МАГДА И КАТАФАЛКАТА

Иван Вакрилов

Каменният корниз над входа за моргата хвърля тясна сянка - толкова тясна, че за да скриеш поне главата си от обедното слънце, трябва да застанеш съвсем близо до стената. Магда е прилепила гръб о каменните блокове, стиснала в едната си ръка букетче бели карамфили. Един господ знае колко ще трябва да чака, докато изкарат Никос. Отрива потната си длан о джинсите и бърка в чантата за цигари. Не й се пуши, но цигарата е оная сламка, която крепи в такива идиотски дни и когато вдъхва дима усеща, че й става по-хладно. На стотина метра от болницата „Пендон” булевард „Ипократус” е разкопан, но сигурно пак има стачка - големият червен багер сякаш спи, опрял глава в купчина пръст. Тихо е. Магда затваря очи и се опитва да си спомни какво беше казал Никос в оная нощ, когато започна да се грижи за него.

Вече пет години работеше в Гърция. Първата - в Коринт, а след това в Атина. Поемаше неизлечимо болни, изписани от болниците, за да си умрат в къщи, грижеше се за тях и накрая ги изпращаше до моргата. Дойде тук с надеждата, че за две-три години ще спечели някой лев, за да помогне на дъщеря си - тогава студентка в София. Първите месеци беше трудно заради езика, но тя учеше бързо и скоро можеше да води смислен разговор почти без да се запъва. Дъщерята завърши, омъжи се и замина в Германия. Магда остана. Нямаше кой знае какво, което да я върне в България -далечни роднини, няколко приятели. И спомени, разбира се. Но тя скоро откри, че спомените са винаги с нея, все едно дали иска или не. И остана. Харесваха я - не се гнусеше, не се плашеше от работа и успяваше да изглежда весела, но почтителна към работодателите си. Обикновено живееше в дома на болния, тъй че не се налагаше да мисли за квартира, мебели и храна. Научи се денем да опразва главата си от всякакви мисли, освен тези, свързани с работата. Нощите бяха по-тежки - пълни с въпроси, съжаления за пропуснати шансове и угризения за неосъществени планове. После откри лексотана и нещата се пооправиха.
Никос Матранга беше на седемдесет години и имаше рак на белите дробове. С разсейки. Освен това имаше прилична сума пари, управлявани от нотариус. Нямаше никакви живи роднини или поне никой не знаеше за такива. Когато лекарите решиха, че му остават няколко месеца и е добре да ги изживее у дома, нотариусът се зае да търси болногледачка и попадна на Магда, която тъкмо бе изпратила поредния си пациент до гробището Трито Атинон. Разбраха се бързо и още същия ден Магда занесе куфара си в дома на господин Матранга. Къщата не беше голяма - имаше само три спални, но пък градината беше разкошна. Оставена да подивее тъкмо до онази степен, когато намесата на човека е вече незабележима, но не до там, че да се превърне в буренак. Магда разтвори всички прозорци, мина с прахосмукачка навсякъде, и се зае да прави вечеря. Никос беше отпуснал стоте си килограма в инвалидния стол на верандата и въобще не даваше вид, че забелязва жената. Магда сложи един прибор на масата в трапезарията - смяташе по-късно да хапне в кухнята. Настанен пред масата, Никос се огледа:
- Само аз ли ще ям? А ти?
- А, вие си хапнете, господин Матранга, аз имам малко работа сега - усмихна му се и понечи да му сложи салфетка на коленете.
Никос наведе глава и се замисли. След това я погледна, присвил очи и рече:
- Аха. Страшно е да седиш на една маса с жив труп, нали? - и добави нацупено - ако ще се грижиш за мен искам да сядаме заедно на масата. Иначе си отиваш. Аз съм само болен, не съм изрод…или съм?
Без да отлага повече, тя бързо сложи още един прибор и седна срещу него:
- Ето, готово. Не знаех как ще искате…защото аз мога и в кухнята…
- Слушай, момиче, остават ми няколко месеца, знаеш това, нали? Е, искам през това време да живея нормално. Поне близо до нормалното. - помълча малко - и ти ще ми помогнеш.
Погледна в чинията си, разрови зеленчуците, отпи глътка вода от чашата и заяви:
- Не. Не съм гладен - и додаде упорито - и няма да съм гладен, нито утре, нито когато и да било.
