Из „Требник. Приписки с върха на перото” (част шеста)

Иван Николов

ГЛАСОВЕ ОТ КОША

Боже, с колко литературна смет е задръстена главата ми! Някога, като по-млад, с нездравословна лекота умеех да запомням стихове – свои и чужди, хубави и лоши, всякакви.
И не само това – обзавел се бях с една редакционна папчица, върху която изписах с калиграфски почерк: „Гласове от коша”. Те и досега викат оттам – моите непризнати таланти и гении, – самодейно устремени към ослепителната литературна слава.
Имате ли време – да разгърнем само няколко опърпани странички от това изстрадано творчество, осъдено во веки веков да остане без публикация? Обещавам ви, няма да скучаете?
И тъй – оттук-оттам! Ето я съкровената изповед на един прекалено щедър поклонник на красотата, пронизан от пубертетна тръпка. Поема – с уверения към потомството:

На Росето – посвещавам я цялата!

Обяснима добавка: изглежда, страхувал се е човекът, че такъв един безкористен подарък няма да бъде приет изцяло и с незабавна готовност за съответна отплата! Жените, колкото и да ги подценяваме, също са чували за щедростта на ахейците.
Тъй, тъй, игриво-непринудената актуалност на конюнктурния отклик не е само писателска привилегия! Ето я и поизносената от странични възхищения ватенка:

Ние сме от храбрите и смелите,
дето като пеленаци
падахме от скелите!

Тепърва му предстои, значи, на пеленака да проходи, засега е овладял само строителния ентусиазъм и пакетно-повдигащия се кофраж!
Ще ми разправяте вие, че фантастиката изоставала от бъдещето: нищо подобно! Ами този подранил предвестник на утрешните ни космически победи:

Аз гледам от Марсова точка
земята как се върти
и слага работникът плочка
пред моите селски врати!

Тук няма нищо случайно – дори идейният акцент: само като вървят ръка за ръка и взаимно се подкрепят – кой с шише домашна ракия, кой с поставяне на фаянсова плочка, – работникът и селянинът могат да обзаведат вселената за по-удобен колективен живот!
Но ние, без да искаме, задгърбихме гласа на родолюбеца, откога се е издул като гайда, готов да проручи:

Аз обичам, пламенно обичам
край Марица буйния ориз!

Длъжни сме да вярваме на поетите, когато се кълнат в родината. Затова нека им прощаваме малките слабости: и те като всички хора обичат да си похапнат я сютлаш, я пълнени чушки!
А-а, и ти ли си тук, отче Иване, Бог да те… благослови! Как да не се познаваме, заповядай, разполагай се, винаги си бил измежду най-драгите ми гости. Тук, при мен, изглежда, е единственото място, където трябва да застанеш от отсамната страна на амвона: не изповедник, а грешник! Казвай да чуем, ако трябва, ей сега ще извадя евангелията от Тимофеев, от Поспелов или от Пантелей Зарев!
Помниш ли как ти гостувахме на село? Тогава ти излезе с чифтето на двора, примижа с лявото око и – бум! – по един съвсем безбожен начин умери най-тлъстата кокошка, па се провикна решително и безпрекословно:
– Анатема, припкай, попадийо, да я оскубеш, дошли са ни звани гости, дай да ги посрещнем с добром!
И вкусна беше попската ти яхния, и на мен, като човек с късмет, ми се падна трътката!
А това, дето го разказвам по-нататък, можеш и да не го слушаш – то е песнопение за богоотзивчивата публика!
Зачести, значи, отец Иван да ме търси в редакцията – ден, два, три, седмица поред. И все стихове носи, и аз все го връщам:
– Не стават, отче, не стават! Нарочно те е изкушил лукавият, знае къде ти е слабото място – в стихосложението: ту ритъмът ти куца, ту римата е нещо нефелна…
Слуша ме той наистина като богомолец в църква, отмерва честен кръст, скришом си плюе в пазвата:
– Грях ми на душата, казва, въздай, Боже, всекиму заслуженото, знам, че дип не мога да докарвам тия ваджишки ямбове и хореи, ама няма ли някакъв чалъм да тургнем във вестника барем един комплект, два реда барем… И отдолу – именцето!
– Тц – викам – отче! – А едно любопитство отвътре ме яде: – Че защо – питам го – ти е потрябвал такъв мизерен лъч от суетната земна слава? И без това – викам – гаче ли станахме множко, дето напразно се надяваме да ни снизходи и осени…
– Има си то – казва – за какво… Всяка крушка си върви с опашката, на теб поне мога да се доверя безнаказано! Така, както ме гледаш – с расото и калимявката, – сигурно ми завиждаш: поп на място и всичко друго си му на мястото! Пък то не е така, защото не ми достига цензът, та покрай другото карам задочно техникум за попове в Черепишкия манастир. И сега трябва да ходя на изпит по български. И като се изправя пред достопочтената комисия, и като извадя оня вестник, и като ми рекат: „Я бягай оттука бре, щом и по вестници те печатат, ние какво има да те изпитваме?”
Спечели ни той с откровеното си и душеспасително признание, вникнахме в молбата му и грях не грях – извадихме една вестникарска колонка от многотиражка, дето се печаташе, и кое с поправки, кое – с дописване, турнахме не един, а цели три негови куплета, които излязоха в един-единствен екземпляр – за строгата изпитна комисия в техникума за попове.
Дали е станало точно както го предвиждаше хитроумно светиня му, не мога да ви кажа, но щом още го срещам с расо и калимявка, значи издържал си е науките. В начале бе слово!
Сега оттук-оттам подочувам, че и моторетка се научил да кара, та и стиховете му взеха да звучат по-актуално, в дух на предвидлива самокритичност, съвсем както го изисква правилникът за механизираното движение:

Пред мене – яма голяма,
и на шосето ме няма!

В което не виждам нищо осъдително: задала се е една всеобща научно-техническа революция и – с каскет или калимявка – никой няма право да остане сляп и глух за нейните чодиса, за многотактовия й скриптеж и бомтеж! Ще ми простите неволните правописни грешки – те са от друго стихотворение, на друг автор, но то е такъв вдъхновен химн на прогреса, че – както викат критиците – ще си позволя да го цитирам изцяло!

ИНКОБАТОР

Инкобатор, ти машина нова,
кой теб познаваше досега?
Чодиса извърши
ти на нашата страна!

Апаратура много сложна
виждам нямаш ти,
а кат спътник на земята
нещо в тебе се върти.

Щом във тебе ток се пусне,
винтилатора бомти,
виж, че топлината пръска
по всичките страни.

Ти пребираш яйца бели,
хиледи на брой,
и след малко ни повръщаш
пиленца безброй!

Инкобатрица в бяла премяна
пред инкобатора седи,
с едната ръка бавно-бавно
колелото му върти.

А до нея началник весел
бара белите яйца…
Скоро, скоро тук ще писнат
бели, пувкави пиленца!

Тук бързам да свърша! Защото ако реша да премина и към книгите, които съм разгръщал и чел, хиляда и една нощ биха се оказали недостатъчни за съответните цитати и разбори.
Засега ми стига злорадството, че там редакторите са други!