СПОМЕН

Людмил Стоянов

СПОМЕН

Октомврийската вечер ни свари
С тайна, уви - неизповядана,
С тайна, скъпа, като пролетта.
Доизгаснаха късни пожари,
А ти остана все тъй загледана
След заветна мечта…

Ний стояхме високо-високо,
И пред нас и зад нас
Планините бяха мрачни гробници
И града - чудовище,
Което само убива своите рожби.

В тоя миг се издигна, за укор,
Златния сърп на луната
И земята целуна тъй нежно, тъй нежно!
И стана, що бе неизбежно:
Ти се притисна, потръпна, отпусна глава…
И вятъра плачеше в сухата, жълта трева.


ОБРУЧЕНИЕ

Между скръб и надежда
Моя друм ме извежда
Към безродна, безбродна земя :
Дето вихри блуждаят,
Дето сенки ридаят
И душата бленува сама!

Но нататък аз гледам,
И се взирам с неведом
Вкаменен и тъжовен въпрос:
Там са в кърви облени
Мойте дни неживени,
И аз пак ли ненужен съм гост?

Аз стоя при огнище
На безумни и нищи,
Глухо бий погребалния звон;
И върби се навели
Над води онемели,
Не полъхва ни шепот, ни стон.

В тия дебри враждебни
Нашто минало дебне!
О душа - в тая ледна мъгла:
Него ний ще отключим.
С него ний ще обручим
свойте бледни, тъжовни чела!


КЪДЕТО СЪМ АЗ

Където съм аз, не цъфтят
Цветя на невинност, мимози, -
Ни в здрача към мойте чертози
Извежда спасителен път.

Звездата ми спи, и луна
Зад кобна дъбрава заспива,
Татул и пустинна коприва
Пониква от мойта злина.

Там мойто самотно сърдце
Пролива пенлива отрова,
И, смътно възмогнат, отново
Аз кърша безсилно ръце.

И глухо, без ехо, без зов,
През вихри, и горест, и есен,
Залязва, над бездни понесен.
Миража на мойта любов!


СМЪРТТА НА КЛЕОПАТРА

Нощта заметна черния покров,
Нощта приспа пустинята, царица!
Но твоя взор е пламенна зорница
И твойто знаме над света - любов.

И с ужаса на поразена жрица
Припадна на открития алков:
Последен стон, последен тръпен зов!
И жадна из нощта зави лъвица.

Но пурпура на устните стои!
И погледа все тъй любов струи,
А образът е бронзово-ахатов.

Среднощний час разлива сън и злато
И бавно шепне, сякаш плаче, Нил,
Астарта възгоряла отразил.


ПОСЕЙДОН

Разлюля гигантски плещи неизгледен Океан
И тризъбеца ми тласна, и понесе се пиян.

Над безбрежната пустиня, „милост, милост, Посейдон”!-
Молят бледни нереиди и смутения тритон.

Белия пожар беснее, рухва яростна вълна
Морските коне лудуват, броди призрачна луна.

И до нея да достигнат, до магичния й път -
Водни планини се дигат и отново се рушат.

Тя се носи из неземни златооблачни дворци,
И в Полукса спрели поглед, бдят изгубени плувци.

Приказка вълшебна шепне снежна пяна на брега
И примръзнали сирени свирят с трепет и тъга.


РОЗИ

Утро, утро посребри
Върхове и канари.
И лети неспирен трен
Срещу кървавия ден.

Над гранитен истукан
Бледни рози вият стан.
Бледни рози ще умрат
Под кънтежа на денят!