НЯМА ПО-ХУБАВО МЯСТО ЗА ЖИВЕЕНЕ ОТ БАЩИНАТА СТРЯХА

Панчо Панчев          

Санкт Петербургската държавна академия за театрално изкуство има практиката да издава книги, в които са поместени студии и статии в помощ на студентите.  В един от тези сборници, озаглавен „Малко теория” съставителят му професор Николай Наумов, декан на факултета за куклен театър е включил интересни не само за студентите заглавия. Такива са например „Драматургия на кукления театър” от Б. П. Голодовский, „Репертоарът руските куклени театри днес” от А.А.Шепельова, “За технологията на драмата (драматургия и режисура)” от А. М. Зинчук и др. Под общата рубрика „Как се прави това? - драматурзи за своята работа” са поместени изказвания на писателите Л. Разумовская, П. Панчев (България), Ю. Ломовцев и М.Супонин. Поместваме изказването на Панчо Панчев, което той започва с обръщение към студентите на проф. Николай Наумов.    

Уважаеми и драги приятели! (Приятелите на приказките и на куклите са приятели и помежду си)

Аз съм българският писател Панчо Панчев, познат на българските деца като Дядо Пънч. Автор съм на около 50 пиеси, качвани на сцената, половината от които са за малките зрители, а десетина - за куклен театър. Употребявал съм химикалката си освен в драматургията и в много други жанрове - съчинявал съм стихотворения, басни, разкази, фейлетони, За децата съм издал и десетки книжки с приказки, стихчета, стихотворни гатанки и дори едно романче.

В Русия свързват името ми с написаната преди повече от 40 години моя комедия за малки и големи „Сказка о четырех близнецах”, която навремето бе поставена в стотина театри из бившия Съветски съюз (а и сега я играят на няколко сцени). Първата изпълнителка на главната женска роля в първата руска постановка на пиесата (в Централния детски театър в Москва) беше тогавашната дебютантка Ирина Муравьова.

Но да се върнем при куклите! На едно място в световно известния си роман „Богът на дребните неща” индуската писателка Арундати Рой пише: „Беше дошло време, когато немислимото ставаше мислимо, а невъзможното се случваше”. Такава е съдбата на всяка фантастика, на всяко взиране в бъдещето, на всяка изпреварваща времето си измислица. Техническите приумици на Жул Верн отдавна са делнична реалност. Повечето от чудесата в приказките вече се сбъднаха и става все по-трудно за авторите да измислят нещо, с което да изненадат, да смаят децата. Единственото спасение (предоставено ни от природата) е, че се раждат нови деца и поне тях можем да баламосваме от куклената сцена. После, все по-бързо и по-бързо, децата порастват и стават професори-енциклопедисти.

Някои (повечето) от пиесите ми за куклен (и не само за куклен) театър са лично мои измишльотини, други са написани „в съавторство с класиците”, откраднати са от Братя Грим или от Андерсен, а аз по-невинно ги наричам пиеси със „сюжети, на заем взети”. Разбира се не бих се смятал за истински писател, ако сам не бях измислил далеч по-голямата част от историите, които съм превърнал в пиеси. Но не се отричам и от тези с взети на заем сюжети - в тях много съм досъчинявал и после са имали голям успех. Такива са например популярните мои версии на „Червената шапчица” и на „Свинарят” (при мен се казва „Принцесата и свинарят” или „Как да се ожениш за принцеса”). Освен тях съм написал пиеси по класическите приказки „Снежанка и седемте джуджета”, „Баба Хола”, „Трите прасенца”, по народните анекдоти за Хитър Петър (нещо като Настрадин Ходжа на балканските славяни) и др. Във всички мои „кражби” аз съм запазвал основната история и герои, но съм стигал и далеч от оригиналите. Това отдалечаване се състои не единствено в самоизявата на действащите лица, за които от сцената не говори разказвачът на приказката, а те ни се представят сами (като силни или слаби, щедри или стиснати, работливи или мързеливи и т.н.) със своите собствени действия и думи, с това, което вършат или казват (характеристиката им може да се довършва и от отношението на другите към тях). Това отдалечаване е и в подчертаването (изострянето) на конфликта, както и в построяването на композицията с постепенно, но непрестанно нарастващо напрежение…

