БЕДНИ ХОРА

Илия Волен

Лятното слънце се издигна високо и припече. Зелените избуяли кукурузи леко посивяха от горещината; лист не трепваше - само копачите се подаваха и шумоляха из тях. Оттатък пътя светеха пожълтелите вече жита. Русанови копаеха втори път нивата с кукуруз на Николаки Дебелия, която бяха взели пролетес на изполица. С тях беше и пет-шестгодишното им момче, което не искаше да остане на село при баба си. То се радваше на зелената гора, из която пееха птици, на узрелите кафяви ливади - нашарени с цветя и бръмнали от пчели, - на червените макове и сините метличини из зреещите жита.

Радичко, така се казваше то, помагаше на баща си и майка си, като окъсваше долните листа на царевичните стебла, които пречеха при копанта, мъчеше се да плеви бурените около стръковете, ходи и с баща си до кладенеца за студена водица.

Баща му избираше някой хубав царевичен лист - широк, дълъг, - нагъваше го целия и така, както беше надиплен, го нашарваше със зъби. Когато отново разгънеше поначупения лист, по него се очертаваха чудно преплетени фигурки, които извикваха възторг по нежното детско личице на Радичко. Пък каква беше радостта на Радичко, когато попаднаха на царевичен стрък, чиито зелени листа бяха нашарени надлъж - неестествено, но красиво - с бели линии! Нарекоха го царя на царевицата и Радичко до обед се въртя около него. Майка му едва го откъсна от шарения стрък, когато седнаха да ядат под крушата.

Засолиха си с лук, а после ядоха студения просеник с червени джанки, набрани от скорозрейката зад къщата на село; за ошав нямаха захар. Детето се мръщеше на храната и едва дъвчеше.

- Още малко! Най-много още седмица-две! - възторжено ги мярна с поглед бащата. Майката и детето го изгледаха въпросително и обнадеждено.
- Ей ги, пожълтяха вече! - метна той поглед към житата. - Миришат на хляб!
- Аа! Ии.. - досети се и започна нещо жената.
Но той я изпревари:
- Ще оберем до пладне нивичката горе на Припека! Тя най-рано се впалва, кой ще я чака да дозрява!
- Маминката тя! - разнежи се жената.
- Ще метнем снопиците в ритлите и ха на вършачката, ха на воденицата!… Ще приплача на Крачун да го смеле през нощта и на сутринта - прясна питка! Топличка, топличка!… Пари, пари! Ох-ох-ох! Сладко! - облиза се и преглътна той уж на смях.
- Топла питка, а? - обгърна майката детето с поглед и го помилва по изгорялата косица. - Като я разчупиш, изпуска пара и мека, мека, като душица мека! Мама ще му…
- Топла питка! - повтори бащата, загледан пред себе си. И погледът му беше твърд и зъл.
- Ще изкара ли Дебелия вършачката си за гладен харман? - разколебано попита жената.
- Ще! Като я ремонтира, ще я свали под селото… По кофа и половина ще взима, кръвопиецът!
- Топла питка - пак погали майката детето. - И телицата, като я храним добре, ще се заводи и ще се… Събирай й, мама, изсечените стръкове кукурузище - оживиха се очите й. - И довечера ще й го занесем на гръб, да го изяде!… Да се заводи! Да се отели! Да ядем мляко!

След като обядваха, бащата - както седеше - поизчисти буците под себе си и легна: главата на сянка, пък краката на слънце - имаше ревматизъм. И като се настани, на следната минута захърка.
Майката не легна, а поведе момченцето към близката рядка горица да му търси диви ягоди - да си позасладне. На връщане от гората кривнаха и спряха оттатък пътя, при житата.

