СТОЯН МИХАЙЛОВСКИ И БЪЛГАРСКАТА ПРЕСА

Медиите и медийният живот дотолкова впечатляват Стоян Михайловски, че той, освен в много от своите стихосбирки, в които четем отделни текстове, писани по повод на характера и спецификата на тогавашната българска преса, през 1893 г. издава под въздействието на своите, да ги наречем – впечатления, и “Сатири. Нашите писачи и газетари”. Външният белег на тази негова емоционалност са имената, които той, точно казано т о й, чрез лирическия Аз в своите текстове, дава на българските вестници и българската журналистика: дрипи, пачавра, парцал и прочие. Един азбучен показалец на тези имена, а така също и честотен речник биха дали точна представа за тяхната употреба.
Каква би могла да бъде причината за това емоционално отношение на Стоян Михайловски към българската преса от края на ХІХ – началото на ХХ век?
Ако припомним общия книжовен контекст, трябва да отбележим, че сходни емоции към публичното слово навремето изпитва Иван Вазов, който пише драматургичен текст – “Вестникар ли?” (1900), по този повод. Следва да припомним и отношението на Алеко Константинов към българската преса, добре показано в неговите фейлетони. А също и поведението на неговия персонаж Бай Ганьо (след връщането му от Европа), чийто щурм е за овладяване на политическото, но не по-малко и на медийното пространство. Негативно е и отношението на Пенчо Славейков и на Пейо Яворов. Д-р Кръстев пита в сп. “Мисъл”, има ли у нас обществено мнение, и показва, че няма. Като че ли сега, след повече от век, има!
Примерите могат да се умножат и доколкото си припомняме сходни писателски емоции по повод на публицистиката от онова време, следва да направим опит за обяснение на явлението, на тази публицистична емоционалност. Още повече, че точно този тип емоционалност поне на нас не ни е позната у българската интелигенция по повод на възрожденската публицистика. И във възрожденското време.
Причините според нас са в променената конфигурация на общественото пространство във времето след средата на ХІХ век. И връщайки се към причините за този тип поведение на Стоян Михайловски, следва да отбележим, че отношенията между идеологии от края на ХІХ – началото на ХХ век, писатели и медии имат своята предистория в по-ранно време.
Приблизително след средата на ХІХ век, доколкото можем да съдим по появата на книжовни паметници, които са литература, а не духовна книжнина, българската култура показва първите признаци за отделяне от християнството. Става това, което се именува секуларизация на културата. То не е ново явление за романска и германска Европа. Също и за културите на славянството. Във века на Просвещението знанието и необходимостта от него се противопоставят на вярата, въпреки че в така наречения кападокийски синтез въпросът за знанието и вярата е решен у отците на църквата. Знанието и вярата за тях са допълващи се, а не противопоставящи се същности. Но въпреки това решение, останало за западната култура в миналото, ако въобще е било познато (а изглежда, че не е, или пък е било без значение това “източно” решение), знанието след европейския ХVІІІ век е противопоставено на вярата. Истините на разума – над истините на сърцето. И колкото и странно да изглежда това, светът и представите на човека от теоцентрични се превръщат в антропоцентрични. Творението, човекът, е предпочетено вместо Твореца, силата на човешкия разум – вместо силата на Божия разум, човешката правда – вместо Божията правда. Та така до ХІХ век, когато Огюст Конт е овеществил даденото му априори, като на всеки човек, религиозно чувство, виждайки Божественото в една от плът и кръв жена, по която той, с присъщата нему гениалност, гениално е страдал. Това особено силно впечатлило Владимир Соловьов. Та това, което се е случило с Конт, е един от множеството символи, показващи духа на времето.
Българите начеват европеизирането си в края на ХVІІІ век също с модерните идеи за национална идентичност и просвещение. След “Историята” на преп. Паисий и работите на св. Софроний Епископ Врачански. Техните идеи са и нужни, и добре темперирани. Те не нарушават равновесието между знание и вяра, според българското си православно решение. Напротив – в ранното Българско възраждане знанието допълва вярата. След средата на века обаче, с идеологията на Георги С. Раковски, се ражда първата светска идеология. Делото на Раковски се схваща като колосално и е колосално като човешка мъдрост. Действителното решение на българския въпрос започва с борбата за признаване на независимостта на Българската църква, а оттук и на българската общност с нейните възрожденски институции – училища, читалища, книгоиздателства.
