БЪЛГАРСКИТЕ ИДЕОЛОГИИ В КРАЯ НА ХІХ – НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК

Според “Речник на чуждите думи в българския език” “идеология” (от гр. идея и логос – слово, понятие, учение) означава “система от идеи, представи, понятия, изразена в различни форми на общественото съзнание, която се определя от условията на материалния живот и е отражение на общественото битие в съзнанието, но от своя страна и активно въздейства върху развитието на обществото”(1).
Терминът “идеология” е бил въведен в научна и обществена употреба от френския философ и икономист Дестют де Траси чрез неговия труд “Elements d’ideologie” (Т. 1-4, 1801-1815). Времето на написването на книгата добре показва, че тя е късен продукт на века на Просвещението. В началото на ХІХ век буржоазното общество има необходимост, освен от с предимство развитата материална култура, също и от система от идеи, представи и понятия, които да запълнят нуждите и от онова, което се приема да е духовна култура. Вече в средата на ХХ век необходимост на съвременното индустриално общество е решаването не на идеологически, а на научни и технически проблеми. И според Даниел Бел това е времето, бележещо края на идеологиите (“The end of igeology”, 1960). Подобна ситуация споходи, но по чисто исторически път, българското общество след 80-те години на ХХ век. Тогава нито левите, нито десните или пък “царски” идеологии се оказаха идеологии в предишния, на ХІХ век, смисъл и практика. Те не въздействат активно върху развитието на обществото. Не са негова морална и или етична норма.
Марксистко-ленинската идеология и моралният кодекс на строителя на социализма, които дълги години бяха намерение за норма и регулатор на обществено поведение, сега се изповядват от ограничен кръг хора, заемащи маргиналните пространства на обществото. Опитът да се превърне някаква чужда теория, например тази на Карл Попър за отворените общества, в идеология излезе неуспешен. Неуспешен излезе и опитът да се превърне православието в идеология поради това, че по природата си християнството не може да бъде друго, освен онова, което то е – вяра.
Българските идеологии в края на ХІХ – началото на ХХ век имат своята предистория. Причината за появата им явно е поради онзи процес, наречен секуларизация, т.е. отделяне на обществото, на неговата култура и институции от църквата, превръщане на обществото от църковно в светско. Това става през ХVІІІ век в романска и германска Европа. След това същото се случва и в православна Русия. По този повод В. Бичков пише, че през ХVІІ век (особено през втората му половина) започва постепенно ускоряващ се процес на озападняване на руската православна култура, който в началото на ХVІІІ век довежда до фактическа секуларизация на културата, властваща вече на Запад. От това време започва процесът на упадък и на постепенно разрушаване на християнската култура, от която към ХХ век живи носители (непревърнати в музейни експонати) остават фактически само религията и някои маргинални направления (по-точно отделни личности в изкуството и философията).(2) След Русия същото се случва и в Сърбия.
Отделянето на културата от православието е очевидно след 50-те години на ХІХ век във времето на Българското възраждане. Става така, че идеите да имаме своя история, свое знание, свои училища, своя национална църква, своя книжнина – литература, журналистика, театър, своя революция, свое материално благополучие стават водещи обществени идеи. Важна обществена и лична ценност още от началото на ХІХ век става знанието. Знанието за света е в съответствие с Божията наредба: “И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици (и над всякакъв добитък, над цялата земя) и над всякакви животни, които пълзят по земята” (Бит. 1:28); “И благослови Бог Ноя и синовете му и им рече: плодете се и се множете, и пълнете земята (и я владейте); да се боят и да треперят от вас всички зверове земни (и всичкият земен добитък) и всички небесни птици, всичко, що се движи по земята, и всички морски риби: във ваше ръце са те предадени” (Бит. 9:1-2).
В първата половина на ХІХ век процесът на отделяне и самостоятелност на знанието първоначално се проявява в подредбата и в устройството на българските училища, после в новите учебни предмети, които се изучават – аритметика, землеописание, история, знание за животни и растения, риторика и прочие. В Браила се основава Българското книжовно дружество. След 80-те години се основава Висшето училище в София и всички останали училища и институции на знанието. През първата половина на ХІХ век от книжнината се отделя лириката, а по-късно прозата и драмата. Това отделяне е причина за поява на литературната критика, а по-късно и на първите истории на литературата – на Димитър Маринов и на Александър Теодоров-Балан. Българските училищата се създават по чужди образци. Превеждат се и се побългаряват руски и европейски художествени текстове. Бърза се, за да се достигнат другите. Създава се представата, че нямаме, което е повече принцип на динамиката на новата култура, отколкото действителна липса. От ІХ до ХІХ век фондът на българската християнска култура е впечатляващ. Точно той обаче в онова време се осъзнава като нещо старо, ненужно, немодерно и не дотам ценно.