Магда се досети какво става:
- Господине, не ви харесва храната ли? Да приготвя нещо друго - имаме тук…
Никос я прекъсна:
- Не се прави, че не разбираш. Всъщност, как се казваш? Откъде си?
- Магда. От България съм - започваше да се ядосва. Знаеше, че в тази последна фаза болните са раздразнителни, но този тук се правеше на господар. А не се вижда, че едва диша, проклетникът. Насили се да се усмихне - малко плодове тогава?
Никос се засмя - гърдите му хъхреха, смехът клокочеше в гърлото му:
- Магда… Магда… Добре, Магда от България, нека изясним нещо - не искам в последните си дни да се тъпча като овца с треволяци. Погледни ме - бях още по-дебел, преди да се разболея - да не мислиш, че тия килограми съм ги натрупал от домати и репички, а? - почеса върха на носа си и продължи - ще трябва да ми угаждаш, няма как. И ще ти кажа с какво, а ти ще решиш дали да го направиш или да си тръгнеш.
Завъртя колелата на стола и се приближи до големия шкаф, зад чиито витрини блестяха сребърни съдове и кристални чаши. Оглеждаше ги внимателно, с лека усмивка. После се пресегна към долната секция, издърпа едно чекмедже и след кратко ровене извади пакет цигари и запалка:
- Това е едното нещо…
Магда го гледаше мълчаливо. Всичко беше ясно. Човекът искаше да вземе от живота малкото, което му бе останало и щеше да го направи, независимо дали тук ще е тя или някой друг. Какво пък, решението си е негово. Ами оня, нотариусът - ако дойде и види какво става? Сякаш отгатнал мислите й, Никос отново се засмя:
- Не се притеснявай, Георгиус ми е стар приятел, ще се разберем с него. А сега иди в спалнята ми - има малка библиотека там, а до нея - шкафче. Донеси, каквото намериш в него.
В шкафчето имаше няколко бутилки - уиски, узо, коняк. Магда се замисли за миг, след това взе бутилката узо и се върна при Никос, който се усмихваше широко - като дете пред коледна елха:
- Да! Добър избор! Трябват ни две чаши и лед - и като видя стреснатата физиономия на Магда, добави - всъщност, ще пиеш само ако искаш… но ще ми е приятно да ми правиш компания, Магда от България. - настроението му се беше повишило, гласът му звучеше бодро.
Тя донесе две чаши от кухнята, но Никос я спря:
- А, не, не такива. Там - посочи с глава към стъкления шкаф - има чаши, има чинии, има всичко, което ни трябва. Не съм ги ползвал от години и май сега им дойде времето… - млъкна внезапно, загледан във витрината - дааа…от години…от много години…
Тръсна глава, ухили се и затъркаля стола към масата. За Магда не беше трудно само за няколко минути да смени приборите. После се сети, какво беше видяла в стаята си и след малко се върна със свещник в ръка. Сложи го в средата и погледна въпросително Никос. Той кимна доволно и й подаде запалката. Тя запали свещта, направи крачка назад и огледа масата - наистина беше красиво. Красиво и, кой знае защо, малко тъжно.
Тази първа вечер се ограничиха с узо, стафиди и всевъзможни ядки. Зеленчуците останаха недокоснати - Магда беше солидарна с пациента си. Никос изпуши една цигара, а когато запали втората така се разкашля, че Магда се уплаши. Внимателно избърса ръждиво-кафявата пяна от ризата му и довлече кислородната бутилка. Той пое с благодарност маската и след малко дишането му се успокои. Поседяха още известно време - без да палят лампите, само на светлината от свещта, поговориха. Никос се оказа забавен събеседник - лесно прескачаше от тема на тема и често я караше да се усмихва.
Настани го в леглото и седна на един стол - искаше да изчака, докато заспи. Никос махна с ръка към вратата:
- Хайде, недей да висиш тук, не ме е страх от тъмното - и с щастлива детска усмивка продължи гордо - никога не съм се страхувал от каквото и да е, никога! - прокара ръка по лицето си и тихо добави - е… може би, понякога…
Магда стана от стола, огледа пак стаята, подпъхна завивката под Никос и се запъти към вратата. Гласът му я спря:
- Знаеш ли… знаеш ли, Магда, колко време му е нужно на човек? - тя го гледаше с очакване да продължи - един ден. Само един ден, винаги един - утрешния.
