Сирак Скитник

Не само онези, които познават отблизо човека, не само онези, които живеят по-пълно с живота на театъра и нашата култура, ще почувстват остра болка от загубата на тоя голям артист: и онези, които случайно са изпитали силата на неговия талант и са преживели поне една вечер под неговата магия, ще изтръпнат пред вестта: Сава Огнянов - почина! Той даде твърде много на нашия беден живот, за да не кажем - отива си, без да е завършил своето дело. Но що значи завършек? - И последните години на неговата сценична работа показваха едно начало. Начало на едно зряло, тежко, уравновесено творчество, до каквото се идва, когато косите се прошарват, и душата, след дълги лутания, натежава от изпитанията и мъдростта на живота и от истините, които самото изкуство й открива.
И тъкмо когато д-р Щокман, доктор Ранк и Донко от „Вампир” възкръснаха талантливо, в мандарина Ма, в Кориолан, или в Човека без име - Тоз, който получава плесници, - кръгът трябваше да бъде затворен. Тъкмо когато голямото дарование на Огнянова натежа като узрял плод - трябваше да го изгубим.
Огнянов беше един от твърде малкото наши артисти, които освен своя дар притежават сценична култура и една обща култура. Той добре знаеше и чувстваше, че изкуството на актьора не се постига случайно, че то не се покрива само с темперамент и гръмогласие; че то има свои закони, своя автономия, които трябва с обич да проучим, ако не искаме да строим на пясък. Затова той и в тридесетото представление доработваше своя сценичен образ - приближаваше го по-близко до и по-близко до онова творческо видение, което импулсира всеки истински артист, въпреки съзнанието, че то едва ли е постижимо.
Но при това Огнянов никога не забравяше, че знанието и умението трябва да бъдат осмислени и оживени от творчески темперамент. Но неговият темперамент знаеше художествената мярка, познаваше тайните на речта, силата на внушението, внушението на шепота, магията на думата, която разсича като меч. И умееше убедително да си служи с тях, за да ни въведе, изтръпнали, в сложната гама на човешките страдания, страсти, унижения, и величие. Какво разнообразие на средствата, от „Тоз, който получава плесници” до могъщата, властна фигура на Кориолан! Нима често сме виждали на нашата сцена (дори и на чуждата) с такъв художествен размах и сила дадени образи?
А не са само те: няколко десетки се тълпят зад тях, изваяни със същата любов и творчески нерв.
Пътят на Огнянов е път на нашия театър. Той и още четири-пет души артисти са историята на нашата сценична култура.
И ето, след Киркова, си отиде и Огнянов. Зад нашата горест остава радостта, че през малката ни земя са минали белязани от Бога мъже, които са ни накарали да почувстваме могъществото на духа.

сп. „Българска реч”, год. VІІ, април, кн. 7, 1933 г.