власт над глината и от безформената буца може да направи съд за причастие или съд за разгул! - напевно по попски отвърна Спас.

- Що рече? Приказвай с по-понятни думи, друмнико! И не се надувай толкова! Не проумяваш ли, че горко ще си изпатиш? - като не забеляза и следа от уплаха по лицето на съмнителния конник, стражевият изкрещя: - На колене, попска свиньо! Не си дорасъл и праха на Ботулевата земя да оближеш! Ще те замъкнем направо при господаря, а той жив ще те одере! Хич няма да ти слуша попските приказки! Познаваме си го! Хайде, казах, на колене! -  замахна с меча си, за да го застави.

Под широкото чело веждите на Мудрака станаха същи пиявици, а очите - мълнии. Той светкавично извади своя с лявата ръка и посрещна удара. После отскочи готов да се бие и с четиримата.

- Чакай, Грудьо! - извика единият от мъжете до коня му. - Виж какво найдохме в бохчата му, - показа свитата наметка с качулка, която “просякинята” му даде  преди малко.

Всички застинаха по местата си. Грудьо тежко изговори:

- Имаш ли да ни речеш още нещо, друмнико?

- “Бог и Иван са с нас”! - механично изговори Спас.

- И що не го рече още като се видохме? Защо бяха тия бръщолевици за архиепископ Василий и митрополит Арсений? И ние сме от посветените.

- Така трябва! Аз най-напред при Арсений ще ида.

- Бре! Що щяхме да сторим! Хайде, тръгвай си, твое благородие, по живо по здраво.

Даже му помогнаха да се качи на коня.

- Абе усетихме ние, че не си кой да е, а по-първи човек, ала не можехме да те пуснем без тайните думи. Така ни е наредено. Нали трябва да опазим съзаклятието…

Да… съзаклятието… Потегляйки по пътя Мудрака изведнъж си даде сметка, че точно тази дума, изречена най-напред от Ясен Станука, не му даваше покой. Не толкова изчезналото момиче, колкото това проклето съзаклятие го доведе в земите на Ботул Кавган.

После мислите му се прехвърлиха към тайнствената спасителка. Коя беше тя? Коя беше тази загадъчна жена, явяваща се ненадейно само в мигове на голямо затруднение за него, ту като силен воин, ту като немощна просякиня. И с каква лекота и находчивост намираше изход! И защо не се разкриваше? Следващия път трябваше да разбере. Топлинка бавно пропълзя към душата му, като проумя с поразителна яснота, че все пак има някой, който милее за живота му, освен Петко. Това беше нещо ново. Досега, като някакво изкупление, умишлено търсеше риска, яростно предизвикваше съдбата на двубой, тъй като отдавна в него се беше загнездило усещането, че води живот на обречен. Само буйната жизненост на Лалотек го разведряваше и го караше да чувства понякога пъстротата и примамливата хубост на битието.

Погледна напред. Зад калпака на големия страничен баир видя внушителния Червен, издигнат и дозастрояван, въпреки пречките и несгодите на неотдавнашните тежки времена. Отдалеч тази твърдина (той виждаше тясната и страна) наподобяваше Търновград. Също като него се извисяваше на природно защитено, скалисто място , заобиколено в подножието си от три страни с извиваща се, дълбока река (13). Но Мудрака от преди знаеше, че тази крепост се простира върху дълъг рид. Пътят, по който яздеше, търновският, влизаше свободно във външния град, ала в укреплението през два реда стени със зорко пазени порти. Заплашителни със своите зъбери белееха стражевите кули. Към една от тях водеше засводен проход. Това беше кулата с кладенеца, кулата-водохранилище, направена за случаи на продължителна обсада.

Спас спря погледа си на подвижния мост, намиращ се при западната порта. Към него водеше само една стръмна пътека. Тясна седловина и изкуствен ров отделяха ботулевите зидове от къщята на града, накацали покрай реката и съседните ридове. Недостъпна твърдина! Никой не можеше да се промъкне неканен в нея! Предаваше се сказание, че е построена от отколешния цар Гаган, с прозвището Оделян, внук на цар Самуил. През дългите години на византийското господаруване беше сменила няколко владелеца.

Така размишлявайки, Спас застигна върволица от няколко колесници и конници, които навлязоха в неговия друм от станични.

Със засилено любопитство, той не пропусна нищо от онова, което очите му можаха да обходят. Богати болярски возила, а се бяха тътрели по неравни и прашни друмища, далеч от царския път!

Защо ли?

Колкото повече наближаваха външните махали на Червен, толкова повече замирисваше на дим и разтопено желязо. Това бяха махалите на сасите (14), където редом с рупите (15) и пещите - самокови с кожени мехове - духала и чукове, се мерджелееха през пушека вкопаните къщурки на рударите. Мудрака внимателно огледа гъмжилото от почернели, дрипави, мортити (16) и разпозна предрешеното, набито тяло на Лалотек до рударския чекрък. Коло, където няколко клетници извличаха пълни с руди дървени ведра на повърхността. Погледна встрани към разпрегнатите каруци. Съзря тяхната най-открая. А до нея нещо твърде впечатляващо! Силуета на жена героично загърната от главата до петите със старото, продупчено покривало на кобилката Вранка. Господи, как само изглеждаше! В този миг тя се обърна към пътя. Но какво прави, за Бога? Закри се наполовина зад каруцата и махна любовно към него с кърпичка! Той усети че се смее полугласно. Удиви се колко неща може да скрие едно широко наметало. И тогава си спомни думите на Проданко: “Беше с вишневото наметало… Ей това си помислих, не е ли и жежко с това наметало?” Какво е криела Стануковата щерка под него?

Вързоп с дрехи сигурно и между тях бродираните младоженски нощници. Искала е на всяка цена да ги вземе. Мъжката по размери е почти колкото на булката. Любопитна подробност! Я, чакай! Ама Проданко му беше казал и друго: “По едно време пролетес тя беше станала доста широчка и все с наметалото идваше. Тогава не яздеше Гизда.” О-о-о, я виж ти! А на въпроса му, защо точно от тогава Мичето не вечеря с родителите си, Милуна му отговори : “Домца също не вечеря с тях!” Ами, да! Как не се сети досега? Право му казва Петко, че за женски работи най-мъчно се досеща. При все това душевно се чувстваше добре, с приповдигнато настроение. Не се замисли защо. Малко преди влизането си в града Спас Мудрака си сложи сивото наметало с качулката…

—————————–

Бележки:

1. Ловец - Ловеч

2. Малка Скития - Добруджа

3. Учтивата форма “Вие” е непозната в България по това време

4. Хем - кръв

5. Истър - Дунав

6. Тревненският проход

7. Проливите Босфора и Дарданелите

8. Никита Хониат

9. Янтра

10. Прикя - зестра 

11. Селяни стаси - зависими селяни

12. Тегоба - Житие и жизнь… на отец Теодосий

13. Дълбока река - Черни Лом

14. Саси -  сакси, т.е. идващи от германските земи като рудари

15. Рупи - открити рудници

16. Мортити - наемници, сезонни работници