ЩЕ СЕ ВЪРНА!
- Ще те чакам! - казаха очите й.
- Ще се върна! - отвърна усмивката му.
Той стана и се запъти към космическия кораб. Това бе нов модел, със съвсем различен принцип на придвижване. Първи по рода си. Експериментален. А той бе избран да го управлява. Риск имаше, но такова му беше призванието. Да рискува. Бе обещал да се върне и щеше да го направи. Въпреки трудностите, а може би и точно заради това.
……………………………….
Изминала бе почти година от деня, в който се впусна в неизвестността. Новата система работеше безупречно. Постигаше се изкривяване на пространството и корабът в един миг, от една точка се озоваваше на светлинни години разстояние от там. Експериментът бе излязъл успешен. Време беше да се връща. Нали тя го очакваше. Зададе програмата на бордовия компютър и доволно се отпусна в креслото. След малко, след много малко, щеше да си е у дома. При нея!
Когато се приземи, бе нощ. Дежурният го гледаше като наистина паднал от небето. След кратко обяснение истината се стовари с цялата си тежест върху плещите му. Да, върнал се бе, даже по-рано отколкото бе очаквал. С цели четири години. Всъщност, би трябвало още да не е излетял. Сбъркана работа! Някаква минимална грешка в изкривяването на времето и пространството и той се бе озовал в собственото си минало.
Спешно извикаха ръководещия проекта, за да обсъдят ситуацията. Той дори не го позна.
Всъщност и никакъв проект още не съществуваше, така че и самият ръководител не можеше да се кичи с тази титла.
След дълги умувания стигнаха до успокояващия извод, че щом той е тук, значи всичко, което предстоеше:построяването на кораба, полетът, експериментът, щяха да приключат добре. Е, ако не се брои една минимална грешка от четири години.
Решиха всичко да се пази в строга тайна. Измислиха му нова самоличност, изпратиха го на другия край на света и се заеха с неотложните задачи. Да обявят проекта и да започнат осъществяването му. Трябваше и да изберат него за бъдещия полет. По-точно не него, а онзи, който е бил, или не, по-младия с девет години. Или пък… Всъщност, няма значение! А на него му оставаше само да чака. Трябваше, защото бе спазил обещанието си да се върне. А знаеше, че и него го очакват.
………………………………
Корабът отдавна се бе изгубил в ясното небе. Тя седеше на една пейка в парка. Слабите й раменца потреперваха, а от очите й се стичаха сълзи. Като в просъница усети, че някой се приближава и сяда до нея. Една ръка я прегърна и тя го чу да казва:
- Хубав ден за изпращане!
Погледна го и от изумление не знаеше какво да каже. Да, той беше! Със същия костюм и същата усмивка.
- Ама чакай, нали ти… - и ръката й неуверено посочи нагоре.
- Нали ти обещах и ето ме - върнах се! Не се ли радваш?
- Да, разбира се! - сълзите й вече бяха радостни. - Само че всичко е толкова неочаквано!
Тя се хвърли на шията му.
- Колко е хубаво, че всичко трая толкова кратко! - казваха очите й.
- Да, наистина толкова кратко! - отвърна усмивката му.
