Емил Болеслав Лукач

превод: Пенчо Симов

***

Косите ни сивеят под това небе,
със седмоостър нож стократно сме ранени.
Мечтата ни икаровска отнета бе.
Завързват ни с въжета мокри и солени.

Нахвърлят се, а сетне ни обръщат гръб,
с целувка юдина спасяват ни; тогава
разкъсват дрехите си в благородна скръб,
повеждат ни към блато, към позорна слава.

Народът ни - с венец от тръни увенчан,
от гвоздеите страда в мъка нечовешка.
Поднасят ни оцет, танцувайки канкан,
изтриват кървавата наша пот с насмешка.

ПРИВЕЧЕР ЗВЕЗДНА

Ходрушка окарина
над нива и селце
отекна и застина
в печалното сърце.
Завет на обич нежна,
отлитнала оттук
и от гръдта небрежна,
е скрита в тоя звук.
В привечер звездна само
шептят крила в покой
край хълмче неголямо:
„Не спиш ли, сине мой?”

КЪСЕН ЧАС

Засмян и слънчев склон,
разходка късна
и лозе, зреещо
над причудливи форми.

Вселената ми от години
и от години - моето море,
петстотин педи тук са
за мене безгранична свобода.

В ръката - стрък трева,
а под краката пее пясък,
до мене - братско куче,
в прегръдките ми - небосклона.

Животът ми угасва,
но гаснейки, пак свети,
ех, младост, възродена
във стъпките на дъщерята.

Благодаря ти, земя моя,
благодаря ти, мой небосвод,
благодаря ти, светъл лъч,
благодаря ти, черна нощ!