Класическите приказки са добре познати на децата от книжките и това е една от причините малките зрители да дойдат да ги видят и на театър. Но аз съм измислил и още една хитрост - обичам да изненадвам понякога публиката с подробности, различаващи пиесата от известната приказка. В моята „Червена шапчица” например действието се развива не през пролетта, а през зимата и малката героиня не бере цветя, за да зарадва баба си, а й носи шишарки (освен сложеното от майката в кошничката похапване). Падналият сняг създава възможността вълкът, който е откраднал едни ботуши, да оставя следи не от лапи, а от подметки и така да заблуждава преследващия го ловец. Заради това преследване вълкът бърза и не изяжда Червената шапчица и баба й, а ги пъхва в един чувал и т.н. По този начин и не показвам, спестявам на децата жестокостта, която съществува в приказката. (На такива и много други подобни отклонения от оригинала съм се учил от моя любим майстор в тази област - големия руски драматург Евгений Шварц. Учете се и вие от него!)

Питали са ме при разни интервюта за моето послание в дадена пиеса. В отговор винаги първо съм се разсмивал. Защото онзи мерак на журналистите да разберат от извора с какви светли мисли авторът смята, че ще обогати зрителите, естествено събужда чувството за хумор. Още по-смешни са критиците, които подробно обясняват какво е искал да каже писателят зад повърхността на произведението си, а той от тях научава тези си намерения, но разумно поклаща глава в знак на съгласие.

При мен „идейното съдържание” на написаното идва подсъзнателно. То е продиктувано от обичта ми към малчуганите, които не бих „научил” на нещо лошо. Освен това всяко поучително нещо трябва да е дълбоко замаскирано. В пиесата ми по „Баба Хола” например открих, след като я написах разбира се (и аз като критиците), че „прокарвам” идеята за скритата хубост, за това, че грозният външен вид често не отговаря на вътрешната човешка красота - добротата. Там най-симпатичните ми герои, с най-радващи децата положителни прояви са приличащият на жаба зелен воден дух, не по-малко грозната баба Хола и накрая един привидно страшен мечок…

Иска ми се вече да премина към чисто моите си пиеси, но за да разбирате за какво става дума в тях, първо ще ви ги разказвам накратко. Ето какво става в „Третото ухо”:

Точно когато на Заю Баев му е писнало да бяга от вълка, дъгоухият прочита обява, че кукленият театър търси актьор за изпълняване на заешки роли. Чудесно предложение. Но докато го обмисля, Заю Баев среща в гората и своя непознат далечен братовчед Триушко (извънземен заек с три уши) и получава още едно примамливо предложение - да се подложи на операция за присаждане на трето ухо, благодарение на което ще може да завърта трите си уши като перка на хеликоптер и да се издига във въздуха, откъдето да се плези на догонващия го вълк. За да има сила да си върти ушите обаче, не са достатъчни морковите и зелето, а трябва да се хапва и месце… Така макар Заю Баев да не е приел това предложение, в гората плъзва слух, че той е станал заек стръвник. И естествено вече никой в гората не иска да си играе и изобщо да общува с него.

Недоразумението се изглажда с помощта на Мечо. Заю Баев става артист, но само за една роля, защото осъзнава, че за него най-добре е, дори гонен от вълка, да си остане в родната гора при приятелите.

