ЗА ЛИТЕРАТУРНИЯ КАНОН НА ВЪЗРАЖДАНЕТО

Пръв Михаил Арнаудов поставя въпроса за канона на българската литература и в частност за канона на книжнината и литературата на Възраждането. За него канон “е ония избрани ценности, на ония творчески личности и значителни произведения, които намират общо признание в дадено общество и които стават с течение на времето “класически” – поне в историята на дадена национална литература”(1).
За да бъдат приети книга и авторът й за канонични, тя обикновено трябва да е ценност, призната в обществото, в което и за което (в най-широк смисъл) тя е писана. Да е станала онова, което е наречено литературна класика. Ако приемем тези условия като необходими за каноничността на една литературна книга, то из това произлизат други въпроси за решаване: що е ценност; що е литература в корпуса на текстове; що е книжнина и какво значи общо признаване на ценност.
Не е достатъчно ясно как и кога чрез представата за канон, т.е. за ред, правилност, се осмисля едно национално или ограничено в една национална литература наследство. По бележките на Михаил Арнаудов – френска литература в ХVІІ век или английски романтизъм.
Би могло да се предположи, че това е наченало в европейския ХVІІІ век и се е утвърдило като правило в ХІХ век. Във века на Просвещението културата се отделя от Църквата и от църковността, а ХІХ век е време на знанието. Знанието се осъзнава като по-ценно от вярата и тогава, в ХІХ век, се създава модерната наука, сред клоновете на която е и литературната наука. Ценността на литературните текстове и тяхната организация в някакъв ред, както и ценността на техния автор, в това време е нещо ново и тъй като новото обикновено се осъзнава чрез аналогии, които по-късно се забравят, то по всичко изглежда тази аналогия да е обърната към най-близкия в културата ценностен ред – този на Библията. Най-вероятно по представата за каноничността на книгите на Светото Писание и на техните автори да е създадена представата за каноничността на светските текстове – литература, и на авторите им.
В ХІХ век се създават школите в литературната наука. Представата за история на литературата. След края на ХVІІІ век ценно е естетическото. Това предполага решаването на въпроса: що е правилно и що е неправилно сред корпуса от книжовни текстове. Що е ценност, що не е, и как да бъде написана историята на литературните ценности.
До ХVІІІ век Библията се осъзнава като единствения сборник от правилни текстове. В него Бог се открива на човека и чрез избрани благочестиви мъже. В книгите на този свещен кодекс – Свето Писание, се записва Божието слово и се предава на човеците. За да знаят те как да живеят: не по своите правила и човешка мъдрост, а по нравствените правила и религиозни истини, по мъдростта на Този, Който ги е сътворил от небитие. С душите си, част от Когото те са. За да им бъде добре – тук и в отвъдното, и за да не познаят смъртта, а радостта и вечния живот с Него.
Божието слово първо е предадено единствено на евреите, писано е от евреи за евреи, на библейски еврейски език. След превода на старозаветните книги през ІІІ-ІІ век преди Христа в Александрия на гръцки език – “Септуагинта”, и другите преводи на гръцки след Христа – на Акила (ІІ в.), Теодотион (ІІ в.), Симах (ІІ в.), сирийския превод “Пешито” (ІІ в.), арменския превод на Месроп (V в.), готския на Улфила (ІV в.), коптския (ІІІ в.), етиопския (V-VІ в.), латинския превод “Итала” и най-вече “Вулгата” от бл. Йероним (ок. 345-420), след тези преводи става възможно Божието слово да бъде чуто и разбрано от всички народи и от всички езици. За онези, които имат очи да видят и уши да чуят, за онези от човеците, които, по израза на Макс Вебер, не са “религиозно немузикални”. В тези книги не е митологията на евреите, не е и литературата на евреите, а Божието слово и Божията мъдрост.
