MЕРЗАВЕЦ ВЪРХУ МЕРЗАВЕЦ

Константин Милчин

превод: Литературен свят

Романът „Москва, не те обичам” („Москва, я не люблю тебя” - преведена на български като „Мразя тази столица”, книгата излиза в ИК „Персей”. - бел. прев.) на Сергей Минаев

Сергей Минаев е написал роман, в който подробно обяснява, защо властта в никакъв случай не трябва да се дава нито на народа, ни интелигенцията, нито на московчани.

Вечно закъсняващ куриер (отвратителен интелигент - завършил ВГИК, в живота - никой, денем вършещ някаква безсмислена работа, нощем изстрелващ статии за lookatme), смесвайки бирата с наркотици, носи куфар с милион чеченски пари. Куфара му свиват двама гастарбайтера, украинец и узбек. Украинецът иска да преметне узбека и да офейка с парите, но тук и двамата ги хващат полицаи, отнемат им плячката, вземат им и всичко, което е в джобовете на работягите. Полицаите отнасят парите в отделението, но по пътя решават да отпразнуват находката в компания на проститутки. Докато старшият от правоохранителите се съвокупява с момичето в отделението, сградата на ОВД се запалва. И проститутката избягва с парите. Но я настига човек, решаващ всички проблеми, алфа-самец, интелектуалец, Хари Олдман от «Леон килърът». Той има пистолет, удостоверение на ФСБ  и лавандулово зайче, за да го мирише и да успокоява нервите си.

Наели са го чеченците, за да им върне парите. Впрочем, куфарът скоро ще отлети и от него към начинаещи тверски бандити.

Сюжетът на новия роман на Сергей Минаев за разлика от лавандуловото зайче  понамирисва на старо:

историята за куфара (или всеки друг обект), сменящ собственика си всеки пет страници или минути, редовно се използва в киното и литературата и преди около две години стана основа на клипа на певицата МакSим «Няма да го дам».

В романа въобще има доста заимствания: криминалният авторитет Рашпил заедно с името и маниера си да се обяснява се е преселил от киноповестта на Владимир «Адолфич» Нестеренко «Чуждата», а разговорът на интелигентчето-куриер с привиделия му се в наркотичното му бълнуване дракон подозрително напомня един от епизодите в «Generation П» на Виктор Пелевин.

Впрочем, сюжетът за Минаев е второстепенен. Той, както винаги, пише нещо като социална сатира. Всеки, в когото попада куфарът с парите, почва да мечтае как като богат ще промени живота си. Всеки има своя заветна мечта и своя представа за рая. За крадливото богаташче Артьом тя е да си купи недвижима собственост в Маями. За проститутката Катя раят е да иде в Египет и там да спи с араби. За дилъра Сьова - да отвори представително кафе в Амстердам. За студентката Даша - да унизи двамата си любовника и да ги захвърли. Накратко, една мечта е по-интересна от друга. Но главното все пак е захвърлянето. В столицата на нашата родина мерзавец върху мерзавец седи и мерзавеца кара. Всички са циници, всички са сволочи, всички са ограничени и всички са мошеници. В целия град няма и един приличен човек.

Приблизително половината от романа всеки от героите разсъждава как и защо ненавижда Москва, но към финала авторът забравя за този похват.

Идеята, че всичко наоколо е прогнило, че всички са козли и че е време да се събори, е толкова оригинална, колкото и сюжетът за приключенията на забележителния куфар. За това твърдят всички подред, за това се търкат в кухни и в барове, в пушални и в маршрутки. Но обикновените граждани не са така радикални: те все пак допускат, че в света има добро и справедливост и даже в Москва ще се намерят доста добри хора. А ето, Минаев такъв шанс на столицата на нашата родина не дава.

Изобщо във всичките му романи преобладават изключително или подлеци, или глупаци. Е, или слабаци, в краен случай.

Откъде такъв скептицизъм?

Сергей Минаев често е обвиняван във връзки с различни фигури от президентската администрация. Има различни слухове кой конкретно от администрацията го издига, кой му дава пари за реклама на книгите му, благодарение на кого е получил програма първо в НТВ, а сега прави свой собствен интернет-проект «Минаев LIVE». Писателят традиционно отрича слуховете за тези връзки.   

Книгата «Москва, не те обичам», най-вероятно е писана още преди блатно-сахаровските вълнения, но успешно е легнала в руслото на минаевския «просветен лоялизъм». Да, властта е прогнила. Но защо за това трябва да се говори, като и така е  известно на всички. Но кой може да я замени? Народът? Интелигенцията? Къде ти - урод връз урод. Не разсмивайте хората. Каква демокрация, когато мечтите им са да се махнат по-далече оттук. Каква свобода, когато върхът на мечтите на момичетата е да заминат в Египет, за да спят с араби. Какви избори, ако, получил в ръцете чужд милион, всеки е готов да забрави за семейство и роднини. Но декемврийските събития показаха, че ние съвсем не сме такива скотове, както ни убеждават в това. А Минаев отново се опитва да ни докаже обратното.

(със съкращения)


http://www.gazeta.ru/, 20.01.2012