„ПЕТОКНИЖИЕ” (2012) – ІІІ

Вълко Марашев

ИЗ „МЪЛНИИ В МЪЛЧАНИЕТО” (1990)

НЕ Е КАМЕННА МОЙТА ПЛЪТ. Аз съм смъртен.
Вие казвате, че съм безсмъртен - чиста лъжа.
Аз, Пеньо Пенев - камък откъртен
от брега на времето - на времето принадлежа.

Знам песента, която пяхте за мойта Марица,
край рибарския огън видях полуголите ви жени.
В колелото на любовта ви има скъсана спица,
по пътя край моя паметник тя ръждиво скрипти…

Дали добра страст, или пагубна страст ви води
и младият ви живот млад ли е или лих?
Кой от вас е писал по тръбопроводи
и върху скели своя безсънен стих?

И аз не мечтаех безсмъртие. Тъй се случи,
но дали ще се случи и на вас, боже мой,
поне един път да се усетите, че сте ручей
на живота - той от ручеи прави порой!


АЗ ПИТАМ ватенката де е? Тя
довчера топли цяла епопея,
а днес един дали поне видя
онази топла ватенка в музея?

В музей - наречен корпус 206 -
с любов редена тухла аленее.
Днес ватенката има нов адрес,
но твойта, твойта ватенка къде е?

Видях я във помръзнали утра
като листо зелено в снеговея -
тих в делника, тих в празнично ура,
един човек вървеше тихо с нея…


ТОЙ НЕ ВДИГНА КРИЛО за полет сляп,
чело пред словото само сведе…
Човекът с ватенка опече хляб
за мен и за теб, хлебоеде.


СВЕТКАВИЦА НАД ДОБРОМИРКА. Дъжд.
И трясък жълт. След него друг. И още.
И мокрия ми ден надлъж
порязва твойто детско ножче.

Светкавицата сбира своя гръм
и в миг един от него се лишава.
А твоят гняв под тих надгробен хълм
във свитото ти ножче продължава…


КОЛКО МНОГО ВЕНЦИ И ЦВЕТЯ
и мълчание сме ти донесли!
Не, не им е до красота
и до нежност на твоите песни.

Над тях е нужен узрял бетон
и ден с налети основи.
Под земята си. А над теб - хоризонт
от чужди дни и нощи съдбовни.

Пролетна птица покоя кълве
и бодлите му в цвят са окъпани…
Чакам хора и стихове
в живота ни властно да встъпят!


ПОЕТЕ, побратиме на тъгата,
водите на Марица мътно текат…
А бяха бистри като изпратен
от тебе стих на дълъг път.

Като миньор от смени нощни
той се завръща в моя куплет…
Тук видях как се пренасят мощи
не на светец - на поет.

Тук, в Димитровград! И слънце свети,
и падат непрогледни мъгли…
Знайно е: болни са стиховете,
докато поета не го заболи.


ПАРКЪТ и до днеска не е останал без хора,
без хора не е останал и твоят път…
Всички идват тук с теб да поговорят
и с твойте стихове да помълчат.

А комините вдигат облаци гъсти…
Макар и под земята, пак ги виждаш ти!
Като жив броеше приятелите си на пръсти,
сега твоят ден не може да ги приюти.

И отново жужат пчели и оси из парка.
И пак е май. И пада гергьовски дъжд.
Дъгата сплита триумфална арка
над твоя хоризонт - един и същ.


СИНА ТИ, в мойта епоха раждан,
сина ти - художник млад -
видях го как дава душа на пейзажа
на своя бащин град.

Над хоризонта мълнии светкат,
а той избира за тъгата белия цвят.
Но как с един стих и с една четка
да избършеш сълзите на този свят?

Утре може приятели да го отминат,
измамите да го прелъстят…
Приятелю, не оставяй свойте картини
без мълнии и без път!


ИДВА ЗИМА.
А дърветата
   се събличат.
В гнездата на птиците
          ляга мъгла.
Реката не тече.
Реката тича -
от снощния
       дъжд
          придошла.
Вятърът
с ледени пръсти заприда
над комините
     синкави вретена.
Вика северно ехо:
                      ида,
                      ида.
Стягат
синоптични колена.
В студеното време
връх скрежен заболи,
скрили в корен
     своя пролетен
                      цвят,
дърветата -
         тези цигани голи -
и тая зима
ще пролетят.


СНЯГ ВАЛИ, сняг - незапомнено тих,
по-чист от усмивката детска на времето.
И денят пише своя свободен бял стих
в тетрадката на черноземите.

Утре врабецът - невъзможен поет -
зимните птици ще сгрей с рецитала си.
И стопил с тънки крачета дебелия лед,
ще събира трохите от нашите залъци…

А аз, преглътнал на живота горчивия хап,
ще се връщам по своя пъртина към детството…
Някога дълбокия сняг наричахме хляб,
а сега - бедствие!


ДОКТОРЕ - СНЯГ.
Нещо сърцето ме стяга.
Чувствам
даже пулса си
                учестен.
Реката,
    дето река е -
    има два бряга.
Защо животът
    е един за мен?
Докторе - сняг.
В божи храм не съм влизал,
а десетте божи заповеди
                                   знам.
Ако имам два живота,
             вместо две ризи,
защо единия
на ближния да не дам?
Докторе -
хапчета не приемам,
а сърцето
         ме стяга пак…
Аз не простинах
от студеното време,
от студените хора простинах.
               Докторе - сняг.


НАД ПОЛЕТО ВЛАСТВА вятър-южняк
и на всеки от нас му се струва,
че житата - море без бряг -
в този час към хляба пътуват…

А са били добри семена,
скрити в топлата майчина пазва.
Покрай тях минава денят
и отново в зелено залязва…

Из полето вървя. Ти не питай защо
дори молив и лист не ми трябват…
Житото, дето е жито, и то
девет месеца пътува до хляба.


СЛЪНЦЕ - ОКО НА ВСЕМИРА -
оплодило небето,
ти гледаш как пулсира
на света битието.

Съвестта му разнищил,
не ти ли става болно,
че се топли на твойто огнище
човечеството самодоволно?

А нейде далеч от мене,
а всъщност - във мен самия:
денят от лицемери стене,
нощта от равнодушни се крие.

Защо вместо ръцете,
душите ни хващат мазоли?
И уж птици разперват крилете,
а поети умират в полет.

Защо един е животът,
а раните - толкова много?
Сърце - слънце самотно -
усещам: изгаряш в огън.

Много сестри и братя
има земната грижа.
Слънце, огрей низината!


ВСИЧКИ ЗНАЕМ какво ни коства
вятърът, който в Балкана шуми…
Освободихме се от чужди робства,
а се поробихме сами.


ЩЕ СЕ ЗАВЪРНЕ утре поета,
майко добра, не плачи.
Бели пътеки, черни полета,
синьозелени очи.

Вятър ще му отметне косите -
болката да му смекчи.
И ще му видим, майко добрите
синьозелени очи.

Той и в съня ни ще проверява
виното колко горчи,
слънцето, майко, дали огрява
синьозелени очи.

В нас ще налива свойте основи
и песента му в нас ще звучи…
Нашата вяра ще има отново
синьозелени очи!