СЪСЕДЪТ

Бесик Харанаули

превод: Марко Марков

СЪСЕДЪТ

Когато той реши с душата си,
че време е
за себе си да се погрижи
и се зае
с отколешната си мечта
/но не успя дори да почне/,
застигна го инфарктът.

Деца и внуци
от него повече не се нуждаеха,
защото
жена му предпочете да им служи.
Какво получи той в замяна вижте:
да, тъмни очила - и патерици още.

С такова снаряжение беднякът
до своята мечта
не ще достигне.
А искаше в едно далечно село
да стегне бащината къща,
да възроди градината край нея,
да огради с ограда майчиния гроб,
да му издяла камъче -
и после
да легне нейде редом, нейде редом…


ГРАДСКИ ПАРК

Как да не ви обичам,
крайпътни треви,
свити в градската блъсканица,
сред море от асфалт!

Лягам във вас,
положил
обуща вместо възглаве.
Нека да мисли, каквото си ще
минувачът случаен.

Как да не ви обичам,
мили мои!

Но кой ви довея дотук -
аромат на поля,
мравчице и щурче?
Кой
те отряза от полите
на планината Хацири,
парченце живот,
кой от тебе уши това неудобно палто?
Открий ми -
благодаря да му кажа.


***

Аз казвам на себе си „Напред!”
не защото ще открия
нещо особено там,
а защото се страхувам
да погледна назад,
където
на бяло хълмче,
сред сковани
от скреж храсти
стоят
една лисица,
красива, коварна,
с огненорижа гръд
и един вълк,
замрял в очакване, обтегнат
като стрела на тетива.


СТАРАТА ЯБЪЛКА

Това, което никой не знае,
това, което не знае дори сърцето,
го знаят стиснатите устни.
А очите
трескаво търсят ябълка,
защото дървото вече е обрано -
и започва игра на криеница:
- Аха, ето къде си,
виждам те, сега ще те стигна,
още малко нагоре, само
да се подпра на стеблото, защото
опасно е, а заради една ябълка…

Долу тревата е суха, земята -
напукана, в този сезон, през есента, е горещо,
не бих искал, не бих искал да падна.
- И все пак ще стигна до тебе!
Но ти… но ти не си сама - вие сте две!

Да, вече се е състарило дървото
и дава плод само на върха.


СТАРЦИ В ЦИРКА

Защо дойдохме тук?
За да си спомним детството ли?
Или
да се удивим от въжеиграча,
който бяга по въжето като сълза?
Или от акробата,
виснал под купола
като скъсана струна?

Нито едното, нито другото!
Дойдохме,
за да можем, взрени
във вълшебните хитринки
и трикове,
да видим онова единствено нещо,
което ще ни върне младостта -
времето, когато пред нас имаше
хиляди пътища,
освен този.


ИСТИНАТА

Твоят дъх остана на моята длан,
когато отчаяно запушвах устата ти -
защото ти
крещеше думите,
от които съм се страхувал цял живот.
И аз, обхванат от ужас,
унищожен,
се опитах да ги върна обратно,
вместо да запуша ушите си.
И ето какво постигнах:
върху моята длан остана
твоето дишане.


НИТО МОНAХИНЯ, НИТО ЖЕНА

Празникът е отложен -
и денят, който трябваше да завърши
красиво, изящно
е един обикновен ден.

Минаваха, както винаги, час след час,
спокойно, бавно,
подобно закъснял пътник,
който няма вече закъде да бърза.

Покорно седнала върху леглото,
уморена, примирена,
свалила всичките си украшения,
тя изведнъж усеща,

че така е преминал
целият й живот.


ГНЯВ

Не ме напущай, гняв,
дори ако зъбите ни
вече не са такива, каквито бяха.
Виждаш ли как се будят сърцата,
когато ги храним с нашата кръв,
как се издуват дробовете
с отнетия от нас кислород,
как се изострят кучешките зъби,
впити в нашите имена.


УГРИЗЕНИЯ

Случва се и това:
криеш се от себе си
и от звездите,
а подът предателски скърца под теб.


***

Спокойно, спокойно крачи,
мое синеоко търпение.

Когато градът остане далече зад теб,
ще се натъкнеш на село.

Щастлив си,
не се страхуваш от нищо,

Защото отдавна в сърцето ти
сънищата са объркани с действителност…

Прахът на селския път е топъл
като пеленка на кърмаче.

Виждаш ли- тук е минало стадо,
ето го - сега пасе край гората.

И не си спомняй за Каин,
разказал позора ти.

Без страх, спокойно крачи,
мое синеоко търпение.


***

Благословен
утринен лъч,
ти си изминал
толкова дълъг път,
че дори обувките ти
се изтриха -
затова сега
стоиш бос
върху перваза
на моя прозорец.


НЕИЗБЕЖНОСТ

Какво е талантът -
ако с ограда не се обгради?
Какво е оградата -
ако не е построена от търпението?

Какво е търпение?
Попитайте за това
всеки ден и всяка нощ.


***

Понякога ми се струва,
сякаш по пустинно плато
са се пръснали стотици каменоделци
и сякаш
трошат на остри, малки късове
канарите моя тъга.


ПОЕТ

Нито с една глътка,
нито с един грош,
нито с една сламчица,
нито със сила,
нито с ум -
по-богат съм от вас
само с една сълза.