Светското, особено след средата на ХІХ век, взема превес в общественото пространство. Множество светски книги, образи и идеи в тях се правят по подобие на християнските. Георги С. Раковски начева градежа на възрожденската национална митология, в която културен герой е хайдутинът – мъченик за народната свобода. В националната идеология има благородство и извисеност, съзнание за дълг, служение, жертва заради своето, за Отечеството; по формите на своето осъществяване тя наподобява християнството, става център в националното пространство. Но националната идеология не е вяра в Твореца. И онези в обществото, които са разделяли еволюционните идеи, са постъпвали предпазливо. Когато се предпочете идеологията пред вярата в Бога, се стига до кривини в представата за целта и на човека.
Вероятно изходът от тази ситуация или от подобни ситуации е точно да се спазва границата между онова, което е за кесаря, и онова, което е за Бога.
Идват 80-те години на ХІХ век. Националната идея става част от идеалното, възвишено, но минало време на българите. Общественото пространство започва да се запълва с идеологии. Появяват се партиите с техните идеологически програми. Появяват се сиромахомилството, народничеството, консерватизмът, либерализмът, социализмът и прочие, и прочие. Обществената идея и да е полезна, да храни общественото чувство, обществена необходимост, историческа или социална воля или обществено озлобление, обществената идея не може, според природата си, да нахрани душата на човека. Душата на човека се храни от Божието Слово. Тихото и спокойно обществено пространство, в което са се чували благородните и патетични възрожденски призиви за просвета, да речем, се пълни вече с обществен шум, викове и с крясък.
Един от първите, които остро реагират на явлението, е Иван Вазов. Чрез литературни текстове, в които изразява негативното си отношение към социализма или към метаморфозата на честния работник от полето, превърнал се в градски викач и защитник на партизански каузи. Потресен е и Пейо Яворов. Неговият Христофоров е трагичен с това, че въпреки социалните и обществени идеали, които той изповядва, въпреки любовта му – висока, жертвена, чиста, е в духовен глад и в духовна слепота. Не е случаен викът на Пенчо Славейков за загърбване на уличната глъчка и шум, за отказ от обществена борба и потъване единствено в пространствата на творчеството, за пренасяне на идеята на времето във вечността и преодоляването на смъртта чрез творенията. Вечното въвеждане на съпреживяващия творчеството в оня “огън Прометеев”, който красотата на творчеството ще запали в човешката душа. Представата, че трябва да се гради чрез красотата вътрешният човек, чрез нравствената жертва и доброто. Но храни ли и тази висока антропология човешката душа?
Общественият шум в края на ХІХ – началото на ХХ век се постига чрез българската преса. Тя служи на идеологиите, запълва общественото пространство и най-вече създава обществено мнение, в една или друга посока – както тогава, така и днес. Както тогава, така и днес в българското медийно пространство се оказват възможни такива явления, които другаде, в Средна Европа например, са недопустими. Ако се появят, то са отведени в полето на маргиналността, на общественото гето, без възможност за по-сетен живот. Но на Балканите – като на Балканите. Това, което е недопустимо да се случи някъде там, се случва тук – с цялата си откровена и цинична голота. За отбелязване е, че всички така са привикнали с това случване, че обратното – нормалността, се приема като отклонение от нормата. Силата на публичното слово и простодушието на читающата публика добре познава Бай Ганьо. Затова му е нужен вестникът.
Стоян Михайловски обаче е нравствена, дълбоко нравствена и дълбоко религиозна личност. Представите за нравственост и религиозност той получава в семейството си. Сред многобройните книги, които баща му, Никола Михайловски (завършил гимназия в Атина и историко-филологически факултет в Москва с докторат по философия), издава, са: “Свещена история на Ветхия и Новия Завет”, Виена, 1867; “Катехизически поучения от протоиерея Родиона Путятина”. Превод. Русчук, 1868; “Исторически изследвания за Охридската и Ипекската архиепископии”. Превод. Цариград, 1869; “Кратка священа история”. Превод. Цариград, 1869; “Кратък катехизис… за употребление в първоначалните училища”, Цариград, 1869.
Иларион Макариополски е чичо на Стоян Михайловски. Повече от ясно е в каква среда израства той, как в дома си придобива религиозност и нравственост. А също и уменията, знанието и поведението на обществен борец, отстояващ в публичното пространство своите възгледи със слово и чрез средствата на закона. Във времето на следването му във Франция известното негово усвояване на френския морализъм идва повече да даде една по-съвременна форма на нравствените му и морални представи, отколкото въобще да ги създаде. Те са били вече създадени в семейната му среда и Стоян Михайловски отива в Екс-ан-Прованс със знанието си. Подобно на баща си, той е с консервативно мислене. Та, носещият родовата памет и европейски образован Стоян Михайловски трябва да възприеме словесното, морално и нравствено поведение на българската преса от края на ХІХ – началото на ХХ век.
