СРЕЩА С НАШЕНСКА МИТНИЦА

Веселин Стоянов

Беше годината на американската агресия срещу Югославия. Бойната авиация на янките унищожаваше поголовно шосета, мостове, медийни централи, убиваха невинни цивилни граждани, жерви станаха дори младоженци с техните близки. По американски - унищожавай всичко което мърда и не мърда.
При такава опасна обстановка решихме със жена ми, че е много рисковано да преминем транзит през Югославия на път за България. Единствената възможност за безопасно пътуване беше Румъния. Безопасно, но не и безпроблемно. На унгаро-румънската граница наши сънародници, пътували наскоро по този маршрут, ни предупредиха, че местните полицаи имали навика да добавят нещо към заплатите си, като опразнят джобовете на българските шофьори. Посъветваха ни да държим в портфейла или портмонето само дребна сума, останалите пари да скрием добре. При искане на рушвет от полицай да покажем с колко малко средства разполагаме, та ако ги вземат, да е поне малко. С тежки мисли и в напрежение преминахме през румънска територия, но се оказа, че притесненията са били напразни. Качихме се първи на ферибота и по тази причина бяхме последни на опашката пред българската митница. Започна чакането. Голямо чакане. Жена ми пусна радиото, решила с приятна музика да успокои неспокойната ми душа. Все пак не издържах. Излязох и се отправих към първата кола.
- Колега, защо няма движение?
- Не знам. Не се е мяркал нито митничар, нито полицай. В сградата трябва да са, може би имат работа там.
- Каква работа? Тяхната работа, когато е пристигнал фериботът, е тук, да обслужват бързо пътниците. Идете до канцеларията да видите какво става, ще идват ли, няма ли да идват…
- Не, не искам да си създавам неприятности.
- Защо неприятности? Наше право е да искаме бързо и коректно обслужване. Техните заплати идват от данъците, които плащаме, ние сме техните работодатели, а не обратното.
- Е, щом сте техен работодател, идете Вие да се разправяте.
Влязох в сградата. На гишетата нямаше никой. Поогледах се и почуках на една врата, зад която се чуваха гласове. Никой не отговори на почукването и аз влязох. Погледът ми се спря на продълговата маса, предназначена вероятно за провеждане на заседания и съвещания, а сега отрупана богато с ястия и напитки. Реших да атакувам:
- Вие какво правите в работно време?
Мълчание, след което се извиси нерешителен глас:
- Вие кой сте?
- Ще ти кажа кой съм като захвърчат фуражки и нашивки. Проточила се е опашка от реката до тук, вие си хапвате и пийвате, а хората чакат!
- Извинете, но ние предаваме смяната и решихме набързо да хапнем.
- Значи така решихте. Браво на вас! Кой е началник на смяната?
Мълчание и отново нерешителния глас:
- Аз.
- Излизай с хората си и си свършете работата. След това хапвайте и пийвате колкото си искате.
Началникът на смяната излезе с мен. Сам.
- Къде е Вашата кола?
- Аз съм последен. Започни с първия от опашката.
- Моля Ви да докарате Вашата кола тук, при мен.
Можех само да гадая какво вещае тази молба. Все пак я изпълних и подадох документите.
- Носите ли забранени за внос предмети, или такива подлежащи на обмитяване?
- Не.
- Желая Ви добър път и всичко най-хубаво.
Не знаех какво да отговоря, затова потеглих. След 50-60 метра спрях и погледнах назад. Началникът на смяната се беше прибрал, чакащите продължаваха да чакат.
Манталитетът на българина - кротък и смирен, дори когато го дерат жив. До кога, хора?

- - -

Мина около година и със жена ми решихме да посетим приятелско семейство в населено място близо до Дунава. Минахме пак през северната ни съседка, пак се качхме на ферибота до Видин и отново среща с познатия началник смяна.
- А, Вие ли сте. Добре дошли, радвам се да Ви видя отново.
Тук жена ми се намеси, с изненада в гласа:
- Вие познавате мъжа ми ?
- Да, от предишното ви идване в страната.
- Мисля, че грешите.
Тук се обадих аз:
- Не, не греши, познаваме се.
- Защо не си ми казал?
- Просто съм забравил.
Митничарят се обърна към мен:
- Можете ли да ми отделите няколко минути?
Разбрах, че желае разговор на 4 очи. Излязох от колата и се отдалечихме на няколко метра.
- Имам много близък приятел, женен, има две деца, безработен е и прехранва семейството си с внос на автомобилни гуми от Германия. Продава ги и така преживяват. Този път е закупил много гуми. Молбата ми е да впишем десет гуми във Вашата митническа декларация, за да няма неприятности, ако го спре случайно полиция. Не вярвам да се случи, но за всеки случай. Той ще пътува след Вас до някъде, а ако го спрат ще каже, че 10 гуми са Ваши, но жена Ви не понася миризмата им, затова той ги е качил в своята кола..
- Слушай, човек, само веднаж съм те срещал, ако се опитваш да ми играеш някой номер, пред теб виждам черни месеци и години.
Той писа, аз подписах, неприятна случка по пътя нямаше.
Накрая пак се замислих за българския манталитет. Кой и как може да го изкорени? Твърдата ръка (на мафиота?), възпитанието у дома и в училище (как ли възпитават престъпници своите деца?), масмедиите, които да запознават деца и възрастни със живота и дейността на бележитите българи? Голяма отговорност в това отношение има Българската православна църква, всеки неин свещеник и епископ.
Заслужава си да помислим и поработим по този проблем, за да станем нация достойна за уважение.