ИЗ „СЪГЛЕДВАЧЪТ“ (1993) – III

Владимир Луков

***
Гъстите вежди на мъглата
изострят погледа -
не за пътните знаци,
а за Пътя!…

—————————–

***
Събирачи на гъби,
на утринен звън
от небесни камбани…

Все ще намерят с първия лъч
спящо дете да разбудят…

—————————–

***
Но ето че виждам! -
моя прозорец е всечен
в Небето…

Случайната птица,
кръжаща във него,
от очите ми сякаш
излитна…

—————————–

***
В облъхващия цвят насред градината
една огромна синя топка
търкаля русокос хлапак…

Над него в танц изкусен -
бяла пеперуда…

—————————–

***
И цъфналата теменужка
изпълва въздуха със Красота,
забравила самата себе си…

А славата й…
безпризорна,
скита…

—————————–

***
Луд бяг на есенни листа,
завихрени от Вятъра извечен…

А в клоните - неистови Слънца.

—————————–

***
Но тук е паднала шишарка -
в пукнатината на скала…

И вече… тръпне Планината!…

—————————–

***
Дъждец, лишен
от всякакви предчувствия…

Тъй светло и безкористно извират
капчици вода
от връхните иглички на Елата,
че всичко живо се бои
да наруши покоя…

—————————–

***
Сплетени клони, а между тях
тихо светят звезди…

Толкова тихо,
че ги докосвам със мигли…

—————————–

***
Но в зимната нощ
угасващо тлеят
прихлупени къщи…

Страх ме обзема.

Какво ли там става
с човека,
отвътре!?…

—————————–

***
Над селото,
над дебелите снежни покриви
плахо се ниже черен дим…

Ех, и там… в белотата,
тъмна същност е скрита!…

—————————–

***
По снега,
по преспи, завихрили в себе си
яростни бури,
вълчи следи ме отвеждат
към бялата пустош…

О, Господи,
там ли ще видя аз
своите братя!…

—————————–

***
Мъгла и мрак по билото на хълма…

Дори да изгориш от светлина,
ти няма как да озариш целта си…

С душа като ръкав обърната,
благодари, изгнанико, затуй,
че под нозете ти върви пътека…

—————————–

***
А аз под уличната лампа
съвсем случайно спрях…

Боже мой,
защо ли мракът
с котешки очи ме гледа!…

—————————–

***
Утринно Слънце
и скреж по дърветата…

Капят кичури златни кристали.
Пътя застилат…
Трепва сърцето ми.
Аз ли минавам!…

—————————–

***
Дори мушицата да изнемога
върху стъклото на прозореца
напира…

(А-ха да покори простора син!)

А в клетката канарчето
тъй нежно чурулика…

—————————–

***
Някога - отвъд Реката -
аз мечтах за този Бряг.

Смее се и днес Водата…

—————————–

***
Озъбен, стръмен бряг на диви,
освирепели от солено гларуси…

И срив на яростни вълни
във вековечни прибой…

Светлинен взрив, чутовен гняв
по всеки знак за оцеляване…

Живот кипящ и смъртоносен
за собствения си покой!…

—————————–

***
„Луна и Слънце - заедно!” -
в реката рибите надигнаха глави
и промълвиха…

Един жабок направо изкрещя.

А думите - мехурчета -
във Бързея се пукат!…

—————————–

***
В синевата,
в дълбоките
ясни
простори
нагоре…
във себе си вече
чезне
Орелът…

Със
Слънчева
скорост
в
покоя…

—————————–

***
Твърде много дърва хвърлих в усилващия се пламък на Огъня…
Възторжено чувствах как се развихря в гърдите ми,
когато мама с благ поглед ми каза:
„Не усилвай огъня, синко, ще напука пещта!”

А кой знае защо тя ми заприлича на сърце!