ПАНИХИДАТА

Танчо Илиев

В един студен и ветровит ден Стефан обядваше облечен в стария балтон и обут с туристическите обувки. Купи ги когато се пенсионира и ги сваляше само при лягане. Струваше му се, че от изключения радиатор идва студен въздух като от работещ вентилатор. Обядът му беше повече от скромен: парче студен хляб, олио с шарена сол и за десерт две супени лъжици кисело мляко.
Малко преди да финализира гощавката си, телефона му звънна. Търсеше го неговият съученик Любо Пъшев.
- Стефане, говорих с Иван - Професора. Дошел е от Варна. Минаха петдесет години откакто завършихме гимназията. Той желае да се види с останалите от нашия клас. Обади се на който можеш и ела в три часа след обяд пред пощата.
Стефан взе стария тефтер и почна да избира номерата на съучениците си. Успя да се свърже само с трима, но те бяха болни от кокс-артроза и не можеха да се движат без придружител. По някое време изпи две големи хапчета, взе бастуна и като помагаше повече на левия крак, се запъти към уреченото място. Там го чакаха двама възрастни мъже. В единия едва позна професора. Казаха си по едно: “Ти почти не си се променил” и отидоха до близкото кафене. Седнаха на масата за непушачи, далече от телевизора, от чийто екран пестеливо облечени моми пееха жетварски мотиви в нов аранжимент. Любо отвори един стар албум със снимки, почеса се по голата глава и каза:
- Ето ме мен като студент. Виждате ли каква гъста коса имах тогава?
После показа снимката на класа.
- Любо, къде съм аз? - попита професорът.
- Ето те. И ти имаше като моя алаброс. Тогава се решеше “на път”, а сега “на площад”.
Иван прокара ръка по гладката кожа на темето си, после приглади побелялата си брада:
- Ами този до мен кой е?
- Този е Селимски. Умря от инфаркт. Бог да го прости!
- А другият до него?
- Ангел. Загина при катастрофа. Бог да го прости!
- Следващият?
- Хинков. Почина от рак миналата година. Бог да го прости!
- След него?
- Яблански. Умря един ден преди Нова година. Зад него е д-р Консулски. Замина си миналата седмица. Бог да ги прости! Разговорът заприлича на панихида. След поредица от “Бог да ги прости”, Любо се спря на един младеж с голяма глава и ергенски пъпки по лицето.
- Това е Тошо Красавеца, любимецът на фрау Памихова. Пенсионира се като келнер, жив е, но не е за гледане. Професорът се замисли, после извади една банкнота да плати стойността на трите чая, които изпиха.
- Не, аз ще платя, нищо че си професор - възпротиви се Стефан и бръкна в плиткия джоб на изтъркания панталон, наследство от умрелия му вуйчо. Там имаше дребни монети и една бележка за платеното спряно парно за миналия месец, на стойност половината от пенсията му. Излязоха и се разделиха, така както се разделят близки след панихида.
Стефан тръгна бавно, като си помагаше с бастуна. Пред лъскавите витрини на новопостроения магазин МОЛ се спря и като видя новите цени, тихо промълви:
- Бог да ни прости!