След ХVІІІ век, след секуларизацията на културата в романския, германския и славянския свят, чрез литературата, която е нещо добро като човешка мъдрост, се създава вече нормата за нравствено правило. А писателят да се осъзнава като съдник и съвест на обществото. Това добре е показано в ХІХ век чрез творбите и личностите на Балзак и Дикенс, на Толстой и Достоевски, на Иван Вазов и Стоян Михайловски.
Сборникът от библейски книги, осъзнаван до тези времена с единствено правилни текстове, се изтласква към периферията на културата и на негово място се появяват корпуси от други правилни подредби – английски романтизъм, френска литература от ХVІІ век. Въобще корпуси от национални литератури, съпътстващи модерната след ХVІІІ век идея за национална идентичност и ценност; въобще появата на нациите, на националните идеи и идеологии. Впечатляващите книжовни корпуси изискват и тълкуване. Това води до появата на различните литературоведски школи – от ХІХ век до края на втората половина на ХХ век. Когато четем вече корпуси от претендиращи за правилност и каноничност научни текстове, които тълкуват литературни текстове. Отказът от четене и тълкуване на литературни текстове в последните години, въобще общественият отказ от литература, изтласкването на литературата също в периферията на културното поле, затварянето на четенето и тълкуването на литература в границите на специализирани общности е като че ли закономерен и естествен процес, породен като принцип на работа и поведение на литературния текст във века на Просвещението.
Във времето, когато Михаил Арнаудов пише своята статия, от националната книжнина вече се е отделила националната литература. Тя би следвало да се приведе в ред на правилност. А въпреки историите на Александър Теодоров-Балан и на Димитър Маринов, национална литературна история в това време все още не е написана.
Що се отнася до каноничността на библейските книги, старозаветният канон е съставян значително по-дълго от новозаветния. В началото на старозаветния канон е Синайското законодателство. След него св. прор. Мойсей съставя Петокнижието. След Петокнижието са съставени Историческите библейски книги, Пророческите и другите книги, и така преди и след Христа се събират в един свещен кодекс – Свето Писание или Библия, 39-те канонични книги на Стария Завет и 27-те книги на Новия Завет. Те са преведени, както се знае, на множество езици. Общоприета ценност са книгите, които съдържат Божието слово. Те създават и представата за правилност. За канон.
За да бъде приета за канонична една или друга книга в старозаветно време, тя е трябвало да бъде написана от общопризнат благочестив мъж – Иисус Навин, св. прор. Исаия. Да е писана в Палестина (въпреки че са се допускали и изключения – Петокнижието, Книга Йов са писани извън Палестина). Да е призната за канонична от специално общество. Такова е имало при двора на св. цар Давид, цар Соломон. Също от свещениците и старейшините и от народа. Така че канонизацията на една книга е публичен, дълъг и много внимателен процес. От друга страна, поради съзнанието за ценността на библейските книги те са, въпреки вековете, съхранени. За разлика от частичното съхраняване на светската еврейска книжнина и фолклора.
Подобно на библейския канон след ХVІІІ век, в условия на секуларизация на културата и обезценностяването на библейското знание, поведение, култура, и оценностяването на светското и човешкото в романска, германска и славянска Европа, би следвало да се създадат каноните на отделните национални европейски литератури. Литературата, особено в ХІХ век (не само на реализма, но и на модернизма), приема да бъде нравствен коректив на човека. Да му сочи идеали, нравственост и цел. Да е един вид светска религия, независимо какви цели следва диалогът на автора с обществото.
