СВОБОДАТА

Евгени Алексиев

Най-трудно достижимата свобода е свободата от собствените амбиции. Може би най-абстрактната, но най-великата.
Тя не е единствена в материалния триизмерен свят, в който биологически съществуваме (или поне така си мислим). На роба, на потиснатия, на болния, на бедния - на тях им е нужна друга свобода. Не може да ги лишим от амбицията да бъдат свободни от страданията и ограниченията.
Затова възниква въпросът: кое е първичното? Свободата от собствените амбиции или постигането на източния принцип със състоянието на непривързаност? Състоянието на непривързаност до голяма степен включва и свободата от собствени амбиции. Дали изключва обаче амбицията да се задържиш в това състояние, или да постигнеш т.нар граница с отвъдното? Та нали дори постигналият непривързаността изглежда не е съвсем свободен…
През 2002 г. стар индуистки монах - пътуващ садху, ми обясняваше в един ашрам в Ганготри (селище близо до ледника, от който извира реката Ганг) какво означава принципът на непривързаността. В определен момент на своята младост той е напуснал семейството си, „преродил се е духовно”, забравяйки майка, баща и братя, прекъсвайки всякакви връзки с тях. (Може би в едно многолюдно семейство с богове, в които наистина вярваш, това не е толкова странно или болезнено?) Когато му казах, че постъпката му ми изглежда неприемлива, той ми отговори, че аз нищо не разбирам. Така приключи нашият разговор.
Будистите свързват всички страдания с нашите желания. Освобождаването от тези желания ще ни освободи и от страданията - непривързаност към нищо. А постигането на свобода от собствените амбиции, без потъване в състоянието на непривързаност (колкото и да е трудно и едното, и другото), изглежда изисква по-сложен духовен, психологически, ментален баланс.
Можеш ли да преследваш благородни идеи и амбиции, но да запазваш свободата си спрямо тях? Можеш ли да запазваш привързаността си към хора, идеи и цели, като постигнеш пълна свобода от ненужни, болни, изкривени амбиции и суета? Можеш ли? Изглежда почти неосъществимо. И какво тогава ще рече свобода от собствените амбиции, възможно ли е постигането на такава тотална свобода?
А повечето амбиции са такива - дори много от тях не са напълно осъзнати и изяснени - пораждат мътния импулс на неудовлетвореността.
Преследващ и преследван, но свободен? Или най-трудно достижимата свобода - свободата от собствените амбиции?
Като „биологически единици” ние съществуваме в материалните рамки и сме зависими от биологични и психологични, духовни императиви и нужди - глад, студ, чувството за самотност, необходимост от общуване. Няма как да сме свободни от тях, защото това е нашата природа, така сме устроени и в такава реалност сме поставени. Затова живеем в групи, в градове, в общество. Използваме плодовете от труда на други, давайки в замяна нашите плодове, защото не сме в състояние да направим всичко сами. (Каква ли щеше да е ситуацията, ако вместо „биологични” бяхме само „енергийни единици”? От какво ли щяхме да сме зависими тогава?) Дори ако живеем сами в гората или в пустинята, няма как да сме свободни от тези биологични императиви. Ще сме свободни от правилата на групата, но несвободни от нуждите на собствената си натура и от средата, в която се намираме. Живеейки в групи и общности, ние сами ограничаваме своята свобода от правила, като отговаряме на биологичните императиви. Лишавайки се от тази свобода, задължени да спазваме определени правила, ние получаваме възможността за относително удобно, относително спокойно, относително балансирано съществуване. Лишаването от свобода към правилата би довело до относителна свобода. Правилата са начинът да се балансира съответната част обща свобода за всички и за всекиго. Иначе ше трябва да се върнем в гората, в джунглата, в пустинята, където ще сме свободни от правила, но несвободни от редицата биологични императиви, и то в глобализирания днешен свят…
Но тези правила трябва да бъдат адекватни.
Обикновено обаче правилата (писаните и налаганите) не се ли формират от определена група в рамките на дадената общност по определен начин, така че тази определена група да получи по-голяма свобода за сметка на останалата част от общността?
Защо ли хората са така устроени? Потопени в блатото на собствените си амбиции и привидност, представяна (съзнателно или без осъзнаване) и възприемана като реалност. Далечни и чужди на всичко, оставащо извън привидното и наложено видимото, извън съзнателно или спонтанно манипулираното.
Причината вероятно отново е в биологичните ни императиви. Императиви на „биологични единици”. Какво ли следва, за да бъдат правилата адекватни? Какво се случва, как ще постигнем всеобщата хармония? Въпроси, които човечеството може би ще реши някъде в бъдещето.
Защото разумното ограничаване от свобода и неизбежното спазване на правилата на групата не пречи за постигането на свободата от собствените амбиции. Свободата от собствените амбиции - висшата форма на свобода!