Веселин Ханчев

Винаги, когато чета стиховете на Димчо, през страниците ми се мярка една и съща картина - мъжественият Лакоон, който се мъчи напразно да се откопчи от прегръдката на змиите. Има нещо трагично - близко и поразително - сходно между митическия образ на тоя човек, който е зинал да вика от страдание и мъка през вековете, и живота на нашия Дебелянов. И двамата не могат да скъсат обръча, който ги стяга. Страшният вик на единия е замръзнал в камъка, на другия се е отлял в поезията.

Змиите, които задушаваха полета на Димчо, бяха многобройни. Те се наричаха: бедност, завист, злоба. Бедността го накара да пропилее силите си по разни редакции. Завистта го хапеше безмилостно винаги, когато качваше няколко стъпала по-горе от легализираните таланти. Злобата, която бе свила гнездо в сърцата на някои негови приятели и покровители, го накара да тръгне по други пътища, където свежото му и непринудено дарование беше осъдено предварително на смърт.

И затова си мисля: по-добре, много по-добре стана, че заблуденият вражески куршум го намери.

Неискрени и лицемерни са тия пъшкания, които се разнасят из вестниците по случай годишнината от неговата смърт: „Ако беше живял!.., той би дал повече…”, „Той би се оформил…”

Не, ако и сега би живял между нас, той не би бил нашият Димчо, приятелят на всяко младо сърце, вдъхновителят на всяка нежна любов, нашият Димчо, който ни остави „Спи градът”, „Нощ край Солун”, „Черна песен”, „Пловдив”.

Ако Лакоон би отхвърлил от себе си змиите и би престанал да стене, той не би бил вече Лакоон, а обикновен човек. Ако Димчо бе жив, той сигурно би се удавил в блатото на символизма и на отживелите поетически принципи, към което го тласкаха с всички сили някои от кръга „Мисъл”. Той беше вече стъпил в него, за да предизвика пълната със задоволство и скрит смисъл похвала на Яворов: „Това момче надмина всички!”

Но у себе си Димчо Дебелянов знаеше своята участ, долавяше цялата дълбочина на трагедията, която ставаше с него. И може би затова така ужасно личи неговото раздвоение между света на разблудната царкиня и служенето на народа със здраво и пълнокръвно изкуство.

Димчо умря тъкмо навреме. Той остана в нашата памет и в поезията ни не като бледен рицар на ненужни миражи, а като искрен поет и борчески дух.

в. „Литературен глас”, бр. 525, 1941