Така избраникът, благочестивият мъж, който е автор на книгата, е обяснен, особено в ХІХ век, с теорията за гения – психологически, социално-психологически, социологически. Сакрализират се неговите творения и творбата, творческият процес, творческите сили на човека. Светът се разделя на водачи и маса. И тъй като обикновено гениите са мъже, то, особено във втората половина на ХІХ век, се поставя и въпросът: дали тази избраност и творчески сили не са присъщи и на жената. Авторът на творението се схваща като сакрална личност и като такава тя е обществено призната. Създават се и съответните институции – академични, университетски общества, литературната критика. Тези общества, подобно на древните, следва да утвърдят ценността на един или друг литературен текст.
Особено любопитно е намерението за изграждането на литературния канон в тоталитарните общества на ХХ век. Канонът, въпреки неговото свръхинституциализиране, след отстраняването на работата на поддържащите го институции, стремително се разпада. И в посттоталитарно време, когато устремът на литератори да се положат сред действителните ценностите от тоталитарно време, автори и текстове с второстепенно значение е впечатляващ.
И ако се върнем към статията на Михаил Арнаудов, то за него “скицирането на канона” е според културно-историческите принципи за смяната на поколенията. В историята на българската култура литературата за него започва в 50-те години на ХІХ век. До 20-те години на ХХ век, когато е писана статията, той вижда три поколения – на родените около 1820 г.: Петко Р. Славейков, Георги С. Раковски, Добри Чинтулов, Гаврил Кръстевич. Първата епоха е заключена във времето между 1850 и 1872 г.
Второто поколение се ражда между 1848 и 1856 г.: Христо Ботев, Иван Вазов, Константин Величков, Стоян Михайловски. Тяхното време е от 1872 до1895 г.
Третото поколение се ражда между 1876 и 1884 г.: Кирил Христов, Пейо Яворов, Пенчо Славейков, Алеко Константинов.
Според съвременните литературоведски конвенции първото и част от второто поколение се вписват във възрожденския канон.
Началото на канона Михаил Арнаудов свързва с началото на появата на литературни текстове в българската книжнина. Средата на ХІХ век е време на секуларизация и на българската култура. Културата се отделя от Църквата и от църковността и предмет на книжовния текст става личното, гражданското, историческото време и събития. По друг начин казано, светското и антропоцентричното. В това време присъщи на книжовните текстове стават формите на поетичното и повествователното. Символиката на условния свят и въобще поетизацията на светското, колкото и литературата на Високото възраждане да поетизира националната идеология и идея, въпреки че според Михаил Арнаудов тази епоха “литературни ценности знае твърде малко”. Но в това време един книжовен текст става значим в зависимост от това, литература ли е той, или не. Това предполага появата на литературна критика – Петко Р. Славейков, Христо Ботев, Любен Каравелов, Нешо Бончев, която да утвърждава представите за ценност и художественост. Ценностите вече не са неизменни, както е в християнството, а подвижни. Зависими от промяната на човешката мисъл – лична и обществена, от менталността на обществото.
На статията на Михаил Арнаудов отговаря Васил Пундев и явно въпросът за конституирането на литературния канон става въпрос на създаващата се в това време българска литературна наука. За него, първо: “литературата ни няма зад себе си изминат път, подобен на пътищата в западните литератури”, смяната “на школи с техните големи представители”. После, Михаил Арнаудов не е направил опит да представи канон, основан на работите на сериозни български историци и литературни критици, а е предложил един субективен свой прочит на канона на литературната миналост. И накрая – подобен прочит на българския канон са предложили Пенчо Славейков, д-р Кръстев, Боян Пенев, Иван Радославов, Людмил Стоянов. Но тези схеми не са резултат на “широко и задълбочено историческо изучаване, затова и не могат да се приемат като канон на българската литература”. Те не са безполезни, напротив: “носят светлина, която постепенно ще разведри хаоса и конфузиите”. И в заключение Васил Пундев отбелязва, че е необходима пълна, научна история на българската литература, без която не би могло да има канон.(2)

