Еудженио Монтале

превод: Драгомир Петров

Нима не помниш къщата на митничаря,
увиснала стремглаво над подводните скали?
Тя тъжно те очаква от оная вечер,
когато в нея влезе неспокойният рояк
на твойте мисли.

Години вече вятърът либийски шиба
стените, а смехът ти не е весел;
компасът се завърта полудял, наслуки,
и сметката на заровете не излиза.
Нима не помниш? Трудни времена
отвличат паметта. И нишката се размотава.

Началото й още е в ръцете ми. Но къщата
все по-далеч остава, върху покрива
ръждясалият ветропоказател скърца.
Началото й още е в ръцете ми;
но ти си днес самичка и не дишаш
край мене в тъмнината.

О, тоя бягащ хоризонт, където
понякога се появява светлината
на някой петролоносач. Ала къде е проливът?
Не, ти не помниш къщата на тая моя вечер.
А аз не зная вече нито кой замина
и нито кой от двама ни е изоставен.