ОТКРОВЕНИЕ
ОТКРОВЕНИЕ
- Прозри в душата ми, заспала,
след дълъг плач, във чужди храм, -
в храм на езичници влезнала -
и чуй! - кажи, що виждаш там?
- Печалний лик на тихи скърби:
скръбта на твоите деди,
живот през петвековно робство -
душа на горест и беди.
И тъжен ек от тъжни песни,
о, песни на народ страдал
и образа на сатаната
в скръб и страдание познал!
ПРОЛЕТ НА СЕВЕР
През сивото небе на слънцето лъчите
огряват северните брегове
като че, бащин край, теб виждам през мъглите,
и сякаш мен глас роден ме зове…
В тъма изново са земята и небето
и мъртва тишина царува вред.
Като че първий ден на битието
и на живота болния привет.
***
При тъмний бряг на вечното мълчание
вълните на живота своя път
довършват: воини, ранени в люта бран,
край тъмний бряг един след други мрат.
В живота нека всичко изживеем
и всичко да изстрадаме до край:
блажен е, който корабокрушение
в вълните на живота опознай!
СЪДБА
Живота бял е дим. А в заник и в зори,
когато си отива ил иде божий ден -
диска на слънцето във бялий дим гори
и чезне той подобно загубен сладък блен.
Животът е бял дим; под сянката му плаха
един до друг, о, братя, събираме се ний,
един до друг - един се с други не познаха
на бялий дим сред млечно бялите вълни.
Отива си живота - бял дим и тъмна сянка,
над шумното море повява вятър тих, -
подобно лист увяхнал до умираща гранка,
ний чакаме напраздно на пролет злачний дих.
***
Тиха нощ - мечти заспали -
в стария замислен парк
вятър лек листата гали.
Тиха нощ - насъне радост -
из тревясалия път
броди отлетяла младост.
И невидими уста
шепнат през листа заспали,
как сме някога живяли…
Скоро ще се съмне пак.
Тиха нощ - насъне радост -
в стария замислен парк.
НА МРЪКВАНЕ В ПОЛЕТО
Залезе слънцето сред облаци и ниви,
на небосклона огнени слова
невидима ръка след заника написа -
за сбогом на земята бе това.
По прашний полски път тъмата тихо иде;
върбите сякаш махат със ръце
на врабците, зацъркали в клонете:
а по-далеч - зад тях - нощта се само види…
***
В морето на живота плувам.
До днес не спрях на никой бряг,
че аз съм чужденец-моряк.
Житейското море - тъми
и път към всичките неволи.
Да отпочина - при кого ли?…
И плувам: към чужди страни
ме носят морски вълни.
***
Тиха вечер, дребен дъжд ръми
и заспива кротко по цветята;
грижат се за него мълчеливо
верни стражи - нощните тъми.
Тежки стъпки будят парка тъмен.
Вихри и вихрушки идат с бяс;
плаче тиха вечер и умира,
сякаш плача и умирам аз.
***
Когато аз, най-после ще заляза,
кат уморено слънце, гряло дни
над теб, - избягай! И тръгни да търсиш…
Тръгни да търсиш слънце и жени!
И с твойта кръв - кипещо ново вино -
тъй както мойта бе на младини,
във капки мед когато се превърне -
на любовта потира напълни.
Кат слънце аз тогава ще съгрявам,
чрез теб, от теб създаден нов живот
и пак (с теб бях така) ще заживея
в живота на заченатия плод.
