БЯЛОТО МОМИЧЕ

Йордан Стубел

БЯЛОТО МОМИЧЕ

Бавно над стрехата запусте -
пътник ли невесел си отива -
вчера бяха, ала де са те?
Зей вратата странно мълчалива.

Песента замлъкна като в сън,
белият прозорец цвят не кичи
и до прага няма го навън
мъничкото румено момиче.

Още там не сипнала зора -
помните ли утрото сребристо-
чакаше ни светла и добра,
пееше и нижеше мъниста.

Някога то цъфна във съня,
стряхата със буен цвят окичи,
ала като младост залиня
и погина бялото момиче.


СЛЕД БУРЯ

Звезда през нея нощ не светна,
но бурята когато спря
в зори, дъгата седмоцветна
далече някъде изгря.

Изгряха чисти планините
и звънна като птичи глас
гласът свещен на равнините
и на пшеничения клас.

Във час на жетва благородна
ний братски, всички на едно,
събирахме, земя свободна,
със песен златното зърно.

А лъчезарна във сърцата -
като небесен благослов -
гореше весело дъгата
на мир, на братство и любов.