Тази пълна, научна история на българската литература се заема да създаде Михаил Арнаудов. Под негова редакция излиза “Български писатели. Живот – творчество – идеи”, в шест тома. Това е колективно дело. Одобрено от тогавашното Министерство на народното просвещение. И е първият канон на българската литература – плод на обществен литературоведски договор. Признат от институцията Министерство на народното просвещение.
Първи и втори том обхващат литературата на Българското възраждане. Томовете излизат през 1929 г. Авторите, които пишат статиите, са: Н. Филипов, Т. Атанасов, Н. Ванков, Ст. Чилингиров, В. Пундев, М. Априлов, Г. Константинов, Ст. Младенов, Н. Табаков, Б. Йоцов, Ив. Кепов, Л. Стоянов.
В предговора към първи том Михаил Арнаудов пише, че “пълна и методична история на новата българска литература още не е написана”. “Никой не си е поставял задачата да обгърне сам и след грижливи специални изследвания целия период от Паисия до наши дни, за да посочи в едно систематично изложение напредъка на идеи, форми и стил, разнообразието на таланти и темпераменти, влиянието на средата и на историческите условия при последователната смяна на няколко поколения български писатели. Трудностите за подобна задача са били, изглежда, непреодолими.” “Ние решихме да прибегнем до сътрудничеството на неколцина по-вещи литературни историци, критици и педагози, за да се постигне чрез колективни усилия нещо по-задоволително в тая област.” “Догонвайки целта да поднесе на читателя сумата на онова, което може да се знае за толкова представители на българския творчески гений в течение на век и половина, голям брой от тях още слабо проучени и останали чужди на широкия кръг читатели, нашата библиотека задоволява, вярваме, една реална нужда на българското образовано общество. В литературата на един народ се оглежда неговата историческа съдба, неговият изконен характер, неговите художествени и умствени заложби; избраните личности са най-верният показалец за ръста на общественото самосъзнание и на културните интереси на кръга на етническото цяло.”
Сред тези “избрани личности” канонът на българската възрожденска литература, според тази първа колективна представа, включва в реда, предложен в “Български писатели”: Паисий, Софроний, Петър Берон, Неофит Рилски, Неофит Хилендарски, Васил Априлов, Константин Фотинов, Иван Богоров, Георги С. Раковски, Найден Геров, Добри Чинтулов, Петко Р. Славейков, Драган Цанков, Гаврил Кръстевич, братя Миладинови, Григор Пърличев, Любен Каравелов, Христо Ботев, Добри Войников, Васил Друмев, Илия Р. Блъсков, Марин Дринов.
В статията си за канона Михаил Арнаудов намираше, че началото на литературата сред българската книжовност е в 50-те години на ХІХ век, с първото поколение писатели: Добри Чинтулов, Георги С. Раковски, Петко Р. Славейков. Наистина техните текстове са поетично изказване. В тях е онова, което е прието да се счита за художественост, или поне опит за него, както е у Георги С. Раковски. Чрез формите на словесното изкуство се изказват вече граждански или лични преживявания, идеи и представи.
Защо обаче канонът на Българското възраждане в “Български писатели” начева с “Историята” на преп. Паисий? Това не е, както се знае, литература. Не е литература и “Неделникът” на св. Софроний Епископ Врачански, а сборник от проповеди, който би следвало да се разглежда в курсовете по история и теория на проповедта.
В “Житието” има белетристика, но белетристика има и в книжовните текстове преди “Житието”. В същността си то е документалистика и ново решение, преназоваване, според новото време на житийния жанр. Документ и корпус от жития е и “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов. Тълкуването на тези текстове с инструментариума от литературните текстове, схващането им като литература винаги е водело до непълни литературоведски решения.
После “Букварът” на Петър Берон е училищен учебник; книгите на Неофит Рилски също са предназначени за българското училище; останалите текстове от архим. Неофит Хилендарски са публицистика, в която се чете едно старозаветно пророческо говорене; Васил Априлов, Константин Фотинов, Иван Богоров, Драган Цанков, Гаврил Кръстевич, Марин Дринов, както се знае, са значителни личности с голям принос за българското общество, но не и за литературата, подобно на Петко Р. Славейков, от когото започва началото на всички литературни начала.
Как се стига до мисълта “Историята” на преп. Паисий да е в началото на Българското възраждане, е неясен въпрос, след като литературата за Михаил Арнаудов започва в 50-те години на ХІХ век. Вероятно поради известната статия на Марин Дринов, създала културната митология около името и “Историята” на преп. Паисий(3)? Както се знае, в издадената след смъртта му “История на новата българска литература” (Т. І-ІV. С., 1930-1936) под редакцията на Б. Йоцов, един от авторите на първия български канон, в първи и втори том началото на Българското възраждане е изместено преди преп. Паисий. Вероятно липсата на литературен фонд от ХІХ век е причината в “Български писатели” (Т. І-VІ) в канона на Българското възраждане да се включат и книжовници, и обществени деятели. Как е станало всичко това, може да се разбере след проучване на архиви, ако са останали документи относно работата по първата българска канонична история на литературата.
