Златина Великова

ПИСМО ДО ЛЕВСКИ

Спи, Дяконе! Не се събуждай!
Остани в незнайния си гроб!
Добре си ти. От там не виждаш…
съдбата на достойния ни род.
Не виждаш майките, които днес не раждат.
Стариците край кофите за смет.
Бащите с джобовете празни,
в ръцете с куфари и здравец за късмет.
Децата са ни вече на изчезване.
Селата мъртви. Пусти градове.
Строим хотели, паркинги, гаражи.
Край просяка минава БеЕмВе.
Те детството си в сънища сънуват,
стаена скръб в очите им гори.
…Спи, Дяконе! Не се събуждай!
Добре си там под тази черна пръст.
Завиждам ти за туй, че не дочака
мечтите си разпънати на кръст.

БЪЛГАРИЙО, МАЙКО НЕСРЕТА!

Българийо, Майко несрета,
кой ли прокле те така -
чедата ти, Майко, да търсят
Родина в чужда земя.

Отиват си, Майко, отиват,
понесли в сърцата си кръст.
Те нощем Балкана сънуват
и майки край прага им пуст.

Изсъхна от мъка бащата -
далече от тук е синът.
Зариха го чужди в земята.
Отнесе там своята скръб.

Ти денем и нощем оплакваш,
Българийо, Майко добра.
Чедата си, Майко, очакваш
да дойдат от чужда земя.

***

Нито пораснах.
Ни помъдрях.
Още след вятъра тичам.
В локвите газя.
Кули от пясък строя.
И ме боли от безразличие.
Чакам го
Принца на белия кон,
морен от пътя да кривне,
капки от цветна роса
и нектар
от моите устни да пие.
Да ме метне на коня.
Да препуснем в нощта.
По звездите да чаткат копита.
И само голямата бяла луна
да види
тази сбъдната приказка.
Нито пораснах.
Ни помъдрях.
Още ли вярвам във приказки?
Вярвам,
защото без тях
този живот не е истински.