МЕЛОДИЯ В ЗЕЛЕНО

Виолета Воева

МЕЛОДИЯ В ЗЕЛЕНО

Звън на дъжд в сезона на промените.
С удар ще размаже на пейзажа акварела.
И на сън листата все растат зелени.
Не скучае месец май в неделя.

А следобедът забравя да си тръгва.
Облак плъзва натежал овал в небето.
Светлината от тъга помръква
и смалява даже на дървото силуета.

До нощта остава още много време.
Звуците изкачват въздуха с последни сили.
Вече горе, уморени, в тишината дремят.
После падат шумно, сякаш са препили.

Звън на дъжд в сезона на промените.
Вятърът разплисква с нежност мрак и капки.
През стъклото виждам смътно от зеленото.
A сърцето тръпне вън - само - без шапка…


СЛЕД НОЩТА

Пак петелът тръбата надува
и звукът като паяжина се люлее.
В друга орбита ми се струва,
че се движи светът разсеян.

Мракът бавно се разрежда
с ръждивата светлина на листата.
И се врязва пейзажът с надежда
за живот тук и оттатък.

Но какво след съня остава -
пространство само с грях и въздух.
И се мъча сега да направя
мъж от пръст, слънце и сълзи.


ДАЛЕКО ОТ РАЯ

И все се движа из въздуха неизбежен,
или той ме тегли нанякъде.
И въжетата сребърни даже да срежа,
няма къде да избягам.

А животът ме люшка в свилена мрежа
и приспива душата със звуци.
Аз съм хваната птица в капана му нежен,
днес съм в люлка, утре - в каруца.

Всяка нощ сънувам висящи градини,
Всичко тук на резеда ухае.
Над леглото ми - клонка маслинова,
Тук - далеко, далеко от рая.


ЛЮБОВ

В следобеда - двама
С въздуха рижав
облечени само
Свободно дишаме


СЕЗОНЪТ

Най-бавният сезон започна.
Бургас в мъглата пак заплува.
Назад пейзажите неточно
от пушеците се рисуват.

Наоколо е само здрачът.
Морето свърши ли - небето
ще среже острата ни мачта.
И корабът - в небитието…

И винаги дъждът се спуска
безпаметно. И без умора.
Как светят пясъци и люспи,
погледнати сега отгоре!

Най-нежният сезон започна.
Бургас в мъглата пак ще плува.
И винаги съм тук нарочно -
да мога да се натъгувам.