Времето създава и възрожденската висша и средна социална класа, която спомоществува културата. Част от българската интелигенция се образова в европейските университети, внасяйки после в своята култура новото европейско знание. Процесът на секуларизация е неудържим, а и никой не се опитва да го удържа, напротив, духовният водач на българската църква – Екзарх Йосиф І, завършва френски католически колеж в Цариград, дипломира се като бакалавър по литература в Сорбоната. Там завършва и Юридическия факултет.
Знанието става ценно само по себе си. Позналите знанието, като Неофит Рилски, Васил Друмев – митрополит Климент, Димитър Маринов, успяват да намерят равновесие – допълването на вярата и знанието.
След 90-те години на ХІХ век обаче вече не е така. Вярата е присъща на все по-ограничено религиозно общество. А знанието, към което с пълно право съществува култ, става знание само за себе си. Всичко това се случва за кратко време – за около половин век. След средата на ХІХ век изцяло се променя менталността на българското общество. Онова, което се осъзнава като изостаналост на българите, всъщност е предимство. То опазва вярата. В пространствата на знанието и културата се създават представи за ценности от гражданската история, за изключителността на историческата личност, нови свети места. Ценности, които се менят, и истини, които се търсят.
През първата половина на ХХ век Светослав Минков представя света вече от гледната точка на християнските добродетели: милосърдие, любов, притиснати в ъгъла на света от представите на глобализиращото се мирово пространство. Те са само опорни думи в текстовете му, слова, върху които той гради разказите си. Последните отгласи на мислене за света чрез християнството в българската култура като че ли се чуват в неговите книги.
Българският свят мисли чрез ценностите на гражданския, историческия, социалния живот. Тези ценности той почита. Гласът на богословстването и богословието не е силен в публичния разговор на обществото. В средата на ХХ век идва новата война, проблемите на историята и социализма като най-успешна идеология, която изцяло подменя вярата с човешки мисли и намерения.
За около век вярата е ограничена само в кръга на религиозното общество. На човека се дава първокласно знание и това, че знае, е добре; знание за природата и обществото и твърде малко знание за единствено важното – за Твореца.
След секуларизацията на културата, след средата на 50-те години на ХІХ век обществото заживява според повелите на новото време – повече с културата и по-малко с Бога. Културата претендира да нахрани душата на човека. Интелигенцията се занимава с национални, исторически, социални, етически, индивидуалистични, политически, художествени и други проблеми. В това няма нищо лошо само по себе си, както и във всяко антропознание и антропомислене.
След 80-те години на ХІХ век, след първоначалната радост от това, че и ние имаме изящна литература, художество, словесност, роман и прочие, следват много показателните културни трагедии именно сред средите на тези, които създават културата. Като че ли най-хармонично страдащ е Иван Вазов. Страданието обаче на Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Петко Тодоров, д-р Кръстев, Димитър Бояджиев, Димчо Дебелянов и много други съвсем не е изпълнено с хармония. Едно от най-любопитните според нас обяснения на появата на естетическото, с което като цел и смисъл живее интелигенцията, е на руския богослов Владимир Н. Лоски. Той пише: “Първото падение след загубата на рая става убийството на Авел от Каин. Бог говори на Каин: “…ако не правиш добро, то грехът стои при вратата; той те влече към себе си, но ти владей над него”. Но Каин убива своя брат. На това първо падение съответства и първото избиране. Избирането на Сит и на неговото потомство. Синовете на Сит са “синове Божии”, те призовават името на Йехова и един от тях, Енох, “е ходил пред Бога” и може би, с тялото си, е бил взет от Бога в рая. Потомците на Каин, обратно, са само синове човешки, трагично обречени на смърт (“…аз ще убия мъж, който би ме уязвил, и момче, което би ме наранило”, говори Ламех). Прокълнати от обработената земя, попила в себе си кръвта на Авела, те стават първите граждани, изобретатели на техниката и изкуството. С тях се появява и цивилизацията – този колосален опит да се запълни отсъствието на Бога. Човеците се стараят да забравят Бог или да го заменят: да забравят в процеса на коване на металите, като се оставят да бъдат пленени от земната тежест и от създаваното от нея непроницаемо могъщество, подобно на Тувалкаин, баща на всички ковачи на “медни и железни сечива” (Бит.4:22), или да Го заменят с празник на изкуството, с упоителната утеха чрез музиката, подобно на Иувал, баща на “всички, които свирят на гусли и пищялки” (Бит.4:21). Изкуството се появява тук като културна, а не като култова ценност; това е молитва, нестигаща никъде, защото не е обърната към Бога. Поражданата от изкуството красота се затваря сама в себе си и със своята магия приковава към себе си човека. Тези изобретения на човешкия дух полагат началото на културата като култ на някаква абстракция, в която липсва Онзи Присъстващ, към който трябва да бъде обърнат всеки култ…”(3)
