АВТОБИОГРАФИЯ

Людмил Стоянов

Роден съм в 1888 г., в сърцето на необятните Родопи - Доспат. Това е тъмно и страшно царство, неизследван лабиринт. И ако сега съм поет, както казват, а не овчар или зидар, то не се дължи на духа на митичния Орфей, който е обитавал тия страни, а на добрата воля на баща ми, човек буден и образован, сътрудник на „Министерски сборник”, „Родопски напредък” и др. - да ми вдъхне любов към книгата. Неговата богата библиотека - история, археология, фолклор, естествени науки и пр. - бе първата златна жътва за моята душа. За зла чест, той имаше непоправимия недостатък да бъде беден. Последната година в гимназията (и до ден днешен) аз се издържах сам. В София следвах философия, от 1907 г. до 1911 г., след това - архитектура в Лемберг. През първата балканска война взех участие срещу сърбите (Калиманско поле), дето едва сдържах душата си на зъбите, ранен и болен от холера. В последната война бях военен кореспондент на първа Софийска дивизия. Обнародвал съм два стихотворни сборници - „Видения” и „Меч и Слово”; към тях критиката има двойствено отнасяне - нейде съчувствено, нейде отрицателно, но изобщо хладно и пренебрежително. Превеждал съм Шекспира, Едгар По, Пушкина, Лермонтова, Брюсова и др. Сега съм на трийсет години, една възраст, когато Александър Велики бе стигнал Вавилон… Бъдещето? - Една велика тайна, подвластна само на Бога.

1920 г.