Както забелязвате, в тази пиеса пък съм споделил с децата идеята, че няма по-хубаво място за живеене от бащината стряха и по-добро чувство от това, да оставаш верен на себе си. Но в същото време съм използвал и дребни поводи за други „внушения”. Обявата, че се търси артист за изпълняване роли на заек например се прочита от Зайо Баев без никакви затруднения. Вълкът обаче започва да срича написаното и понеже не може да чете, търси някой друг да му помогне. Значи към неговите лоши черти добавяме още една - че не може да чете, децата му се смеят и навярно няма да искат да приличат на него и в това отношение. Образа на Зайо пък съм обогатявал с разни положителни качества. На актрисата, която му разказва колко хубаво е в театъра, той остроумно задава въпроса „Тогава защо не си стоиш там, а си дошла в нашата гора?” И тя е принудена да се измъкне като му каже, че е тук само за да подиша чист въздух. А Зайо е и щедър - не му се свиди да купи мед освен на себе си и на Мечо. Но за да не е идеален, защото идеални хора и герои (в случая зайци, вълци и т.н.) няма, той пък е малко недосетлив на гатанки - измъчва се (и ни разсмива), когато дълго не успява да отгатне коя е любимата думичка на мечките. Надявам се вие познахте веднага, че е „мед”. Зайо е и малко наивен - слуша съветите на горските си приятели Ежко, Катето (катеричка) и Мечо, според които той ще престане да се страхува, ако си сложи бодли, или ако тича само високо по клоните на дърветата, или ако яде много мед… Излъгва Славейко, че бърза за някъде, а него просто го е страх да стои на едно място, за да не го хване Вълчан и все тича. Излъгва Славейко от срам, че го е страх и после си признава. А би искал да поседне и да слуша хубавата песен на горския цар на песните и дори се пита „Вълците и ловците дали обичат музика?”… Явно е, че много си го обичам този герой Зайо и, да ви кажа откровено, май несъзнателно малко се идентифицирам с него. Приписвам му свои черти - добри и лоши.

Може би е интересно да знаете, че във всяка своя пиеса, без да лишавам от обичта и вниманието си другите герои, някого обичам повече, той ми е любимец (но това не винаги е главният герой като гореописания Зайо. На него, на любимия си герой, най-лесно му пиша диалога - с език, който му приляга, и с лекота му измислям щуротиите или разсъжденията, които го охарактеризират. Такъв герой е например Собачка Недоучка от друга моя пиеса - куче, което работи като пазач на лодките на един морски бряг, а през свободното си време е помощник-пощаджия.

Преди да ви разкажа за него обаче, трябва бегло да ви запозная с цялата история, от която съм направил пиесата. Тя се казва, като главната си героиня - „Кукла Букла”…

Тази кукла е нещо като женски Пинокио. Тя много иска и в края на пиесата успява да стане истинско момиченце. Подарена е (за рождения му ден) на глезеното момиченце малка Мима, но тя не дава на Симо и Димо (нейни приятели) и те да си играят с нея, капризничи и куклата избягва от мимината къща.

След разни перипетии (става актриса в кукления театър, където спори с режисьора, преживява голямо премеждие в морето и др.), при които й помагат Чайка Всезнайка и Куче Недоуче, благодарение на братската обич на Симо и Димо, сърцето на Кукла Букла започва да тупти и тя вижда в небето своята звезда - знак, че е оживяла, станала е истинско момиченце…

Работейки като пощаджия Собачка-Недоучка пита нещо едно момиченце, показало се от партерен прозорец. Момиченцето го пъди и му казва, че ако имаше под ръка камък, ще го замери с него. Кучето взима от улицата един камък и го дава на момиченцето, а после в смешен диалог му обяснява, че не бива да бъде замеряно не поради липса на камък, а просто защото не заслужава, не е направило нищо лошо. По-късно кучето си дава сметка, че благодарение на мързела си като малко, не е прочело много хубави ви книги и сега има достатъчно какво да чете. То не е и завистливо, въпреки че негови съученици са станали „големи кучета. Шаро се занимава с криминалистика. Мурджо е в един научен институт - отдаде се на изследователска дейност”… И за други симпатични мисли на Собачка Недоучка мога да ви разкажа. Например как се чуди защо чайката има криле, а той няма. Или, разбрал, че куклата иска да стане човек, заявява, че и той иска. И се пита „защо никой не иска да стане куче?”…

Много важно е на сцената не само да се чуят важните неща от децата, а и да се видят. В пиесата „Кукла Букла” става дума, че всеки човек си има на небето своя звезда. Но куклата няма такава. Чак когато на небето се появява и нейната звезда, за зрителите става ясно, че мечтата й да стане човек се е сбъднала. И е време да се запее песничка. Споменавам за песничката, понеже във всяка куклена пиеса децата очакват моментите, когато на героите ще им се запее. Мисля, че и аз намирам тези моменти и с удоволствие и лекота пиша песничките. Много ми е приятно да ви разказвам за моите пиеси за куклен театър и техните герои, но по-добре да прочетете целите пиеси, някои от които сега се превеждат на руски… Дано ви е било приятно да прочете и тези редове!