ЗА ИГОР ГРИГОРИЕВ

Валерий Мухин

превод: Татяна Любенова

Запознах се с Игор Григориев в началото на осемдесетте години на миналия век. Това беше период на ранното ми поетично творчество, когато стиховете бликаха като фонтан от мен и носех една след друга дебеличките папки с ръкописите си в писателската организация, а след известно време получавах за тях рецензии от псковските поети и литератори.

Това бяха рецензии от Лев Маляков, Енвер Жемлиханов, Владимир Воробьов и други… Трябва да кажа, че рецензиите не бяха особено похвални, (макар и всеки да отбелязваше наличието на “божията искра” в автора) но много поучителни и явно с времето майсторството ми растеше. И когато дойде време за поредната рецензия на Игор Григориев за поредния ми дебел ръкопис, от която с възторг узнах, (най-накрая!), че съм поет, събрах смелост и отидох в дома му, за да се запознаем.

Игор Николаевич ме прие като стар познат - много просто и радушно, веднага подхвана разговор за стиховете, после говори за себе си, за живота, за войната… От този момент бях приет в гостоприемния му дом, където по-късно се запознах с всички псковски поети и писатели.

Всички нас - неговите другари, сякаш някакъв магнит ни теглеше към него, към неговия дом. Самата атмосфера спомагаше за това. Игор Николаевич е голям руски поет, добродушен, общителен, човек с безкрайно добра душа.

Той можеше в буквалния смисъл на думата да свали последната си риза и да я даде на приятеля си. Жена му - Елена Морозкина, беше много доброжелателна и гостоприемна, изкуствовед и поет, а в миналото - и професор в Московския архитектурен институт.

Игор Николаевич Григориев е роден на 16 август 1923 г. във Псковско. Посрещнал лице в лице Великата Отечествена война още ненавършил осемнайсет години. Ръководил нелегалните в родното Плюс, командвал група за разузнаване в немския тил, бил партизанин в Струго-Красненския междурайонен нелегален център, бригаден разузнавач в Шеста ленинградска партизанска бригада, под командването на комбриг Виктор Обедков. През войната е бил раняван тежко четири пъти.

По време на войната Игор Григориев започнал да пише стихове. Книгата му с военни стихове се казва “Набат” (”Камбанен звън”). В нея има много строфи, пропити от сърдечна болка и любов към Родината.

По характера на воинската му съдба Игор Григориев може да бъде нареден сред най-легендарните наши разузнавачи.

Игор почина на 16 януари 1996 г., оставяйки ни повече от 20 книги със стихове и поеми. Но за поета Игор Григориев, както и за разузнавача, никой и никога “не е вдигал шум”, името му никога не е било в модните поетични кръгове. Защо? Отговора намираме в предговора на поета, критика, литературоведа, историка на литературата Владислав Шошин, към книгата с избрани стихове на Игор Григориев - „Болка”.

Владислав Андреевич пише: „Музата на Игор Григориев никога не е слугувала нито на властимащите, нито на “левите”, нито на “десните”, но с вяра и истина е служила на Съвестта и Русия… за такъв автор най-добре е да не се шуми.”

В края на предговора си Шошин пише: „Преди 75 години Сергей Есенин скърбеше: “Аз съм последният поет на селото”, но и до днес е първи поет, и не само на селото - на Русия. Първи! Но не единствен. Има и други. И сред тях е „поетът на последното село” Игор Григориев”.

Ето в какъв могъща редица поставя уважаваният ни литературовед и историк на литературата Владислав Шошин по-големия си брат!

Да, тук му е мястото на Игор Григориевич и той защитава генералната линия на великата руската поезия. Не за това ли пише и самият Игор Николаевич:

А нас сред хората ни води Рус
с благословия от земя и небе;
и нека хлябът й е черен, с вкус -
горчив за нас той никога не бе.

Да, това са думи не само на талантлив поет, но и на верен син, патриот на своята Родина.

15.05. 2008 г.