СКРИП-СКРЪЦ
Разказчета за деца
ПАТЕТО
Излюпило се Патето.
Постояло под крилото на мама Патица. Постояло, пък погледнало любопитно навън.
Патето видяло човек. А човекът ходел по земята.
- Чакай и аз да опитам - рекло Патето.
Опитало. И започнало да ходи като човек по земята. Зарадвало се Патето.
Вървяло, вървяло Патето и стигнало до реката. Патето видяло риба. А рибата плувала във водата.
- Чакай и аз да опитам - рекло Патето.
Опитало. И започнало да плува като риба във водата. Пак се зарадвало Патето.
Плувало Патето, плувало и стигнало до другия бряг на реката. На брега стояла птица. Птицата се уплашила и литнала във въздуха.
- Чакай и аз да опитам - рекло патето.
Опитало. И започнало да лети като птица във въздуха. Още повече се зарадвало Патето.
И право при мама Патица:
- Мамо, мамо! Аз ходя като човек по земята, плувам като риба във водата и летя като птица във въздуха. Мамо, аз мога всичко. А човекът, рибата и птицата не могат.
Мама патица погледнала тъжно Патето и рекла:
- Пате, пате, и ти ще станеш голяма Патица. Ние, патиците, се гордеем, че можем да ходим, да плуваме и да летим. Човекът, рибата и птицата не могат всичко. Но човекът ходи много по-добре от нас по земята, рибата плува много по-добре от нас във водата, птицата лети много по-добре от нас във въздуха. И затова ние си оставаме патици.
ВЯТЪР С РОКЛЯ
Вятърът се скита гол из снежното поле, свива се край къщите, прикляква, трепери от студ и пак хуква…
Вятърът може да свали всички керемиди от покрива, но за какво са му. Той не иска да си прави къща. Иска да се скита, да тича по света.
Само да не му е толкова студено. И да не е така гол. Вятърът се срамува. Крие се от погледите на хората, измръзнал и зъл хвърля сняг в очите им.
Вятърът зърва дрехите на балкона и се мушва между тях. Дърпа татковите панталони. Мъчи се да отскубне мамината рокля. Какво, че ще изглежда смешен, само да не бъде гол. Поне детски чорапи да открадне.
Но щипките за пране здраво държат и не пускат нито една дреха.
И вятърът пак хуква гол из снежното поле. И още по-измръзнал и по-зъл проклина всички щипки за пране по света.
СКРИП-СКРЪЦ
Скрип-скръц…
Сигурно Милчо пак си играе на портата. Хване се за дръжката, вдигне крака и се люшне. Ха насам - скрип, ха натам - скръц.
Скрип-скръц…
Колко пъти му се кара баба, че ще развали портата. Но щом тя влезе в къщи и до слабия й слух достига: скрип-скръц…
Ето и сега: скрип-скръц, скрип-скръц…
Сърдита тръгва старата жена навън. Гледа - на портата няма никой. Портата сама се люшка. Ха насам - скрип, ха натам - скръц. И по-силно чува: скрип- скръц…
Баба затваря портата и се усмихва. Вятърът, нали е палав като Милчо, и той обича да се люлее на портата.
Така усмихната баба влиза в къщи. Но след малко отново дочува:
Скрип-скръц…
Скрип-скръц…
НАСТИНКА
Милка настина. Всички в къщи ходеха на пръсти около леглото й, гледаха я с тъжен поглед, чакаха да поиска нещо и веднага хукваха да го донесат.
Дядо дотърча запъхтян с голяма кутия шоколадови бонбони, за каквито Милка си мечтаеше вече цяла седмица. Тя отхапа половин бонбон, намръщи се и мушна цялата кутия под възглавницата.
Баба пък й позволи да поиграе с очилата и нито веднъж не й се скара, че може да ги счупи. Милка ги повъртя, сложи ги за малко на носа си и ги остави. Баба все пак побърза да ги прибере.
А мама специално за нея направи торта и молеше, ох, как молеше Милка да я изяде цялата, пък тя едвам я докосна с пръстче.
Татко й обеща, че щом оздравее, веднага ще я заведе в зоопарка. Представяте ли си? След два-три дена - в зоопарка!
Кольо, малкото братче на Милка, също се въртеше около сестра си, гледаше ту нея, ту възрастните. И изведнъж, како си беше облечен само по ризка, без шапка и ръкавици, по домашни пантофи хукна навън.
- Е-хей, накъде? - викна след него баща му.
- Отивам и аз да настина - отвърна, като тичаше надолу по стъпалата, Кольо.
ЕЗИКЪТ НА ВЯТЪРА
Дълго вятърът се скита по чужбина. С тежки куфари се върна и заговори непознати думи. Но какъв език ли бе научил?
Може би норвежки?
Може би финландски?
Или даже ескимоски?
Дърветата веднага запрелистваха листата си като страници на книжки, но вятърът ги грабваше и хвърляше сърдито - не искаше да разберат езика му.
Тревичките смутено си зашепнаха една на друга новите и чудновати думи.
Водата във реката потъмня и се развълнува. Тя, която иде толкоз отдалече, чак сега такива думи чува.
Даже къщите затвориха прозорци, запушиха с комини като със лули и се замислиха.
Докато веднъж…
Врабецът цяла нощ не беше спал, треперейки от студ, а на сутринта изчурулика:
- Разбрах на вятъра езика. Иде зима. Зима иде!
ПРИКАЗКА ЗА ОБЛАКА
- Без късмет съм се родил. Където и да ида, все лошо време.
Облакът започна да следи прогнозата за времето. Разбере ли, че някъде ще бъде хубаво, хуква натам. Но навсякъде чуваше:
- Няма слънце.
- Тъмно е.
Облакът ставаше все по-голям, тъмен и намръщен и продължаваше по-нататък. И пак чуваше:
- Мрачно е.
- Хладно е.
- Откъде се взе този облак.
И той заплака от обида. Плака дълго. Само едно дете го разбра:
- Облакът плаче.
Всъщност, облакът умираше. Когато изплака последната си сълза, облакът съвсем изчезна.
Тогава настъпи хубавото време, за което цял живот беше мечтал.
