В СОНАТАТА НА БУРЯТА
превод: Спаска Гацева
В СОНАТАТА НА БУРЯТА
Наивничка и младичка, безумничка,
премръзнала от сълзите - роса,
бълнува в оренбургска тиха уличка
и нещо си бърбори под носа.
От никого все още нецелуната
и в никого невлюбена върви,
от никого все още неохулена,
по уличката нещо си реди.
В кожухчето си вятърно загърната,
прикрила поглед с вятърен воал,
каквато бях и аз - наивна, мъдричка -
върви си тя и хич не бе ми жал.
Върви към мен от минало изгубено,
проправяйки пътечка - сняг голям.
„Какво му е сега - ме пита - хубавото?”
Какво да й отвърна пак не знам.
Завива от Уралска към Пикетната,
оставяйки ми снежната следа…
Във тайнственото - странното - и светлото -
в сонатата на бурята е тя.
Със стихчета от снежното замаяни,
животът на поетите горчи.
Сонатите, сонетите нестанали
не я тревожат още, не боли.
Бълнува си ги, още е безименна…
Сама не си познава слабостта!
Бърбори си ги: странници, любимите -
не рими още, вече са - съдба.
Кой да й каже: думите, безумните,
мечтите - още тихи ветрове,
че в уличките - още пусти, утринни,
са вече гениални стихове.
—————————–
***
Щом утрото червено пръсна здрача
и кървав стана волжкият прибой,
при Волга аз притичах да поплача,
тъй както си поплакваме пред свой.
Тъгите накамарила отдавна,
сълзи и думи - всичко си излях.
Тъй дълго плаках, знаех, Волга само
да ме изслуша можеше без смях.
Животът не е в гладката повърхност
и земната любов горчива бе,
така ридах пред речната безмълвност:
„Да беше ме превърнала в дете!”
Витраж разсеян от звездите будни
зората понапръска с полумрак.
И от брега тържествено заплува
към мен баркас, разперил ален флаг.
ВЬЮЖНАЯ СОНАТА
Наивная молоденькая дурочка,
Озябшая от безутешных слёз,
Бредёт по оренбургской тихой улочке,
Бредёт-бормочет странное под нос.
Никем ещё ни разу не целована
И ни в кого ещё не влюблена.
Ничем покуда не разочарована,
Ни разу не сходившая с ума.
В шубейку-ветродуйку зябко кутаясь,
За вьюжною вуалью пряча взгляд,
Она бредёт, наивная и мудрая -
Совсем как я так много лет назад.
Она бредёт навстречу мне из прошлого,
Прокладывая стёжки на снегу.
Вновь, как в бреду, посмотрит: “Что хорошего?..”
И снова я ответить не смогу.
Сейчас свернёт с Уральской на Пикетную,
Оставив мне лишь стёжек снежных вязь…
В таинственное-странное-рассветное
Уйдёт, в сонате вьюжной растворясь.
Стишками, между стёжек заплутавшими,
И тем, что у поэта жизнь горька,
Сонатами, сонетами не ставшими,
Она не озабочена пока.
Она бредёт, покуда безымянная…
Она не знает, как она слаба!
Она в бреду бормочет что-то странное -
Ещё не рифма, но уже - судьба.
И некому сказать наивной дурочке,
Пока её мечтания тихи,
Пока пустынны утренние улочки,
Что это - гениальные стихи!
—————————–
***
Когда заря заполыхала ало
И волжский окровавила прибой,
Я выплакаться к Волге прибежала
И долго причитала над водой.
Печали, что копились долго-долго,
Слезами и словами излила.
Так долго я рыдала, что лишь Волга
Меня понять и выслушать могла.
О том, что жизнь не оказалась гладью,
И что любовь земная так горька,
Рыдала я над волжскою быстрядью:
“Прими обратно, матушка-река!..”
Полночных звёзд рассеянный стеклярус.
Зари вечерней сумрачный пригас…
И - плыл ко мне поднявший алый парус
С проть-берега отчаливший баркас.
„Наш современник” бр.1, 2012
