Атанас П. Славов

Отворих предпазливо едното око. И защо ли? Стаята почти приличаше на моята позната до втръсване кутийка, за която хазяите ми вземаха 110 лева всеки месец. Но почти. Имаше някои дребни разлики, като например цветовете. Жълтото ми фладерно бюро светлееше в нюансите на светло и тъмносивото. Килимът на пода вместо мръсните шарки, които хората с въображение наричаха „персийски”, приличаше на някаква дифракционна решетка. По дяволите, като че ли бях попаднал в черно-бял филм. Неизвестно защо изпитвах панически страх от дърпане на пердето на прозореца, с предчувствието, че оттам ще се разкрие не познатата гледка на моята улица, а някакъв неземен пейзаж. Само на пода нещо ярко и цветно приковаваше погледа ми. Беше гуменият кокал, който миналата седмица купих на дога си Пантелей, та да не ми глозга чехлите.

Кокалът беше убийствено ярко виолетов. Ако можех да си го позволя, щях да кажа „ултравиолетов”.

Всичко това успях да забележа, без да помръдна, но реших, че е крайно врече да подам признаци на живот, пък каквото ще да става. Бавно седнах в леглото си.

Не откъсвах поглед от ултравиолетовия кокал с ирационалното опасение, че всеки момент може да ме ухапе.

Така си се гледахме двамата с кокала, когато вратата се отвори и влезе моят дог Пантелей.

Погледнах го като спасител:

- Панто, я ела тука и ми кажи какво става! - избърборих радостно, защото не е измислена по-безопасна разредка на напрежението от това да говориш на безсловесния си домашен любимец. Винаги ще те гледа предано и а-а да заговори…

- Ей сега идвам! - отвърна Пантелей с висок и строен кучешки глас. Сякаш каза: „Разрешете да доложа!”

„Ей т`ва е - сънувам! - успокоих се светкавично. - Слава Богу, не прилича на кошмар…”

- Изобщо не сънуваш - отсече безапелационно Пантелей, с което срази крехките ми надежди. - Намираш се в моето измерение и ми връщаш гостуването, така да се каже.

- Значи тази стая, с тези странни цветове, и тоя кокал… - запелтечих аз.

- Така го вижда кучето ти; толкова виждах и аз, когато посещавах ума му, такава реставрация успях да направя, не се обиждай.

В гласа на Панто се появи нещо като смущение.

Усетих прилив на храброст:

- И ние сега какво? Контакт между два разума ли правим?

- Ами, нещо такова, ама не съвсем, Разбираш ли, аз съм четиримерна форма на живот… И само наминавах през вашата тримерност… Я си спомни примера, който толкова пъти си пробутвал на младите - притчата за разликата между триизмерното и двуизмерното пространство…

- Онзи за рисуваната мравка, която пълзи по листа, а пред нея отникъде се появява върхът на молива във вид на точка?

- Същият. Ей по този начин аз мога да се появя във всяка точка на вашето триизмерно пространство и да изчезна от нея, защото се простирам в четири измерения.

- Разбрах де, не забравяй, че съм фантаст и учен донякъде.

- Да, ама има и нещо друго… - гласът на Пантелей отново доби смутена интонация. - Аз не ставам видим като точка от молив, само част от моята същност се засели в мозъчето на Пантелей, основната част си оставаше в четирите измерения и е напълно невидима за теб.

Започнах за загрявам.

- И не си дошъл за такива тривиални неща като контакт, търговия или колонизация?

- Не, разбира се, тук няма нищо, което да представлява интерес за многомерен разум като моя…

- Тогава какво те е карало да гризеш чехлите ми и да въртиш опашка, като те чеша зад ушите? - попитах с изтънчено злорадство.

- Събирах смелост да ти предложа нещо, но не знаех как ще го приемеш.

- Чакай, ти да не си някоя самка от твоя вид? - настръхнах аз.

- Опасявах се, че ще го предположиш! - тъжно отвърна съществото, маскирано като Пантелей. - Понятието ви за пол е неприложимо към нас и нямам физически образ според твоите представи.

- Тогава какво?

- Искам да ми станеш домашен любимец! - сякаш изплю репликата си четириизмерното създание.

- Какво-о-о-о-о! - зяпнах в състояние близко да инфаркта.

- За да ме разбереш правилно, първо ми кажи, кое нещо най-вече те сближава с твоя Панто.

- Ами играем си с него, хвърля му нещо, той ми го носи…

- Не, нещо по-конкретно! Кога го чувствуваш най-близък да себе си?

- Ами като го погаля зад ушите и той впери благодарния си щастлив поглед в мен, изпитвам такава нежност към него… - замлъкнах. Почувствувах, че това е прекалено интимно, за да го разказвам на някакъв четиримерен субект с неопределена полова принадлежност. Беше си между нас с Пантелей.

- Благодаря ти, че ми разказа това… - тихо започна създанието, като не пропускаше да управлява адекватно муцуната на Пантелей. - Когато проникваме с част от сетивата си във вашата тримерност, ние виждаме не толкова физическия ви образ, колкото информационните ви същности; ако си религиозен, го наречи духа, ако щеш интелекта, но най-точно кипежа на мисълта, която се завихря в рамките на умовете ви. Аз си лежах на килимчето до тебе и докато кучето те гледаше с верните си влюбени очи, отвътре с моя поглед съзерцавах как твоят ум кипи надвесен над бюрото. О-о, той е толкова…

- Какво толкова…

- Толкова, толкова… гладък и къдрав едновременно, във вашия беден език няма такива думи… Особено когато се опитваше да построиш онази фрактална логическа структура от предикати… нали не ми се сърдиш, че без разрешение те погалих тогава?

- Какво си… кога? - изведнъж разбрах за какво говори.

Беше късно след три часа. Бях изградил онзи логически фрактал само и единствено от словесни абстракции, и то върху ръкопис, а не на белия екран на компютъра, който празно светеше пред мен. И нещо ми се изплъзваше, не можех да постигна образа на връзките му. Безплодно се напрягах и надигащото се главоболие ми подсказваше ужасния миг, когато щях да зарежа недовършена работата и всичко щеше да потъне в мъчителния спомен за изтървания шанс. В този момент усетих нещо като пъргав вятър, който се промъква между ръждясалите гънки на мозъка ми, точно така си го представих, този светъл вятър се втурва между тях, измита листопада от стари мисли, бивши дразнения, глухи дребнавости, завърта ги във вихрена спирала и докато те префучават през стегнатите контури на фрактала, го виждам целия - кристален и уникален, сложен и прост едновременно, истински като същност, която не е декорирана с никакви видимости. Неземно удоволствие беше. В този момент си мислех, че никога няма да забравя това усещане, а ето на, бях го забравил.

- В този момент - продължи мислите ми съществото, - когато вятърът на моето умствено движение те погали, ти все едно че погледна в очите ми и видя душата ми, или поне тази част, която ти е достъпна. За някакъв много малък миг ние имахме нещо общо, бяхме души, пулсиращи в резонанс. В този момент реших, че искам да ти предложа да ми бъдеш домашен приятел…

Преглътнах. В душата ми кънтяха отгласи на някакви страсти, говорещи за гордост и достойнство, но на друго ниво напълно разбирах, че това са страсти от друга опера. Смисълът на ставащото беше далече отвъд тези неща.

- Да - казах мълчаливо, - погали ме пак!