Тя кимна и излезе. Докато внимателно затваряше вратата го чу да шепне:
- Един ден, само един ден. Ден след ден…
Няколкото месеца станаха година - Никос не се предаваше и въпреки ужасните кризи от време на време, се държеше здраво за живота и изстискваше от него всичко, което можеше. Прескочила ограниченията, наложени от медицината, Магда се развихри в кухнята - освен всички гръцки и български рецепти, които знаеше, ровеше из интернет и пробваше всичко, което й се струваше вкусно. Понякога не се получаваше, но Никос винаги оставаше доволен и не спираше да я хвали. Първият път, когато намери на плота в кухнята две десетдоларови банкноти, тя се обиди и гневно му ги тръсна на масата:
- Получавам заплата всеки месец за това, което върша, тъй че не го прави повече!
Но логичните аргументи на Никос надделяха и заплатата й се увеличи чувствително. Въпреки това, беше й съвестно и веднъж седмично обявяваше, че днес тя черпи - обикновено тогава приготвяше любимия му октопод, когото поливаха с Ксиномавро. Хранеха се неизменно двамата, винаги в сребърните съдове, които Магда вече не прибираше в шкафа. Счупи няколко красиви чаши, докато ги миеше, но Никос само махваше с ръка:
- Е, какво сега - чашите ли са важни или ние?
Когато времето беше хубаво прекарваха дълги часове в градината. Магда оплете за Никос дълъг шал, с когото го намяташе в хладните късни часове. Когато му го показа за пръв път, той внимателно го взе в ръце, зарови лице в него и стоя така няколко минути. Когато вдигна лице, очите му бяха влажни.
Говореха. Много говореха - особено вечер - постепенно всеки от тях узна много за живота на другия. За двата развода на Магда. За дъщеря й, която рядко се сещаше да пише. За изгубените илюзии и потъналите в ежедневието мечти. За фирмата на Никос, която той бил създал през седемдесета година - по времето на хунтата - и която го беше направила прилично заможен. За единствената му любов и предателството към жената, която искал да направи своя съпруга. За подлите удари под кръста в бизнеса. За времето, погълнато от любовта към играта - голямата игра да правиш все повече пари.
А нощем, подпряла с очи тавана, тя премисляше своите и неговите думи. Бяха станали близки. Защо? Не се бе случвало с други пациенти. Но този тук, здраво вкопчен в желанието си за още един ден - едничък само, а после още и още… Двама толкова различни хора откриваха - постепенно и с известна изненада, че имат много общо - животът и на двамата бе движен от едно желание - да намерят онази част от света, в която понятията дълъг живот и щастие означават едно и също. Питаха се - бяха ли успели? За Магда отговорът категорично беше - не. Тя не знаеше защо, когато протегнеш ръка да вземеш нещо, изпускаш друго. Защо, когато си пропуснал всички шансове, когато десетки пъти си тръгвал по грешен път, все пак продължаваш да търсиш - отговора и начина. Мразеше тази упоритост у човека и го казваше на Никос, а той се смееше:
- Търсиш отговора - каква е целта на всичко това, нали? Няма отговор. Няма, защото и цел няма. Изрязваме от картон една фигура и я налагаме върху света. Сърдим се, когато светът не иска да заеме измислената от нас форма - пак режем, пак пробваме…и всеки път не се получава. - той замълча за дълго, а после продължи - има една римска сентенция, според която всеки е ковач на собствената си съдба… аз не мисля така. Съдбата на всекиго е вътре в него - от люлката още. Но често ние не я приемаме - искаме да пасне с оная картонена фигура. И, както ти казах - режем ли, режем. А когато не остане нищо, отпускаме безпомощно ръце и се чудим какво да правим с малките парченца, разпилени под краката ни.