Към българската култура от края на ХІХ век принадлежат и идеологиите. Може да се каже, че след средата на ХІХ век Георги С. Раковски създава първата светска идеология. Делото му се схваща като колосално и наистина е колосално като антропософия, т.е като човешка мъдрост.(4) С Георги С. Раковски започва градежът на възрожденската митология. В нея има сакрален разказ за рода. Културен герой е хайдутинът и мъченикът за национална свобода. В националната идеология има благородство и извисеност. Тя става национална вяра. Но това не е вяра и мислене на човека за Твореца. Националната идеология изгражда Високото възраждане, неговата култура и институции, причина е за националноосвободителните борби от 1975-1976 г. Но ако една идеология, колкото и благородна и добронамерена да е тя, колкото и да е полезна за историческия момент, ако тя замени Божието с човешко, настъпват кривини в представите за целта на човека, а и в представата за това, каква да бъде неговата святост. Вероятно полезният изход от тази ситуация или от подобни ситуации е точно да се спази границата и да се отдаде дължимото на кесаря и на Бога. В националната идея има благородство, съзнание за дълг, служение до жертва за своето – за Отечеството. Всичко това е причината тази обществена идея да не изглежда като някакъв вид идолопоклоничество. Все пак една част от българското общество, което не е разделяло националната идея в нейния революционен вид – еволюционистите, е постъпила предпазливо. Мисълта за Твореца не е била поставена пред мисълта за човека. Църквата не е била отстранявана от общественото поле, теоцентричността не е в конфликт с антропоцентричността.
През 80-те години обаче националната идеология става част от идеалното, възвишено, но минало време на българите. Тя не е приложима към новата социална ситуация, която, както се знае, е много по-различна от възрожденската и изисква своето. Общественото пространство започва да се запълва с идеологии. Неприемливостта на съгласяването с новата, идеологическа идентичност на човека е показана в острата реакция на Иван Вазов. В художествени текстове той изразява негативното си отношение към метаморфозата – честният работник от полето да превърне себе си в градски викач и защитник на партизанска кауза (“От уралото до урата”). В това време се появяват политическите партии с техните идеологически програми. Появяват се консервативната и либералната идеология, народничеството и социализмът, позитивизмът, сиромахомилството. Всички тези идеологически решения, макар и спорещи помежду си, са все в някаква посока полезни донякъде обществени идеи. Те са алтернативи за гражданско строителство. Душата на човека обаче те не хранят. Те хранят общественото чувство, обществената необходимост, обществената воля – историческа и социална, но не и душата. Затова в края на ХІХ – началото на ХХ век в българското обществено пространство, въпреки преситеността от идеи, от идеологии, се чувства силен духовен глад. Общественото пространство се пълни с шум, викове и крясък. Така Христофоров на Пейо Яворов (негов двойник във “В полите на Витоша”) е потресен от това, че неговата вяра – социалните и обществени идеали, любовта му – висока, жертвена и чиста, оставят душата му гладна и сляпа. В това време не е случаен и зовът на Пенчо Славейков за загърбване на уличната глъчка и шум, за отказ от обществените борби и съсредоточаване единствено в деятелността на творчеството. За пренасянето на идеята на времето във вечността и преодоляване на смъртта чрез творенията. За запалване у четящия на “пламък прометеев” за красота и творчеството. За да се гради вътрешният човек чрез красота, нравствена жертва и добро. Тази висока антропология е, за да бъде хранена човешката душа, но това е антропология, която е само част от новостроящата се култура. Човешката душа, оказва се, въпреки всички високи образци на идеология и култура в онова време, се храни единствено от Словото Божие, от религиозната истина и от пътя за спасение. Защото всичко, което културата създава, колкото и да е полезно и ценно, остава тук на земята.
И така, след средата на ХІХ век, след секуларизацията на културата в края на ХІХ – началото на ХХ век, българските идеологии изместват традиционната православна вяра в периферията на общественото пространство и приемат ролята да задоволят нуждата от духовен глад на обществото. Тази роля се оказва несъвместима с тяхната природа, поради това онази част от българското общество, която приема идеологиите за някаква нова вяра (антропоцентрична по природата си), или не успява в намеренията си, или, особено ако е издигнатата в интелектуално, душевно и умствено отношение част от обществото, преживява това приемане драматично – като невъзможност чрез идеологическата идентичност да бъдат решени проблемите за смисъла на живота.


Бележки

(1) Речник на чуждите думи в българския език. София, 1982, с. 325. Обратно в текста

(2) Бычков, В. 2000 лет християнской культуры. Эстетический ракурс. // Трудове на катедрите по История и Богословие. Т. 3. Шумен,1999. Обратно в текста

(3) Лоский, В. Н. Очерк мистического богословия восточной церкви. Догматические богословие. Москва, 1991, с. 257. Обратно в текста

(4) Тук следва да се отбележи, че действителното решение на българския въпрос започва не с идеологията, а с борбата за признаването на независимостта на Българската църква и на българската общност с нейните възрожденски институции – училища, читалища, книгоиздателства, в границите на Империята. Обратно в текста

 


Сава Сивриев – ЛИТЕРАТУРНА АРХЕОЛОГИЯ