Житата побеляваха. Бяха подгорели вече долу до гладката напукана земя, а нагоре по стръковете само тук-таме бяха останали зелени петна; класовете бяха натежали вече и понаведени.
Стояха прави пред житата двамата: майката - боса, в сиви окърпени дрехи, съсухрена, преди време застаряла, и детето - също босо, с черни кълчищни гащички, с изпито луничаво лице, с олющено от пековете носле.
Дигнала глава, тя разтвори ноздри и пое дълбоко:
- Мирише ли ти?… Нали мирише, а? На хляб! На чист хляб! На пита!… Ето, поеми с нос! - погледна го тя с блеснали кафяви очи. - На хляб! На чист хляб! На пита!
Детето пое с нос и се засмя щастливо срещу майка си, от което сухото му личице се набръчка като на старец.
На следната минута те завряха лица сред класовете и гълтаха сладкия упоителен мирис на житата.
- Ето, аз ям! - обади се шеговито оттам майката и уж дъвчеше, а след това преглъщаше.
- И аз ям! - увлече се детето по майка си и също „дъвчеше”, а после „гълташе”.
- Ох, наядох се! - заболя я кръстът и тя се изправи.

- И аз се наядох! - през смях отвърна детето, като дигаше лице из нивата.
- Чакай да ти отчупя и от краищничето да го изхрускаш! - посегна тя, като се смееше, към един клас.

Но в това време се чу отнейде гороломният глас на полския пазач:
- Ааа, какво правите там!… Не позволявам! Не позволявам!
Майката се огледа, забеляза откъм дола войнишката му смачкана шапка и дръпна детето към кукурузите. Те се свиха до бащата и скоро задрямаха. Само червата им дълго и неукротимо къркореха.

Като станаха след пладне, бащата и майката се хванаха за бучавите бразди. Често прилягваха на слънцето да почиват, присядаха дори и на браздата - така бяха изтощени - и току ходеха да пият студена вода на гладен стомах, току приплюваха от глад. Бащата плюваше и псуваше, майката плюваше и кълнеше.

Детето се бе залисало да събира из прекопаната и сякаш подновена част на нивата изсеченото и вече изсъхнало кукуризище. Събираше стръковете на купчини, купчините изнасяше на края и току се хвалеше на майка си баща си:
- За телицата! Да порасте и да се заводи!
- И да се отели, и да дава мляко! - отговаряха му старите.

Привечер притропа по пътя каруца с големи черни коне и спря близо до кукуруза. От каруцата слезе с пъшкане Николаки Дебелия - едър, с нахлупено над веждите астраганено калпаче, с разлети по раменете розови бузи, с бозови гайтанлии дрехи, с чехли на краката.

Разгледа работата на Русанови, спря се при тях поразкрачен и се обади с клокочещ от пълнотата глас:
- Копайте го добре, не заминувайте, не затрупвайте тревата! На вас ще ви трябват само мамули, пък аз и жито ще искам догодина от тая нива!… И буците ги поразтрошавайте! - И той ритна една буца.
- Ако него копаем добре, и за тебе няма да има, и за нас няма да има!… Знаем ние как се копае - посопна се високият, тънък, мършав мъж, както бе подпрял мишница на мотиката.
- И много рядък го оставяте!… Да направи мамули за просеник, а? Хе-хе-хе! Пък на мене ми трябва царевичак за добитъка - хитро-подигравателно светнаха жълтите му очи, а сетне подвикна по господарски:
- По-гъсто, по-гъсто!

На тръгване той дигна на каруцата всичкото събрано от Радичко кукуризище. Радичко зашари с разгневени очи из кукуруза; погледът му падна на шарения стрък, на „царя”; и кой знае защо, той се спусна яростно към него, стъпи на крехкото стебло и го счупи.

Никалаки Дебелия потегли с каруцата за село. Тримата - изправени, мълчаливи - го изпратиха с изопнати от омраза лица, с напрегнати сухи очи. А Дебелия се отдалечаваше надолу по пътя и ставаше пред острите им зли погледи все по-дребен - стопяваше се, изчезваше.