ОЧИТЕ ДА НЕ ЗАСПИВАТ

Васил Добрев

Настъпват трудни дни, наистина дни на изпитание. Времето на тежкия юмрук безвъзвратно си отиде, макар че неговата сянка ни преследва на всяка крачка. Страхът бавно ще ни напусне.
Време. Твоят ход е неумолим, да го спрем не можем, да го задържим не можем, да се взрем в неговия бяг и се слеем с него - длъжни сме. Стъписани и обезверени сме. Улицата и площадът заливат кроткия ни дом. Стените и на крепостта рухват. „Ние сме във времето и времето е в нас…” Кой ще ни поведе, питаме се непрестанно и се озъртаме с надежда, искрица да видим, пътя ни да освети и след нея да тръгнем. Няма я все още, но ще дойде.
Тя винаги идва, тя е с нас, тя ще изплува - мъчително, бавно, но ще изплува.С родилни мъки, но ще кълни от всеки от нас. Очите ни нека не заспиват. Защото доброто е повече, сърцето ни за него е по-голямо. Да му се доверим и му повярваме. Песимизмът е лоша храна, тя не ни е потребна, нека я оставим завинаги.
Коренът ни е жилав, соковете му никога не пресъхват. Да си подадем ръце, въпреки трудностите - скала да застане на пътя ни, единни ли сме, ще я отместим. Не със злоба, не с омраза, а със задружни ръце, с огън в душите.
Защото сме потомци на велики люде, на история, изпъстрена и с позор и със срам, но с гордост и човеколюбие. Да не ги забравяме, да не я забравяме. Времето лекува раните си, болките отболяват, нощта ражда своя ден. Нека бъдем великодушни. Великодушните винаги са силни.
И втурнали се в жестоката битка за хляба - да не забравяме да мислим, да не се поддаваме на леки и моментни чувства, да се доверим на разума. Разумът - спасителният бряг за всички ни и за всеки от нас.
Дълго време сме мълчали, боязливо сме изпитвали себе си, приемали сме всичко доверчиво, без да се вслушаме във вътрешната си съпротива, подчинени на сляпата си вяра. Очите ни да не заспиват! Мисълта ни ускорено да работи, истината от лъжата светкавично да разграничаваме. Без страх, без боязън, водени единствено от по-доброто. Защото то не е едно, както не е една и истината.
Думи, думи - наслушахме се - гладки, но общи, отвлечени. Конкретното - ще го чуете, ще го прочетете, ще го видите… Много станаха „героите на деня”. Избуява пошлото. Въздухът натежа, и без това тежък за дишане. И ако така продължи - слънцето можем да скрием. А светлината ще оредее или съвсем ще изчезне.
Не забелязваме ли, че душите ни загрубяха, сълзите ни секнаха, смехът ни напусна?
Жизненост ни е необходима, защото тепърва ще изграждаме себе си. Какво ще заложим в душите си, в темелите на бъдните ни дни? Ако ще е омраза - имали сме я достатъчно, ако ще е злоба - излишно е, ако ще е завист - погубени сме. Светлина ни е нужна, обилна светлина. За да видим лицето на всеки, очите на всеки, усмивката на всеки. И да открием помислите му.
Тревожно време. Преломно време. Тревога за днешния ден, за насъщния, за духовните ценности. Раздяла с близкото минало - лелейно, сияйно, а всъщност толкова прозрачно (за съжаление твърде късно осъзнато и то не съвсем). Бушуват страсти, падат едно след друго довчерашни кумирчета, разлива се площадната омая, неовладяна - с претенции за цивилизованост, а толкова много нецивилизована. Къде сте, трибуни, къде е словото българско, човешко, нима ви няма? Ще овладеем ли скоро себе си, за да отречем отреченото, ще намерим ли скоро себе си, за да посочим необходимото, за да можем еднакво убедено да изречем „не”, но и „да”, когато сваляме негодното?
Ще преодолеем ли нихилизма, който все повече руши сърцата ни, отваря широко границите ни и родината осиротява? Тя е все така „обрулена”, обедняла, но наша. И ваша - бързащи да берете плодовете, далеч от нея, но чужди. От нея, родината ни, не можете да избягате. Тъжно е, че и тя, и вие се нуждаете един от друг. Сега - най-много тя от вас. Ще се опомните ли - не утре, не след време, а днес?
… И аз като всеки друг, съм имал тежки дни, твърде трудни и мъчителни. Не ми е леко и сега. Спасявали са ме и ме спасяват три думи на една обикновена селска жена, вдъхнала живот в жилите ми, забравила от години себе си, като стръкче трева, съхнещо на есен, зеленеещо се на пролет. Три думи, живителна философия, вечни като въздуха, който дишаме, като простора, в който се рее погледът ни: „Кураж, сине мой!” Благодаря ти, майко, величие мое!
И като потретя „Очите ни - нека не заспиват!”, ще добавя само още три думи: „Кураж, кураж, кураж!”

Плевен, 1992.