ОЧАКВАНЕ

Ставри Борисов

ОЧАКВАНЕ

Навлизам в дни, каквито не съм виждал -
и все се възприемам като пътник, оглушал на кръстопът.
На хоризонта
с вятър се улиса някакво момче,
което се заканваше: “Ще върна ятото!”

Навярно прашното момче е поотрасло
и погледа му се премества по звездите:
една ще избере, а после пълното небе
ще сложи даром във ръцете на момиче.

Върви момчето - мъж, усетил, че земята
е люлка на гранит, на юлски сноп, на птица.
Върви към мен -
                     от шепите му се излива златен дъжд…

И аз все повече си мисля за жетваря.


СЪРЦЕ

Думи по сърцето почукват. Гложде осил -
жътвите са зад мен…Възрастта има навици.
Бил ли съм някъде, или не съм бил -
обратният път кръвта сгорещява.
Будят ме разговори. Припламват образи.
В очи съм потъвал - да оцелея от тлен.
Вярвам най-набожно в неродената обич -
вдигам високо чашата на моя ден.
Пълна чаша от червено присъствие
на надежди, които не съм подозирал…
Гръмват же-пе прелези. Лягат равнини късни.
Есенна мисъл в нощта се прибира.
После - мънички гари с немигащи лампи.
После - онова дълбоко: “На добър път!”
И на мене все ми се струва, че няма
никога нито аз, нито те да заспят.


ПИСМО В ЕСЕННА СЪБОТА

Майка ми загасва светлините след -
                          последния рейс…
(мамо, пожелавам ти сънища с
                          улици многолюдни).
Нас ни няма - ние се губим
някъде назад и някъде в днес.
Боледуваме от несъвършенства. -

                           Печелим. Не чакаме чудо.

Търсим време за обич…Дори дъщеря ни
през вечер заспива без приказка…
На половината свят съм длъжник…
                            И ми тежи като рана.
Но писмо до теб написах -
                              (пропуснах да взема пликове.)
А от утре до вълшебната от далеч
                                      нова събота
пак ще мразиш всички рейсове,
                                ще се застояваш пред вратнята.
И щом раздавачът пъкне, от вести прегърбен,
ще го питаш защо се бавят писмата ти.
Наместо отговор - дочувам как растат птици
и се търкалят пощадени от някого каруци.
Важни дядовци стискат поводи - и лудо
юнското село се подмладява от внуци.


ВИК

Ваканция - гъвкави стъпки по
                                             пясъка.
Отливът слиза със сантиметри.
И вървиш по оная ивица тясна,
с черупки от миди, уловили морето.
Отпочинало море на разсъмване,
разтопено -
                  където е изгрева.
А по гърбавата черта
                               никнат тъмни
силуети като плакати…
                                     Бризът
рухва на пясъка обезсилен.
И полека плакатите раснат:
бликат мечти - рибарска флотилия.
В мрежи
пасажът недоумяващо святка.
Скърцат въжетата, осолени
от работата на ветровете…
Ехей! Има ли място за мене? -
(ще се сбръчкам на брега
                                      от безветрие!)
Място - за седмица или за месец,
да се просмуча
на буря и на солено.
А после ще подаря
на някой палавник весел
едно море - от мен уловено.


ЧУВСТВО В ТРОЯНСКИЯ МАНАСТИР

Боя се да не се пропука тишината
и на зографа четката да трепне.
Той сбира беззащитни звуци -
                                                и в сърцето му
блуждаят есени,
набъбва онзи блажен хлорофил след снеговете…

Христос е само пръв между пастири:
вечерят хляб, заквасен под звезда Зорница,
и в чашите им тържествува мляко…
Стои зографът отстрана,
                                     от огън устните му лепнат сякаш.
Но скоро слънцето ще клюмне -
между разтрозите се спуска дълъг лъч
                                       и капе върху четката безшумно.
А въздухът раздухва
                                планини и мак,
                                                       сгъстява думи -
и няма нощ - нали, зографе, няма тлен?…

И слагам подир теб
                               чертата между ден и ден.


ПОСВЕЩЕНИЕ

                                                 На Здравка

Митично-бели лястовици - ята от надежди,
обич от вчера и болка от днес…
Аз разсаждам билки, клада кукувича прежда
и ме разпъва безсънна вест.

Моите бъбриви екскурзоводи - пътищата,
ме сдружават с пространства добри.
Стискам в шепата си кръстче, откъртено
от звезда призори.

Ще ти дам кръстчето, ще ти дам още
всички лястовици, събрани за път:
аз съм дарен с бързи дни и бавни нощи,
и в очите ми гроздобери димят.

Чаша за здраве пресушавам до глътка
и след думи на безбожник - за благослов,
слизат белите лястовици - да скътат
под крилете си маково зрънце любов…


МАЛКА ВЕЧНОСТ

В главата ми се надпреварват думи
за път, за бодро жито, за звезди.
Ще капе от небето обяснена шума,
но нещо пак ще е като преди.
Ще има вечери - със фарове за някъде.
И вечери от самота - пред синия екран.
И, хора, дръжте се за своя корен яко -
светът не е така голям.
Светът е зримата необходимост
да бъдем тук за миг, за час или за ден.
Но тая малка вечност да превърнем в име
на път, помежду две звезди роден.


ЛОДКИ

Закотвени на пясъка, сами,
те носят есента си като бреме.
Ще бъде чиста загуба на време
край тях да се търкалят мокри дни.
А пясъкът единствен още помни
мъжете със канелен цвят,
жените под чадърите огромни -
и оня летен и олекнал град.

Сега вълните се стоварват мудно
и възрастен е вчерашния бряг.
Дали е неопровержимо трудно
да вдигнеш котва към нов бряг:
една прозрачна ивица от суша,
достигната с изтръпнали весла…

Драсни огниво и под тънък пушек
ще бръмне известяваща искра…
Ще те събужда - в кръг от стъпки сребърни
сънят на твоя непристигнал свят.
Тук всяка песъчинка е космично време,
и прибави една от теб - да има град.


СТРАХ

Страхът е моя спътник верен.
Живея, пиша, разсъждавам.
И всичко по часовник меря.
Към нещо все се приближавам.
Не зная името му точно,
но някога ще го измисля.
На тънка, грамофонна плоча
живота си записвам.
Ще имаш ли вакантно време,
приятелю, след мен пристигнал?
Ти беше мойта дълга тема -
и аз пред слънцето примигвам.
Все тоя страх дали ще мога
достоен миг да ти оставя:
светулка от среднощен огън,
откоси от жътварска слава.
Превалям хребети от грешки,
морето на века ми стене -
и аз треперя по човешки,
простил на друг, но не на мене.
Изгубя ли страхът, че тичащ
по детски - тоя свят ще падне,
от някой сроден дух пред всички,
аз сроден страх ще си открадна.


НЕСАНТИМЕНТАЛНО

Осъден си да бъдеш с непохабени сетива,
да съдиш, да те съдят - задочно при това.

Животът ти се мята помежду две бразди:
оттук започва лято, отвъд са празни дни.

Навлизаш в жътви. Сякаш от чудото смутен -
ще спиш почти на лакът, от грях освободен.

Под слънчевата дързост денят ще си личи.
Ще стриеш билков възел, когато загорчи.

Кръвта ти ще описва горещия си кръг -
замръкнала пред мисъл, избухнала пред стрък.

Отстъпвай власт и слава. Всели се в зърно, в плод.
И с нокти защитавай искрицата живот.