Оказва се, че в първия си вариант българският канон на Възраждането е двусъставен – в него влизат и автори, които пишат литература, и книжовници – в най-широкия смисъл на словото. По друг начин казано, той се състои от два канона: от литературни текстове и автори и от книжовници и обществени деятели.
Това разширяване на представата за канон вероятно произтича или поради недостатъчния фонд на литературни текстове и автори, които българската култура от ХІХ век има, или поради намерението в канона да влезе въобще всичко онова, което се счита за книжовност и духовност от светски порядък. Духовни, също от светски порядък движения, които българското общество и култура са преживели в модерното време след ХVІІІ век. Във всеки случай делитбеният белег “литература – нелитература (духовна книжнина или книжнина въобще)” е заличен. Писането на канона не може да стане по подобие на канони на други национални литератури – по подобие на сочените от Михаил Арнаудов канон на литературата на английския романтизъм или на френската литература от ХVІІІ век.
Впрочем появилите се по време и след издаването на шестте тома “Български писатели” книги на Васил Пундев(4), Боян Пенев(5) или по-късно на М. Николов(6) и Иван Радославов(7) имат за цел да утвърдят или изправят създаващия се български литературен канон.
Както се вижда, мярката за литературен канон, подобен на националните литературни канони на романска или германска Европа буквално, не е приложима към българската култура, а и въобще към културата на Европейския югоизток. В нея има други ценности, наследени от византийско-славянската традиция. Друго е онова, което го има, противно на плача по онова, което традиционно се твърди, че го няма. И тази представа на културата се “превежда” според езика, на който културата в тази част на Европа говори. Канонът се съставя от текстовете и личностите на книжовници и общественици и от текстовете и личностите на писатели.
Официалното налагане на възрожденския канон е в “История на българската литература”, Т. II, С., 1966 г. Това е издание на официална институция – БАН, и е плод на литературоведска договореност отпреди близо половин век. Анатомизираният културен живот в последните години, съсредоточаването му в градове-републики, публичната нечуваемост, а и превръщането на литературата в част от културната периферия едва ли ще доведат до общи усилия за преосмисляне на каноничните творби и автори на Възраждането. Впрочем и в посочената “История…” 50-те години са делитбен белег на наследството на Българското възраждане. Книжовници до 50-те години: Паисий, Софроний, Петър Берон, Васил Априлов, Неофит Бозвели; и писатели след 50-те години: Добри Чинтулов, Георги С. Раковски, Петко Р. Славейков, Никола Козлев, Райко Жинзифов, Добри Войников, Васил Друмев, Илия Р. Блъсков, Любен Каравелов, Христо Ботев, Нешо Бончев.
Митологизираната от следхождащи изследвания – представа и чрез одата “Паисий” на Иван Вазов, чрез художество като това на Мърквичка – мисъл на Марин Дринов за “Историята” на преп. Паисий като началото на Българското възраждане (изказана във време на пълно отсъствие на българска литературна наука) става твърда опора на възрожденското начало, наченало, както по всичко личи, преди отца Паисия. Неговата книга е по-скоро завършек на един културен процес и е част от модерните идеи на европейския ХVІІІ век. Свидетелство за това е печатната “История…” на българите на Атанасий Нескович, издадена през 1801 г. в Буда.
После – Българското възраждане не завършва с Нешо Бончев, а със Захари Стоянов, с част от творбите на Иван Вазов, Константин Величков, с “мемоарната” проза в 80-те години. Те следва да са част от възрожденския канон. В това време – 80-те години, начева и конституирането на новата, литературна вече, система, примат в която има естетическото, така наречената според тогавашната терминология изящна литература. А в края на ХІХ – началото на ХХ век не само в текстовете на Иван Вазов, а и на Пенчо Славейков се чуват гласове на Възраждането. И е показано умението да се говори на два културни езика – възрожденски и модерен, което сочи културното въздействие на онези текстове и автори, част от които са влезли в общоприетата представа за ценности и правило, наречена български възрожденски канон.


Бележки

(1) Арнаудов, М. Канонът на българската литература. // Пролом, год. І, 1922, кн. 16-17, с. 493-501. Обратно в текста

(2) Пундев, В. Канонът на българската литература. // Слово, 1922, бр. 205. Обратно в текста

(3) Дринов, М. Отец Паисий, неговото време, неговата “История…” и учениците му. // Периодическо списание, Браила, год. І, кн. 4, 1871, с. 3-26. Обратно в текста

(4) Пундев, В. Първи стихотворци. София, 1925; Днешната българска лирика. София, 1929. Обратно в текста

(5) Пенев, Б. История на новата българска литература. Т. І-ІV. София, 1930-1936. Обратно в текста

(6) Николов, М. История на българската литература от Петка Славейков до наши дни. София, 1941. Обратно в текста

(7) Радославов, Ив. Българска литература, 1880-1930. София, 1936. Обратно в текста

 


Сава Сивриев – ЛИТЕРАТУРНА АРХЕОЛОГИЯ