Магда не обичаше моментите, когато Никос изпадаше в такова философско настроение - губеше се в метафорите му, чувстваше, че не е съгласна с него, но не можеше да подбере думи, с които да спори. Веднъж, ядосана от някакви негови подмятания за неумението й да подреди живота си, тя избухна:
- Да, да - знам, имаш много ум в главата си, имаш и остър език. И как такъв умник като теб е останал сам цял живот? Къде беше, когато трябваше да изживееш живота си така, че да не се оплакваш сега? Кой те спря - господ ли? - погледна го втренчено - ще ти кажа, Нико - опитваш се да наместиш всички онези години в тези няколко месеца, които ти остават… как беше - режеш и тъкмиш, ама не става, не става!
Почти извика последните думи. Болеше я - за него, за себе си. Харесваше го - упорит, присмехулен циник, чиято душа тя бе стоплила. И се страхуваше, когато той потъваше в абстрактните си теории. Губеше го, а не искаше - по някакъв начин този чужд човек, трийсет години по-възрастен от нея й беше близък. Имаше усещане за семейност в живота им, за споделеност, на която тя никога не бе разчитала до сега. Това не беше правилно - такива отношения не могат да съществуват между пациент и болногледач, защото… защо ли, наистина? Защото, ако я няма дистанцията, която крепи човек като нея - който изпраща един след друг тези страдалци в последното им пътуване, нямаше да издържи. Да се сближиш, да споделиш болката и страха на другия - това е толкова истинско, че може да се направи само веднъж. Предназначено само за този, с когото ще прекараш живота си. Знаеше това със сигурност, защото цял живот го беше търсила - мигът, в който нощите и дните на единия се сливат с тези на другия и това черно-бяло пулсиращо кълбо от болка и радост се носи лудо във времето - блъскано, мачкано, но оставащо цяло. А кой, по дяволите, е той, че да окупира този момент?!
Никос не отговори. Мълчеше с наведена глава и само пръстите на ръката му потропваха по ръкохватката на инвалидния стол. Магда се притесни. Не биваше да се пали така - човекът, какъвто и да е, все пак беше болен, много болен. Тя стана и без да го пита, забута количката по верандата.
Чудеса не стават - поне не тук, на земята. Макар че надхитри докторите и изкара цяла година, Никос отпадаше все повече. Кризите зачестиха, все по-често храчеше кръв, а бутилката с кислород трябваше постоянно да е под ръка. Болестта го ядеше отвътре и дойде оня ден, преди седмица, когато го намери паднал от леглото, с обляна в кръв пижама. Когато дойде линейката тя се качи с него, но в болницата й казаха, че няма смисъл да стои в интензивното, а и не беше разрешено.
Прибра се в празната къща, наля си чаша узо, наля и една за него, а после сервира за двама - както всеки ден. Вдигна чашата си и лекичко чукна неговата. После заплака.

До краката й се валят десетина угарки, а карамфилите са клюмнали. От кога е тук? Поглежда часовника си - два часа вече. Порталът изскърцва и се отваря. Слава богу, катафалката е. Шофьорът спира до нея и обяснява, че ще я качи само до вратата на гробището. Нататък с него ще има друг човек, който ще му помага за ковчега. Става все по-горещо, а прозорците на колата не се отварят. Шофьорът вдига извинително рамене. Нищо, не остава много, ще изтърпи.
Пред входа на гробището колата спира и Магда слиза, за да освободи мястото за мъж, нарамил навито въже.
Катафалката поема по широката алея - отначало бавно, както се полага при погребение, но после шофьорът неусетно забързва, забравил за единствения изпращач на покойника.
Магда крачи бързо, стиснала в потната си ръка букетчето. Дори посяга да се хване за колата, но се отказва. Трябва да подтичва, за да не изостане. Маха пред огледалото на шофьора, но той не я вижда, улисан в разговор с колегата си. Изминават така стотина метра - плувнала е в пот, сърцето й се блъска в гърдите и усеща, че няма да издържи дълго. Катафалката се отдалечава все повече. Понечва да извика, но, кой знае защо, успява да каже само: „Никос! Никос!” Изпуска цветята, спъва се в тях и пада. Надига се на колене, опитвайки се да отлепи длани от асфалта и да продължи. Очите й са пълни със сълзи - сълзи на гняв и отчаяние:
- Чакай бе, Никос! Чакай ме! - и вперила невиждащи очи в смаляващата се кола прошепва: - Къде бе, къде тръгна… нали искаше още един ден…
Катафалката завива и се изгубва от поглед. Магда остава на алеята. Сама.