В 80-те години на ХІХ век се прави и едно съвсем ново за времето си откритие – за манипулациите с обществено престижни знаци, подреждането на стойностите в друг порядък, заради преследване на определена социална цел. Пръв сред открилите и показали това явление е Захари Стоянов. Първият откривател на манипулацията е Чардафон Велики. Захари Стоянов го описва като трикстер, използващ всичко високо и престижно от Възраждането, с което той, Чардафон, се идентифицира и което знаково знание разкрива в общественото пространство. Ефектът от разиграване на знаци е удивителен, особено за в нищо съмняващата се публика, и Чардафон става герой. Той наистина е герой и в новата българска история, а Захари Стоянов написва началото на новата философия на историята.
Това, че общественото пространство може да се манипулира чрез знаци и че тази манипулация може да произведе нова героика, показва Иван Вазов в “Епоха кърмачка на велики хора”, в “Кандидат за хамама” и къде ли не другаде в своите разкази, писани в края на ХІХ – началото на ХХ век. Те носят в себе си нравствени послания, възмущение и какво ли не друго, което, както обикновено, никой не чува. То е литература.
Велик манипулатор, не по-малък от Чардафона, но без неговия исторически размах, е Бай Ганьо. Манипулацията със знаци като социално явление е показана в текстовете на Тодор Влайков, Михалаки Георгиев и къде ли още не.
Дошло е времето на манипулаторите. На откриването на нови и нови техники за манипулиране, приложението на които в социалния живот нищо не може да спре. Общественото пространство започва да се запълва с манипулативни техники, осъществявани чрез словото. Раждащото слово се превръща в слово, раждащо манипулативни светове. В пуст клас с денотат в рамките на манипулативния текст. А героите са си герои – макар и в негативното. Те са велики люде и силни личности, и след тях върви обикновеният при подобни случаи сонм от писачи и газетари, които запълват общественото пространство със своята словесност.
Заедно с това в множеството текстове, писани след 80-те години, пръв от които е “Поема за злото” на Стоян Михайловски, в работите на Иван Вазов, Тодор Влайков, Михалаки Георгиев, Антон Страшимиров, Алеко Константинов, Георги П. Стаматов, Елин Пелин, в работите на Пенчо Славейков и Петко Тодоров – по различен начин се представя етичната идея. Идеята за ново добро в плана на антропологията: като градеж на “вътрешния човек” у Пенчо Славейков, като пазене на традиционната патриархална нравственост у Тодор Влайков, Михалаки Георгиев, Антон Страшимиров, Елин Пелин. Пазене и следване на нравствени принципи и събуждане, благодарение на човешката съвест, на нравственото чувство в текстовете на Иван Вазов. Изобличаване на човешките пороци у Стоян Михайловски.
Несъвместимостта между етичните идеи и манипулирането на общественото пространство чрез поведение и слово е повече от очевидна. Както злото се храни от зло, така и манипулацията се храни от манипулация, и така, докато една социална система може да метаморфозира и да издържи – доколкото всичко това води в улица без изход, т.е. до разрушение.
Точно това поведение и това слово на медиите изобличава Стоян Михайловски. Новото явление в българската култура на идеологиите. Възрожденската култура няма знание за това, как може да бъде използвано великото и престижното. Във времето на Възраждането то се прави, не се използва. После самата култура, отделила се от християнството, предполага отсъствието на коректив вътре в себе си, от религиозно-нравствено естество. Ако мярката за всички неща става човекът, то той и създава свои представи за нравственост. А те много често са такива, каквито са нему угодни, според човеколюбието и човекоугодието.
Поведението на българското медийно слово е в разрез с нравствените принципи на Стоян Михайловски, които са от религиозно естество. Религиозното естество на нравствените му представи е несъвместимо с новата, отделена от християнството, култура и още по-малко от културата на следосвобожденските идеологии. Затова и текстовете на Стоян Михайловски остават като памет за онази нравственост, която трябва да е и която публичното слово в онова време не може да има, поради естеството на културата, към която то принадлежи. Разговорът е между два несъвместими начина на живеене, между които диалогът може да е единствено непримиримостта.

 


Сава Сивриев – ЛИТЕРАТУРНА АРХЕОЛОГИЯ