RUN

Румен Романов

Разбира се, последва го. И макар да й изглеждаше на пръв поглед смотльо, бе сладък и имаше хубава усмивка. Заслужаваше си не само заради белите зъби и мускулести плещи - беше и доста напорист - преследва я цял следобед - в магазина за обувки, в мола, дори в салона за красота.

Разбира се, поиска й се да излезе с него, дори нещо повече. Почувства се специална, след като й подари цветя. Оказа се обаче, че той не бил съвсем свободен, вечерите му били заети, трябвало да я заведе и представи…

Добре деее, разбира се, ще дойда с теб, за да ме представиш на… даже не разбрах на кого, спокойно бе, сладур, леле колко си ми завеян, ще ти изтекат очите, не ме зяпай така в деколтето, че се изчервявам, гледай пред себе си като вървиш, ще се пребиеш!

Централната улица вече агонизираше, пълна с озверял от жажда народ, който със сетни усилия влачеше крака в желанието си да се добере до някое кръчме с евтина наливна бирица, или до заветния си хол, където да се тръшне на канапето пред телевизора и да умира бавно пред сериали и колелета на късмета.

 Никаква искрица живот, никакво желание за флирт - дори похотлив поглед не усети по тялото си, поглед, който да иска да й надникне под полата, да я разсъблече, да я тръшне някъде и да…

Гола да бях тръгнала, все тая!

Няма я, умря романтиката! - мислеше си с някаква тъга, която неусетно започна да се изпарява и като рехава мъглица изчезваше над главите на мнозинството, което отхвръкваше като разпилени фигури от шахматна дъска - съборени и изпомачкани от мощната снага на новата й придобивка - мъжът с лекота й проправяше път. Не можеше да не се възхити на грациозните движения на стегнатото му тяло, късите удари с лакти и зверските подсечки. Истински тигър!

И тайно се мъчеше да си го представи в леглото - ех, тръпка, тръпка!

Спряха пред магазин със странният надпис „Run” окачен над вратата. Кавалерът я пропусна да мине първа и успя да зърне огромното смущение и нерешителност изписани на лицето му:

 - Хе - хе! Спокойно, сладур, сега ще го видим това твое мамче, от което толкова се боиш, успокой се, сладък!

 Посрещна ги тиха и спокойна атмосфера на рядко посещаваните магазини, нямаше клиенти, а във въздуха освен едва доловими аромат на незнайна марка парфюм се носеше ухание на тънка смазка, лак за дърво и метал. Рафтове - витрини висяха окачени на стените, при това заключени, неосветени, но каквото й да се продаваше тук, не я интересуваше. В ъгъла имаше врата с решетка, а до нея още една, закрита с червена завеса. Чу се шум, завесата се разтвори и се показа млада жена в ловен костюм. Бледото й красиво лице бе подчертано от тъмна коса, вързана на тила и черни, като очертани с въглен вежди, под които я стрелнаха умни очи.

 - Скъпа - подскочи като боцнат отзад мъжът, протегна ръце към нея, посегна да я целуне, но тя го спря с жест - властен, и с тон, непонадлежащ на обсъждане, попита:

 - Коя е тая? Клиент?

 - Да… Всъщност не, тя е… - бързо й зашепна нещо.

 - Добре, така да бъде. - жената разкопча и свали горнището си, остана само по тениска с надпис „Run“- Хайде, бягай!

 - Моля!? - повторно подскочи мъжът и пребледня.

  - Не ти, скъпи! Тя! - кимна към новодошлата и й посочи с брадичка изхода - Бягай, госпожичке, бягай!

 Ръката й се плъзна към долния рафт и в ръката й проблесна дулото на револвер “Smit & Wesson”  

- Имаш десет секунди да изчезнеш!… Девет секунди…                        

 „Господи, романтиката наистина изчезна”  - крещеше в мислите си непознатата и тичайки в тълпата, с неподозирана за себе си лекота разхвърляше хората, които се пръскаха като фигурки от шахматна дъска.